Диана Габалдон
Друговремец (17)

16.
Един хубав ден

Трудно извоюваната ни интимност от предната вечер сякаш се беше изпарила с росата и на сутринта бяхме много въздържани. Закусихме в мълчание и изкачихме хълмчето зад хана, разменяйки насилени любезности.

На върха се наместих на един пън, за да си отпочина, а Джейми седна на земята, с гръб към борова фиданка на метър-два от нас. В храстите зад мен се суетеше птичка, най-вероятно щиглец или дрозд. Слушах шумоленето, наблюдавах дребните облачета и се чудех какъв е етикетът в подобна ситуация.

Тишината натежаваше прекалено, когато Джейми изведнъж рече:

— Надявам се… — но спря и се изчерви.

Чувствах се, сякаш аз трябва да се червя, но се радвах, че поне един от двама ни го прави.

— Да? — попитах окуражаващо.

Той поклати глава.

— Няма значение.

— Кажи. — Пресегнах се с крак и побутнах неговия с палец. — Честност, нали помниш?

Не беше честно, но наистина вече не понасях нервните прокашляния и плахите погледи. Той обви коленете си по-плътно с длани и се заклати напред-назад, но не отклони очи от моите.

— Щях да кажа, че се надявам мъжът, имал честта пръв да прави любов с теб, да е бил толкова щедър, колкото ти беше с мен. — Усмихна се срамежливо. — Но, като се замисля, това не прозвуча много добре. Имам предвид… просто исках да ти благодаря.

— Щедростта няма нищо общо! — троснах се, сведох глава и енергично отръсках нещо несъществуващо от роклята си.

— Честност, така ли? — повтори той и когато вдигнах глава, попаднах на чифт подигравателно вдигнати вежди, а под тях — широка усмивка.

— Е — започнах отбранително, — не и след първия път.

Той се засмя и за свой ужас открих, че и аз лесно се изчервявам. Над лицето ми падна хладна сянка и Джейми ме издърпа на крака. Зае мястото ми на дънера и потупа подканящо коляно.

— Седни — рече.

Неохотно се подчиних, като държах лицето си извърнато. Той ме настани удобно, подпряна на гърдите му, и ме прегърна през кръста. Усещах равномерното туптене на сърцето му по гърба си.

— Така — каза той. — Ако не можем да започнем разговор, без да се докосваме, сега ще пробваме с докосване. Кажи ми, когато отново свикнеш с мен.

Той се облегна назад, тъй че попаднахме в сянката на дъба, и не продума. Само дишаше бавно, усещах как се надига гръдният му кош и как дъхът му разрошва някой кичур в косата ми.

— Добре — рекох след миг.

— Добре. — Той отпусна хватката си и ме завъртя към себе си. Отблизо виждах рижавата четина по бузите и брадичката му. Прокарах пръсти през нея. Беше като плюшеното покритие на старовремски диван, стърчеше, но беше мека.

— Извинявай — рече той, — не можах да се обръсна тази сутрин. Дугал ми даде бръснач вчера преди сватбата, но си го взе обратно. За да не си прережа гърлото след брачната нощ, навярно.

И двамата се усмихнахме.

Споменаването на Дугал ми напомни за разговора ни от предната вечер.

— Снощи каза, че Дугал и хората му са те посрещнали на брега, когато си се върнал от Франция. Защо си се върнал с него, а не у дома или в земите на Фрейзър? Искам да кажа, Дугал се държеше с теб… — Гласът ми заглъхна.

— О… — рече той и размърда крака, за да поеме тежестта ми по-равномерно. Почти чувах размишленията му. Бързо реши какво да каже.

— Е, трябва да знаеш нещо, предполагам. — Той се намръщи. — Казах ти защо съм извън закона. След като избягах от форта, не ме беше грижа… за нищо. Баща ми умря по това време, а сестра ми… — Той направи пауза и долових вътрешната му борба. Завъртях се с лице към него. Чертите му бяха изкривени в някаква силна емоция.

— Дугал ми каза — каза той бавно. — Дугал ми каза, че сестра ми е бременна. От Рандал.

— О, Божичко.

Погледна ме косо и извърна глава. Очите му блещукаха като сапфири и той премигна енергично.

— Нямах… нямах волята да се върна — каза той тихо. — Да я видя отново след онова, което се случи. И също така… — Той въздъхна и сви здраво устни. — Дугал ми каза, че след като се родило детето тя… е, не е имала избор, била е сама, бях я оставил сама, по дяволите! Каза, че е прибрала друг английски войник, някой от гарнизона, не знаел кой.

Преглътна с мъка и продължи по-уверено:

— Пращах й пари, когато можех, разбира се, но не можех… е, не можех да се насиля да й пиша. Какво да кажа? — Той сви рамене безпомощно.

— Така или иначе след известно време се уморих да воювам във Франция. А от чичо си Алекс разбрах, че е чул за един английски дезертьор на име Хоръкс. Мъжът напуснал армията и започнал да служи на Франсис Маклийн от Дънуири. Напил се един ден и казал, че е бил с гарнизона във форт Уилям, когато съм избягал. И е видял кой е застрелял старши сержанта онзи ден.

— Значи може да докаже, че не си бил ти! — Звучеше като добра новина и не го скрих. Джейми кимна.

— Е, да. Макар че думата на един дезертьор вероятно няма да важи много. Но е някакво начало. Поне аз знам кой е бил. А докато съм… е, не виждам как мога да се върна в Лалиброх. Но ще е хубаво да мога да живея в родината си свободно, без да се боя, че ще ме обесят.

— Да, добре звучи — отбелязах сухо. — Но къде е мястото на Макензи във всичко това?

Последва кратък, но сложен анализ на семейните взаимоотношения и кланови съюзи. Когато обаче пушекът се вдигна, се оказа, че Франсис Маклийн имал някаква роднинска връзка с Макензи и изпратил вест на Колъм за Хоръкс, а Колъм заръчал на Дугал да се свърже с Джейми.

— И така се оказа наблизо, когато ме раниха — довърши той. Направи пауза и замижа към слънцето. — След това се чудех дали той не го е направил.

— Да те удари с брадва? Собственият ти чичо? Защо, за Бога?!

Намръщи се, сякаш преценяваше колко да ми каже, накрая сви рамене.

— Не знам колко си запозната с клана Макензи — каза той, — макар че не може да си яздила до стария Нед Гауън дни наред, без да научиш това-онова. Него все го влече към тази тема.

Кимна, когато видя да се усмихвам в отговор.

— Е, виждала си Колъм. За всекиго е ясно, че няма да остарее. А малкият Хамиш е едва на осем. Няма да може да води клана поне още десет години. И какво ще стане, ако Колъм умре, преди Хамиш да е готов?

Той ми хвърли подканящ поглед.

— Дугал ще стане главатар, предполагам — казах бавно, — поне докато Хамиш не порасне достатъчно.

— Да, така е. Но Дугал не е мъжът, който е Колъм, и има хора в клана, които не биха го последвали на драго сърце, ако имаха друг избор.

— Разбирам. Ти си алтернативата.

Огледах го внимателно и трябваше да призная, че не бе невъзможно. Беше внук на стария Джейкъб — по кръв бе Макензи, макар и само по майчина линия. Голям, хубав, силен младеж, очевидно интелигентен и с фамилния талант да управлява хора. Бил се е във Франция и се е доказал като водач. Дори наградата за главата му не бе непреодолимо препятствие, ако застанеше начело.

Англичаните си имаха достатъчно проблеми с планинска Шотландия, с постоянните малки въстания, набезите по границата и воюващите помежду си кланове, така че едва ли биха рискували да обвинят в убийство главатаря на един от големите кланове — което за тези от клана не би се струвало никакво убийство.

Едно е да обесиш незначителен войник на Фрейзър, съвсем друго — да щурмуваш замъка Леох и да извлачиш главатаря на Макензи, за да го съдиш по английските закони.

— Искаш ли да си главатар, когато Колъм умре? — попитах. Беше възможен изход от неприятностите, макар да подозирах, че и той крие немалки рискове.

Той се усмихна леко при мисълта.

— Не. Дори да чувствах, че имам право — а нямам това чувство, — това щеше да разедини клана, хората на Дугал срещу тези, които биха последвали мен. Властта на цената на нечия кръв не ми се услажда. Но Дугал и Колъм няма как да знаят, нали? Може да са помислили, че ще е по-добре да ме убият, вместо да рискуват.

Обмислях казаното, сбърчила чело.

— Но би могъл да кажеш на Дугал и Колъм, че не възнамеряваш да… о. — Вдигнах към него поглед, изпълнен с уважение. — Точно това направи. При вричането.

Вече знаех, че се е справил майсторски с опасната ситуация тогава — сега осъзнавах колко точно опасна е била. Хората от клана със сигурност са искали да чуят обета му — така както Колъм със сигурност не е искал да го чуе. Такъв обет би значел да се зачисли като част от клана Макензи и следователно като кандидат за главатар. С отказа си бе рискувал публична смърт или побой — със съгласието си би рискувал същото, ала не пред хорските очи.

Той бе прозрял опасността и бе избрал мъдрия изход — да стои надалеч от церемонията. Но след проваления си опит за бягство отново го бях отвела право до ръба на пропастта, обаче той я беше прекосил със сигурна стъпка по много тясно въже.

Жо сюи прес, наистина.

Той кимна, досещайки се за какво си мисля.

— Да. Ако се бях врекъл онази вечер, сигурно нямаше да дочакам утрото.

Коленете ми се поразтрепериха от мисълта, както и от осъзнаването, че без да искам, съм го изложила на такъв риск. Ножът над леглото вече изглеждаше просто разумна предпазна мярка. Запитах се колко ли нощи в Леох е спал въоръжен, очаквайки смъртта.

— Винаги спя въоръжен, сасенак — рече той, макар да не бях продумала. — Освен в манастира, снощи бе първият път от много месеци, когато не прекарах нощта с кама в ръка.

Усмихна се, спомняйки си с какво в ръка я бе прекарал.

— Откъде, по дяволите, разбра за какво си мисля? — попитах, а той поклати глава снизходително.

— Никакъв шпионин няма да стане от теб, сасенак. Всичко се чете по лицето ти, ясно като бял ден. Погледна към камата ми и се изчерви. — Изгледа ме преценяващо, наклонил глава. — Снощи те помолих за честност, но не е било нужно. Не ти е в характера да лъжеш.

— Още по-добре, защото явно никак не ме бива — отбелязах недоволно. — Да смятам ли, че поне ти не ме мислиш за шпионин?

Той не отговори. Гледаше през рамото ми към хана, изопнат като тетива на лък. Сепнах се, но след това чух звуците, които бяха привлекли вниманието му. Тропот на копита и дрънчене на сбруи — по пътя към хана яздеше голяма група.

Джейми внимателно приклекна зад няколко храста, откъдето можеше да наблюдава пътя. Вдигнах краищата на роклята си и пропълзях до него.

Пътят рязко завиваше покрай една скалиста издатина, а след това лъкатушеше по-плавно към долчинката, където се намираше ханът. Ветрецът довяваше звуците от приближаващата група, но първият кон показа муцуната си едва след минута-две.

Бяха двайсет-трийсет мъже, повечето с кожени панталони и карирани наметки, но в най-различни цветове. Всички без изключение бяха добре въоръжени. Към всяко седло бе привързан поне по един мускет, но имаше и множество пистолети, ками и саби, както и каквито и други оръжия се побираха в едрите дисаги на четирите товарни коня в края на групичката. Шестима от мъжете водеха и още няколко коня, без товар и седла.

Въпреки вида си мъжете изглеждаха спокойни — говореха си и се смееха на малки групички, макар че от време на време някой надигаше глава и оглеждаше обстановката. Потиснах порива да се наведа, когато погледът на един от тях премина покрай скривалището ни — имах чувството, че не може да не му се мерне някое мое движение или отблясък от косата на Джейми.

Открих, че и на него му беше хрумнало — беше покрил с наметката си главата и раменете си, така че приглушените цветове за лов го сливаха с храсталака. Когато последните мъже от групичката се скриха в двора на хана, Джейми отметна плата и посочи към пътя, който водеше до хълма.

— Знаеш ли кои са те? — попитах го запъхтяна, докато го следвах през шубраците.

— О, да. — Джейми се катереше като планински козел, нито се задъхваше, нито показваше с нещо, че е изтощен. Забеляза затрудненията ми и ми протегна ръка.

— Стражата е — каза той и кимна към хана. — В безопасност сме, но реших, че е по-добре да сме малко по-далеч.

Бях чувала за прочутата Черна стража, неформалната полиция, пазеща реда в шотландските планини, бях чувала също, че има и други Стражи и всяка обхожда собствения си район, като събира „членски внос“, за да пази нечий добитък или собственост. Задлъжнелите клиенти можеха да се събудят някоя сутрин без добитък и никой не можеше да каже къде се е дянал — със сигурност не и Стражата. Ненадейно ме облада ирационален ужас.

— Нали не търсят теб?

Той се стресна и завъртя глава, сякаш очакваше да ги види да се катерят по хълма след него. Нямаше никого, а той ме погледна с облекчена усмивка и обхвана кръста ми с ръка, за да ми помогне.

— Не, съмнявам се. Десет паунда не си струват такава хайка. И ако знаеха, че съм в хана, нямаше да дойдат по този начин, цялата шумна тумба наведнъж. — Той тръсна решително глава. — Ако преследваха някого, щяха да изпратят хора да пазят задната врата и прозорците, преди да се изтърсят отпред. Вероятно просто спират да пийнат.

Продължихме да се изкачваме, дори след като пътечката съвсем се заличи сред прещипа и невена. Сега бяхме сред ниски хълмове — гранитни канари се издигаха по-високи от Джейми и ми напомняха неприятно за каменния кръг на Крейг на Дун.

Стигнахме до малко възвишение и от всичките хълмовете преливаха в спираща дъха шарка от скали и зеленина. На повечето места във високопланинските райони се чувствах обградена от дървета, скали и планини, но тук ни обливаха свежите пориви на вятъра и слънчеви лъчи, сякаш възхваляваха нестандартния ни брак.

Завладя ме замайващо чувство на свобода, далеч от Дугал и клаустрофобичната компания на толкова много мъже. Изкуших се да помоля Джейми да избягаме заедно, но здравомислието ми надделя. Нямахме нито пари, нито храна, с изключение на малкия обяд в кожената торба на врата на Джейми. Със сигурност щяха да ни погнат, ако до залез ни нямаше в хана. И макар Джейми очевидно да можеше да се катери по скали цял ден, без да се изпоти или задъха, аз нямах тази издръжливост. Той ме изведе до една скала и седна до мен, загледан доволно в хълмовете, докато аз успокоявах дишането си. Тук бяхме в безопасност.

Отново се сетих за Стражата и импулсивно поставих длан на рамото на Джейми.

— Ужасно се радвам, че не струваш много.

Той потърка нос, който започваше да червенее.

— Може да приема това по няколко начина, сасенак, но предвид обстоятелствата — рече той, — благодаря ти.

— Би трябвало аз да ти благодаря, задето се ожени за мен. Предпочитам да съм тук, отколкото във форт Уилям.

— Благодаря ви за комплимента, милейди — рече той и се поклони леко. — Аз също. И като стана дума — добави, — трябва и аз да ти благодаря, че се омъжи за мен.

— Е, ами… — Отново се изчервих.

— Не само за това, сасенак — каза той и усмивката се разля по лицето му. — Макар че и за него ти благодаря. Но ми се струва, че ми спаси живота, поне що се отнася до работата с Макензи.

— Какво искаш да кажеш?

— Едно е да си наполовина Макензи — обясни той. — Да си наполовина Макензи с английска съпруга е друго. Няма шанс някаква повлекана сасенак да стане господарка на Леох, каквото и да мислят за мен останалите от клана. Затова Дугал избра мен за твой съпруг.

Той повдигна вежда, лъснала като червено злато на сутрешното слънце.

— Надявам се, че не би предпочела Рупърт.

— Не, не бих — натъртих аз.

Той се засмя и се изправи, отръсквайки борови иглички от поличката си.

— Е, майка ми каза, че един хубав ден ще си ме хареса някоя девойка. — Помогна ми да се изправя и продължи: — Казах й, че избора го прави мъжът.

— И какво ти отвърна?

— Завъртя очи и каза: „Ще разбереш, мило мое петле, ще разбереш“. — Засмя се. — И разбрах.

Вдигна поглед към лимоненожълтите слънчеви лъчи през боровите иглички.

— И наистина е хубав ден. Хайде, сасенак. Ще те заведа на риболов.

Продължихме нагоре по хълмовете. Джейми се насочи на север, през ивица земя, осеяна с камъни, след това през една пукнатина и накрая в малка долчинка със скални стени, обрасла с тучна зеленина и изпълнена с ромоленето на вода от ручея, в който се вливаха няколко поточета. Той се спускаше по каньона и се плискаше шумно в поредица поточета и вирчета под нас.

Мокрехме крака във водата и се движехме от сянка на слънце и обратно, ако ни станеше твърде топло. Говорехме за незначителни неща, като и двамата обръщахме внимание и най-малкото движение на другия, но спокойно чакахме да дойде по-продължителния поглед, по-значимото докосване.

Над един от тъмните, осеяни със слънчеви петънца вирове, Джейми ми показа как да гъделичкам пъстърва. Приклекнал, за да не се удари в ниските клони на дървото до нас, той направи няколко крачки патешката по ръба на скална издатина, разперил ръце за равновесие. На половината път се обърна внимателно и даде знак да го последвам.

Вече бях повдигнала краищата на полата си, за да ходя по-лесно по трудния терен, така че се справих относително добре. Изтегнахме се на хладната скала, допрели глави, и се взряхме във водата, а върбови клонки галеха гърбовете ни.

— Трябва ти само да подбереш място и да чакаш — каза той.

Потопи длан под повърхността, плавно и без да разплисква, и я отпусна на пясъчното дъно, до сянката, която хвърляше каменната издатина. Дългите пръсти се свиха леко, разкривени от водата, сякаш се поклащаха вълнообразно като листа на подводно растение. Ала по мускулите на предмишницата му личеше, че не движи ръката си. Бързотечната повърхност кривеше очертанията на ръката му — изглеждаше разместена, както когато го срещнах за пръв път, преди малко повече от месец — Божичко, само месец ли беше?

Познавахме се от месец и бяхме женени от ден. Събрани от кръвта и обетите си. И от приятелство. Когато настъпеше моментът да си вървя, се надявах да не го боли твърде много. Засега се чувствах добре и не изпитвах нужда да мисля за онзи момент — бяхме далеч от Крейг на Дун и нямахме шанс да избягаме от Дугал.

— Ето. — Гласът на Джейми бе почти беззвучно издихание. Беше ми казал, че пъстървите имат чувствителен слух.

От моя ъгъл пъстървата не бе повече от леко движение сред петната в пясъка. Намираше се в сянката на скалата и нямаше издайнически проблясъци на люспи. Петънца се движеха върху петънца, водата помръдваше съвсем леко от движението на тялото и хрилете на рибата. Малките рибки, събрали се да любопитстват край дланта на Джейми, се разбягаха.

Един от пръстите му се сви толкова бавно, че почти не долавях движението. Виждах само, че сменя позицията си спрямо останалите. Бавно се сви още един пръст. И след дълъг, дълъг миг — трети.

Едва дишах и имах чувството, че сърцето ми бумти по студената скала по-бързо от дишането на рибата. Джейми бавно отвори пръсти отново, един по един, и повтори хипнотичното движение. Пръст по пръст, плавно като вълничките по ръба на рибята перка.

Сякаш привлечена от забавения жест, пъстървата обърна нос към него, а устата и перките й се движеха ритмично, деликатно поръбени с розово, което ту се виждаше, ту не, като клапа на сърце.

Смучещата уста приближаваше ръката на Джейми. Тялото вече почти бе излязло от сянката и се носеше безтегловно във водата. Виждах едното око, което шаваше напред-назад.

След само още няколко сантиметра перките щяха да докоснат коварните пръсти. Усетих, че стискам скалата с две ръце и притискам буза в гранита, сякаш можех да се направя още по-невидима.

Последва буря от движение. Случи се толкова бързо, че не видях какво точно стана. Няколко шепи вода се плиснаха току до лицето ми, Джейми светкавично се завъртя на скалата над мен, а рибата прелетя и се пльосна на покрития с листа бряг.

Джейми се втурна през плитката част на едно вирче наблизо, за да вземе улова, преди зашеметената риба да успее да се върне във водата. Хвана я за опашката и майсторски я удари в скалата, след което се върна при мен, за да ми я покаже.

— Едричка е — рече гордо. Наистина, рибата беше дълга около четирийсет сантиметра. — Става за закуска. — Ухили ми се, мокър до бедрата, а косата му висеше над лицето. Ризата му беше подгизнала и по нея лепнеха мъртви листа. — Казах ти, че гладни няма да останем.

Опакова пъстървата в слой листа от репей и хладна кал. Изми пръсти в студените води на ручея и се покатери на скалата, като ми подаде пакета.

— Странен сватбен подарък, може би — каза и кимна към пъстървата, — но не без прецедент, както би казал старият Нед Гауън.

— Има прецеденти в това да подариш риба на съпругата си?

Той свали чорапите си и ги простря на скалата. Дългите пръсти на краката му зашаваха доволно.

— Стара любовна песен е, от островите. Искаш ли да чуеш?

— Да, разбира се. На английски, ако може.

— О, да. Хич не мога да пея, но ще ти кажа текста.

Той отмести няколко кичура, които влизаха в очите му, и изрецитира:

Ти, кралска дъще, на краля на чертози озарени,

в нощта на наш’та сватба,

ако от Дънтълм ида,

дарове ще ти докарам много.

Ще те даря с язовци сто, що покрай реки сноват,

сто видри, що в потоците играят,

Сто дълги, сребърни пъстърви,

що от плитките води подскачат…

Като цяло, списъкът с флора и фауна от островите край Британския бе забележителен. Докато го слушах, имах време да се замисля колко странно е да седя на скала край шотландски вир и да слушам келтски любовни песни с голяма мъртва риба в скута си. И още по-странно — наистина се наслаждавах.

Когато приключи, изръкоплясках, като стисках рибата между коленете си.

— Много ми хареса! Особено частта с „дарове ще ти докарам много“. Звучи ентусиазиран.

Затворил очи срещу слънцето, Джейми се засмя.

— Мога да добавя ред и за себе си: „За теб във вирове ще скачам“.

Отново се засмяхме и после известно време помълчахме, припичайки се на топлото лятно слънце. Дишането на Джейми се беше успокоило. Не можех да не обърна внимание на бавно надигащите му се гърди и бавния пулс на врата му. В основата на гърлото имаше малък триъгълен белег.

Усещах как отново се прокрадват свенливостта и въздържаността. Посегнах и стиснах здраво дланта му, надявайки се, че докосването ще възстанови непринудеността между нас. Той плъзна ръка към раменете ми и под ризата му ясно изпъкнаха контурите на тялото му. Отдръпнах се, като уж посегнах към мушкатовия цвят в една цепнатина в скалата.

— Помага при главоболия — обясних и го втъкнах в косата си.

— Гнети те — рече той, като наклони глава и ме изгледа съсредоточено. — Не главоболие. Франк. Мислиш за него и докосването ми те притеснява, защото не можеш да държиш и двама ни в ума си. Така ли е?

— Много добре усещаш мислите ми — отвърнах изненадана. Той се усмихна, но не понечи да ме докосне пак.

— Не е толкова трудно, моме. Когато се женехме, знаех, че често ще мислиш за него, независимо дали искаш, или не.

Точно в този момент не мислех за него, но Джейми беше прав — не можех да го овладея.

— Много ли си приличаме с него? — попита ме той изведнъж.

— Не.

Всъщност трудно човек можеше да си представи повече разлики. Франк бе слабоват, тъмна коса и тъмни очи, а Джейми бе огромен, мускулест и светъл като следобеден слънчев лъч. Макар и двамата да бяха атлетични, Франк имаше вид на тенисист, а Джейми — на воин, с оформено и очукано от тежки физически премеждия тяло. Франк бе не повече от десет сантиметра по-висок от моите един шейсет и пет. А застанала пред Джейми, можех да опра нос във вдлъбнатинката в центъра на гръдния му кош, а той лесно можеше да подпре брадичка на темето ми.

Не че не се различаваха и по друго. Разликата във възрастта им беше около петнайсет години, например, което обясняваше изтънчената резервираност на Франк и безрезервната откритост на Джейми. Франк бе умел, сръчен и внимателен любовник. Джейми нито имаше опит, нито държеше да се преструва, че има, затова просто ми се отдаваше изцяло. И това колко дълбоко му откликвах бе нещо, което силно ме смущаваше.

Джейми наблюдаваше вътрешната ми борба със съчувствие.

— Е, изглежда имам две възможности — каза той. — Мога да те оставя да стоиш умислена или…

Той се приведе и нежно покри устните ми със своите. Бях целувала немалко мъже, особено през Войната, когато краткотрайните хлътвания и флиртове съпътстваха смъртта и несигурността. Джейми обаче беше различен. Изключителната му нежност не беше знак за плахост, а по-скоро обещание за сила, държана под контрол. Предизвикателство и провокация, още по-забележителна с това, че всъщност не предявяваше нищо. Казваше само „Твой съм. И ако ме искаш…“.

Исках го и откликнах на целувката му, приех обещанието и предизвикателството, без да се замислям. След няколко дълги секунди той вдигна глава и ми се усмихна.

— Или може да те разсея от мислите ти — довърши той.

Притисна главата ми към рамото си и погали косата ми. Приглади къдриците около ушите ми.

— Не знам дали ще ти помогне — рече тихо, — но едно ще ти кажа: за мен е дар и чудо, че мога да ти доставя удоволствие… Да накарам тялото ти да отвърне. Не се бях замислял колко е хубаво това… преди.

Поех си дъх дълбоко, преди да отвърна.

— Да — казах. — Помага ми. Така мисля.

Отново помълчахме — сякаш продължи дълго. Накрая Джейми пристъпи назад и ме погледна с усмивка.

— Нали ти казах, че нямам нито пари, нито собственост, сасенак?

Кимнах, озадачена от въпроса.

— Трябваше да те предупредя, че най-вероятно ще спим на купища слама, ще пием бира от пирен и ще ядем овесена каша.

— Нямам нищо против.

Той кимна към една пролука в дърветата, без да сваля поглед от мен.

— Наоколо няма слама, но видях свежи папрати ей там. Ако искаш да започнем да свикваме?

* * *

Малко по-късно галех гърба му, мокър от усилие и сока на смачкани стъбла.

— Ако ми благодариш още веднъж, ще ти ударя шамар — казах.

В отговор получих леко похъркване. Една от папратите над главата му опираше в бузата му и любопитна мравка пролази по дланта му, която трепна.

Премахнах насекомото и се облегнах на лакът, като наблюдавах спящия до мен мъж. При затворени очи ясно се виждаше колко дълги и гъсти са миглите му. Имаха обаче странен цвят — ръждивочервеникави по върховете и много светли в корените.

Устните му се бяха отпуснали. Макар още да бе леко извита по ъгълчетата, долната оформяше по-плътна дъга, едновременно чувствена и невинна.

— По дяволите — рекох си тихо.

Отдавна се борех с това. Дори преди безумния ни брак ми бе ясно, че той ме привлича. И преди се бе случвало, както навярно се случваше с всекиго. Ненадейна чувствителност към присъствието и вида на някой мъж — както и жена, предполагам. Поривът да го следя с поглед, да организирам „случайни“ срещи, да го наблюдавам, докато работи, фина чувствителност към малките детайли на тялото му — раменете под ризата, костиците на китките му, мекотата под челюстта му, където първа пониква брадата.

Хлътване. Беше обичайно сред сестри и лекари, сестри и пациенти и изобщо всяка група хора, събрани за по-дълго.

Някои действаха и често започваха кратки, интензивни афери. Ако имаха късмет, връзката догаряше за няколко месеца, без повече последствия. Ако ли не… е. Бременност, разводи, тук-таме някоя венерическа болест. Хлътването си беше опасно нещо.

Няколко пъти ми се беше случвало, но имах благоразумието да не правя нищо по въпроса. И както винаги, след известно време привличането отслабваше, мъжът губеше златния си ореол и заемаше обичайното място в живота ми, без вреда за мен, за него или за Франк.

А сега. Сега бях принудена да се въвлека. Един Бог знаеше какво щеше да излезе от това. Но връщане назад нямаше.

Той лежеше комфортно по корем. Слънцето хвърляше отблясъци по червената му грива и осветяваше мъничките косъмчета по гръбнака му, по червеникавозлатистия мъх по дупето и бедрата му и мекия гъсталак къдрици, който се подаваше измежду краката му.

Седнах, за да се полюбувам на дългите му крака и гладките очертания на мускулите от хълбока до коляното, както и на тези от коляното до дългото, грациозно стъпало. Стъпалата му отдолу бяха гладки и розови, с леки мазоли от ходенето бос.

Пръстите почти ме боляха от желание да очертая с показалец челюстта му от малкото ухо до брадичката. Е, така или иначе се бе случило, помислих си, отдавна бе отминал моментът за въздържание. Нищо не можеше да влоши нещата. Пресегнах се и леко го докоснах.

Спеше много леко. Стреснах се, когато се изтърколи по-далеч от мен и се подпря на лакти, готов да скочи на крака. Видя ме и се успокои.

— Мадам, хващате ме неподготвен.

Успя много добре да се справи с придворния реверанс, като за човек, изтегнат сред папрати и облечен само с няколко слънчеви петна. Засмях се. Докато ме гледаше обаче, гола сред стъблата, собствената му усмивка се промени. Гласът му стана дрезгав.

— Всъщност, мадам, на вашата милост съм.

— Така ли било? — изрекох тихо.

Той не помръдна, когато отново се пресегнах и бавно прокарах ръка по бузата и врата му, през лъсналия ръб на рамото му и надолу. Не помръдна, но затвори очи.

— Свети Боже милостиви — рече.

Рязко ахна.

— Не се тревожи — казах. — Не е задължително да е грубо.

— Слава Богу за малките утешения.

— Не мърдай.

Той впи пръсти в пръстта, но се подчини.

— Моля те — простена след известно време. Вдигнах глава. Очите му бяха отворени.

— Не — отвърнах. Наслаждавах се. Той отново затвори очи.

— Ще си платиш за това — каза след още няколко минути. Капка пот искреше върху правия му нос.

— Наистина ли? Какво ще ми направиш?

Сухожилията на предмишниците му изпъкнаха, когато се оттласна от земята. Заговори с усилие, сякаш през стиснати зъби.

— Не знам, но… кълна се в Христос и света Агнеса… ще… щ-ще измисля нещо! Божичко! Моля те!

— Добре — рекох и приключих.

Изписках, когато той рязко се претърколи върху мен и притисна ръцете ми в папратите.

— Сега е мой ред — каза със завидно удоволствие.

* * *

Върнахме се в хана по залез-слънце, като спряхме на върха на хълма, за да се уверим, че конете на Стражата вече не са завързани отвън.

Самият хан изглеждаше подканящо — през малките прозорци вече светеше, както и през пролуките между дъските на стените. Последните лъчи на слънцето също прииждаха иззад нас и всичко на хълма хвърляше по две сенки. С наближаването на нощта ветрецът подемаше и по тревата затанцуваха многобройните сенки на дървесните листа. Лесно можех да си представя как сред тях танцуват феи и след това с лека стъпка се сливат с дънерите.

— И Дугал още не се е върнал — отбелязах, докато слизахме.

Големият му черен кон не беше в ливадката си край конюшнята. Липсваха и други животни, например това на Нед Гауън.

— Не, не би трябвало да се върне още ден-два. — Джейми ми подаде ръка и заедно слязохме по хълма, като внимавахме за множеството остри скали, подаващи се от тревата.

— А къде ще да е отишъл? — След въртележката на всичко напоследък не се бях сетила да се поинтересувам от отсъствието му или дори да го забележа.

Джейми ме прехвърли през оградката зад хана.

— Да си свърши работата с местните селяни. Има ден-два, преди да трябва да те отведе при форта. — Стисна ръката ми успокоително. — Капитан Рандал няма да е много доволен, когато Дугал му каже, че няма да те има, а Дугал предпочита да не се бави наоколо след това.

— Много разумно. Също така мило е от негова страна, че ни е оставил да се… поопознаем.

Джейми изсумтя.

— Не е мило. Това беше едно от условията, които му поставих, за да се оженя за теб. Казах, че ще се оженя, щом трябва, но проклет да съм, ако трябва да консумирам брака си под някой храст, а двайсет човека да ни гледат и да ни подвикват.

Зяпнах го.

— Едно от условията? А другите?

Беше твърде тъмно, за да видя ясно изражението му, но изглеждаше смутен.

— Само още две.

— Какви?

— Ами — неуверено изрита едно камъче, — исках да се оженя както трябва, в църква и със свещеник. Не само с договор. И последно — да ти намери хубава рокля. — Извърна поглед и продължи толкова тихо, че едва го чувах: — Знаех, че не искаш да се омъжваш. Исках да е… доколкото е възможно, приятно. Помислих си, че може да се чувстваш по-малко… е, исках да имаш хубава рокля, това е.

Отворих уста, за да продумам, но той закрачи към хана.

— Хайде, сасенак — рече рязко. — Гладен съм.

* * *

Щяхме да получим храна на цената на не съвсем благодатна компания, оказа се. Посрещнаха ни грубовати възгласи на одобрение и бързо си намерихме места на масата, където беше сложена богата вечеря.

Вече малко по-подготвена, нямах толкова против грубите шеги и подмятания. Радвах се да се скрия сред множеството, да се отпусна в ъгъла и да оставя Джейми да се справя със закачките и мръснишките предположения какво сме правили цял ден.

— Спяхме — отвърна Джейми на един такъв въпрос. — Не можахме да мигнем цяла нощ. — Дивият смях, който последва, бе заглушен от още по-силен, когато той довери на човек до себе си: — Много хърка, да знаеш.

Изиграх ролята си, като го пернах зад ухото, той ме притисна към себе си и ме целуна здраво, а всички изръкопляскаха.

След вечерята имаше танци под акомпанимента на цигулката на съдържателя. Никога не ме е бивало като танцьор и когато съм нервна, често се спъвам в краката си. Нямах високи очаквания, особено с всичките тези фусти и неудобните обувки. Когато обаче свалих последните, установих, че никак не е трудно, но за сметка на това ми беше много приятно.

Понеже не се намираха много жени, с жената на съдържателя вдигнахме краищата на полите си и танцувахме безспирно някои от по-популярните по тези краища танци, докато накрая се подпрях зачервена и запъхтяна на пейката.

Мъжете обаче бяха абсолютно неуморни. Накрая всички се отдръпнаха до стената, запляскаха и завикаха, а Джейми ме хвана за ръцете и ме поведе през някаква дива мелодия на име „Северният петел“.

По предварителна уговорка приключихме на стълбите, а той обхвана кръста ми с ръка. Изнесе кратка реч на смесица от келтски и английски, която бе приета с още аплодисменти, особено когато извади от кожената си торба една кесийка, подхвърли я на съдържателя и го инструктира да сервира уиски, докато кесията не се изпразни. Разпознах я като неговия дял от печалбата след боя в Тунаиг. Сигурно бяха всичките му пари — реших, че ги е похарчил по най-добрия възможен начин.

Стигнахме до балкона, съпътствани от буря неделикатни пожелания, когато един по-силен глас повика Джейми.

Обърнах се и видях широкото лице на Рупърт, по-червено от обикновено през храсталака на черната брада. Хилеше ни се отдолу.

— Не става, Рупърт, моя е.

— Разхищение, момко — каза Рупърт и обърса лице с ръкава си. — Ще те свали за час. Младоците нямате издръжливост. — А на мен каза: — Ако искаш мъж, който не си губи времето в сън, моме, кажи ми. Междувременно…

Той подхвърли нещо и в краката ми издрънча тлъста кесийка.

— Сватбен подарък — подвикна той. — От Стражата на Шайми Богил.

— А? — Джейми се наведе, за да я вземе.

— Някои от нас не прекараха цял ден по треволяците, момко — скастри го той и завъртя мръснишки очи към мен. — Спечелихме ги с труд.

— О, сигурно — отвърна през смях Джейми. — На зарове или на карти?

— И на двете. — Насред черната брада цъфна широка усмивка. — Направо живи ги одрахме. Ошушкахме ги!

Джейми понечи да каже нещо, но Рупърт вдигна широка мазолеста длан.

— Не, момко, няма нужда да благодариш. Само се погрижи за нея и от мое име, а?

Пратих му въздушна целувка, а той се плесна по лицето и се упъти с олюляване към главното помещение, сякаш беше пиян — не беше.

Спокойствието на стаята бе приятно разнообразие от бурните емоции долу. Джейми още се подсмиваше под мустак, изтегнат на леглото.

Отпуснах корсета си, който неприятно ми стягаше, и седнах, за да въдворя ред сред разчорлените от танци къдрици.

— Имаш толкова красива коса — каза Джейми.

— Какво? Това? — Смутено вдигнах ръка. Косата ми, както винаги, можеше великодушно да се опише като „в пълен безпорядък“.

Той се засмя.

— Е, харесвам и другата — рече с умишлено сериозно изражение, — но да, за тази говорех.

— Но… толкова е къдрава. — Поизчервих се.

— Разбира се. — Той се изненада. — В замъка чух една от дъщерите на Дугал да казва на приятелка, че са й нужни три часа с горещите щипци, за да направи своята такава. Каза, че иска да ти издере очите, задето не ти се налага да си мърдаш пръста за това. — Седна и издърпа една от къдриците ми надолу, така че стигна до гърдите ми. — Сестра ми Джени също е къдрава, но не колкото теб.

— Косата на сестра ти червена ли е като твоята? — попитах, опитвайки се да си представя тайнствената Джени. Джейми като че ли често мислеше за нея.

Той поклати глава. Още си играеше с косата ми.

— Не. Черна е, като нощ. Аз съм се метнал на майка ни, а тя — на баща ни. Брайън Дху го наричаха, Черния Брайън, заради косата и брадата.

— Чувала съм, че капитан Рандал се нарича Черния Джак.

Джейми се засмя невесело.

— О, да. Но това е заради цвета на душата му, не на косата. — Фиксира ме с поглед. — Нали не се страхуваш, моме? Не бива. — Ръцете му се отплетоха от косата ми и се отпуснаха собственически на раменете ми. — Наистина ще те защитавам. От него и от всекиго. До последната ми капка кръв, мо дюин.

— Какво? — попитах, смутена от искреността му. Не исках да съм отговорна за ничия пролята кръв, още по-малко пък неговата.

— Значи „кафявата ми“. — Той докосна един от кичурите ми до устните си и ме погледа така, че собствените ми капки кръв се подгониха бясно.

— Мо дюин — повтори тихо. — Отдавна искам да ти го кажа.

— Скучен цвят е кафявият, винаги съм си мислела така — рекох прагматично, опитвайки се да отложа малко развоя на събитията. Все имах чувството, че всичко се движи много по-бързо, отколкото ми се ще.

Джейми поклати глава усмихнат.

— Не, не бих казал това, сасенак. Никак не е скучен. — Повдигна косата ми с длани и я разстла. — Като водата на ручей е, когато минава над камъните. Тъмна по извивките и с малко сребро на повърхността, когато я улови слънцето.

Нервна и малко без дъх, аз се отдръпнах, за да взема гребена, който бях изпуснала на пода. Когато се изправих, Джейми ме гледаше.

— Казах ти, че няма да те моля да ми казваш неща, които не искаш, но си правя сам изводите. Колъм мислеше, че си английски шпионин, макар да не разбираше защо не знаеш келтски. Дугал мисли, че си може би френски шпионин и търсиш подкрепа за крал Джеймс. Но пък не разбира защо си дошла сама.

— Ами ти? — попитах го, докато дърпах една непокорна къдрица. — Какво мислиш?

Той наклони глава преценяващо.

— Би могла да си французойка, с този външен вид. Лицето ти е фино като на дама от рода Анжу. Но французойките често са бозави, а твоята кожа е като опал. — Той бавно прокара пръст по ключицата ми и усетих как кожата ми се стопля под докосването му.

Пръстът премина по лицето ми, от слепоочието до бузата, и приглади косата ми зад ухото. Останах неподвижна и се опитах да не помръдвам, когато започна да гали ухото ми с пръст.

— Златисти очи. Виждал съм такива, у един леопард. — Поклати глава. — Не, моме. Би могла да си французойка, но не си.

— Откъде знаеш?

— Разговарял съм доста с теб. А и те слушам. Дугал мисли, че си французойка, защото говориш езика добре — много добре.

— Благодаря — рекох саркастично. — А това, че говоря френски, значи, че не съм от Франция, така ли?

Той се усмихна и ме погали по врата.

— Ву парле тре биен — но не толкова добре, колкото мен. Прекарах година във Франция, след като си тръгнах от замъка, и още две в армията. Мога да позная, че френският не ти е майчин.

Той бавно поклати глава и продължи:

— Испанка? Може би, но защо? Испания няма интерес от Шотландия. Германка? Със сигурност не. — Той сви рамене. — Но която и да си, англичаните ще искат да узнаят. Не могат да си позволят неизвестни. Клановете са неспокойни, а принц Чарли чака да отплава от Франция. Начините да разберат обаче не са много нежни. Знам от опит.

— А откъде знаеш, че не съм английски шпионин? Дугал доскоро е смятал така.

— Възможно е, макар да говориш и английски малко странно. Но ако е така, защо ще предпочетеш да се омъжиш за мен, вместо да се върнеш при своите? Дугал и затова искаше да се оженим. За да провери дали ще избягаш, когато се стигне дотам.

— Не избягах. Какво доказва това?

Той се засмя и се отпусна на леглото с ръка над очите, за да ги предпази от светлината на лампата.

— Проклет да съм, ако знам, сасенак. Проклет да съм, ако знам. Не се сещам за нито едно смислено обяснение. Като нищо може да си някоя от Малкия народ — и ми хвърли поглед изпод мишницата си, — но не, вероятно не. Твърде си голяма.

— Не се ли боиш, че мога да те убия в съня ти, след като не знаеш коя точно съм?

Той не отговори, но свали ръка от очите си и усмивката му разцъфна. Очите му вероятно бяха от рода на баща му. Не хлътнали като на Макензи, а разположени под странен ъгъл, така че високите му скули ги караха да изглеждат почти скосени.

Без да си прави труд да повдига глава, той отвори ризата си, извади камата от калъфа и ми я подхвърли. Тя изтрополи на дъските в краката ми.

Отново покри лице с длан и отметна глава назад.

— Право нагоре, точно под гръдната кост — посъветва ме. — Бързо и чисто, макар че ще трябва да натиснеш. Ще ти е по-лесно да ми прережеш гърлото, но много цапа.

Наведох се, за да вдигна камата.

— Ако те убия, ще ти се пада — отбелязах. — Наглец.

— Сасенак?

— Да?

— Ще умра щастлив.