Елизабет Лоуел
Красива саможертва (7)

6.

Лина седеше в офиса си и се взираше в текста, който беше набрала на компютъра. Разпечата го и се зачете, надявайки се да види нещо различно от самоуверената усмивка на Хънтър Джонстън и стройното му тяло.

Но не виждаше нищо ново…

Артефактите трябва да са фалшификати, предположи тя.

За нещастие, Хънтър не се интересуваше от това. Фалшиви или автентични, той ги искаше.

Ако не са оригинали, няма никакво значение къде или как са били намерени, повтаряше си непрекъснато.

Облекчението беше неописуемо.

Но ако бяха истински и семейството й беше замесено…

По дяволите, Филип, обади ми се най-сетне.

Но мобилният й телефон продължаваше да мълчи. Стационарният също. Не че това беше изненада за нея. Когато беше на разкопки в Белиз, нищо друго на света не го интересуваше. Нищо не беше в състояние да събуди интереса му. Не се трогваше дори ако тя го заплашеше със скандал…

На мястото на главата му сякаш има варовиков къс…

Лина измърмори няколко не толкова прилични думи и се насили да направи нещо, което всъщност не искаше, — да се обади на Меркурио ак Чан де ла Пул. След скандала с плячкосаните антики, който бе разтърсил семейството й, Меркурио съвсем логично бе стигнал до извода, че да е ученик на Филип, вече не е най-прекият път към академичното признание. Решението съвсем не се бе оказало трудно. Филип не само беше виден археолог, но и никога не би направил място за друг на върха на пирамидата. Разразилият се скандал се оказа много полезен за Меркурио и му послужи като повод да започне да работи самостоятелно.

Тя лично бе присъствала през онази гореща, задушна нощ, когато двамата се разтовариха от трупаното с години напрежение. Тогава Меркурио си тръгна и никога повече не се върна. Ала продължаваше да поддържа връзка с нея.

Понякога дори досадно близка. Особено след като скандалът бе позатихнал. Лина никога не бе изпитвала сексуално влечение към привлекателния млад мъж, независимо колко деликатно и преднамерено я беше ухажвал. Въпреки това помежду им съществуваше странна дружба, подкрепяна от рефрена Спомняш ли си?. Свързваха ги спомените за миналите разкопки и настоящият интерес към артефакти от културата на маите…

Тя неохотно вдигна телефона и набра номера, който Меркурио неизменно й диктуваше при всяка среща, за да е сигурен, че не го е забравила. Сигналът се проточи няколко пъти, преди мъжки глас да отговори на испански. Като фон зад него се чуваха плисък на вълни и крясък на чайки. Обзе я някаква смесица от завист и носталгия. На света нямаше друго място като Юкатан.

— Здрасти, Меркурио. Обажда се Лина Тейлър — изрече тя с пресъхнала уста.

— Лина! Толкова ми е приятно да чуя отново гласа ти — радостно възкликна той. — Измина ужасно много време!

— Знам. Съжалявам. Просто вече не ходя толкова често до Тулум, както преди. А когато все пак го направя, то е да се видя със семейството и да разгледам разкопките.

— Да, но никога не ти остава време да погледнеш моите разкопки — упрекна я закачливо мъжът. — Знаеш, че винаги си добре дошла…

— Разбира се. Толкова си мил, Меркурио…

Някак си успя да се насили да води известно време незначителен, любезен разговор — за семейството, за работата, за новите и старите приятели, докато изчакваше подходящия момент да изложи причината за обаждането си.

— Честно казано, напоследък не ходя толкова често на разкопките, както досега — говореше Меркурио. — На път съм да стана завеждащ отдела. Смешно, нали?

— Заменяш разкопките с бюро, така ли? Не ми се струваше такъв тип. Винаги си бил щастлив навън, в калта. Също като мен.

— Ами, нещата се променят. Освен за баща ти. За него единствената промяна е, че става…

— По-труден? — сухо подхвърли Лина.

Почти долови усилията на Меркурио да потисне напиращия смях.

— Много съм благодарен на Крал Филип, че ме научи да бъда политик — отвърна мъжът след кратко мълчание.

— Шегуваш ли се? — изуми се тя. — Филип мрази всичко над нивото, на което може да се копае, да се маркират и картографират местата на открити артефакти и да се разхвърля пръст. Той е най-слабият политик, когото познавам.

— Точно така — съгласи се Меркурио. — Затова винаги ще си остане на неравната, вместо на окосената и подравнена част от игрището.

— Ти пък откога започна да се увличаш по голфа?

Той се засмя. Самата тя откри, че се усмихва. Смехът беше едно от онези неща, които подхранваха приятелството им, независимо от професионалното и личното напрежение помежду им.

— Не, наистина. Ако не беше примерът на Филип за това, как не трябва да се правят нещата — каза Меркурио, — сигурно щях да превърна кариерата си в истинска каша.

Както направи Филип.

Но нито единият от двамата не изрече думите на глас.

— Филип е най-добрият от професионална гледна точка археолог, когото изобщо познавам — продължаваше Меркурио. — Сайтове в интернет непрекъснато се позовават на името му. Въпреки че самият той никога не пише в мрежата. Чудесно е, че обожава разкопките. Ще работи до последния си ден и тогава единственото нещо, което ще може да покаже като резултат от усилията си, ще бъдат мръсните му нокти.

За миг Лина се поколеба дали да му възрази. Но разумът й казваше да мълчи и да слуша. Меркурио беше най-добрият й източник на информация за всичко, случващо се в общността на изучаващите културата на маите извън семейството на Рейс Балам.

— Сигурен съм, че не ми се обаждаш, за да чуеш какво мисля за баща ти — примирително каза накрая Меркурио. — Ние сме зрели хора и всичко това е зад гърба ни. Така че дойде време да ми обясниш причината за това приятно прекъсване на досадния ми работен ден.

Лина си напомни, че всъщност той се държи любезно по особения си, мексикански начин, а не флиртува с нея.

Жалко, че беше наясно с истинското положение на нещата.

— Боя се, че ще те помоля за една услуга… — започна тя.

— За теб? Винаги. Казвай.

— Можеш ли да провериш сред твоите последни находки няколко предмета? Мисля, че идват от Тулум, но съществува вероятност да са и от Белиз.

— Защо се обаждаш на мен? Би трябвало да поговориш с майка си.

— Защото ти си запознат с всички легализирани разкопки, които се правят в Куантана Ру. И ще ме излъжеш, ако се опиташ да ме убедиш, че не си чувал и за няколко съмнителни.

— А, ето още нещо, по което приличаш на баща ти. Да, мога да ти кажа къде се копае на тъмно. Но това е известно на всеки, който има отношение към археологията…

— Не и на майка ми. Този път не. Видях снимки на тези артефакти, които не съм й показвала.

Отново плискането на вълните от лекия бриз, шумът от градското движение и неистовите крясъци на чайките.

Той размисляше.

— Заинтригува ме, както винаги — каза след минута. — Как е допуснала Силия нещо да се изплъзне изпод деликатните й лапи? Какви са тези артефакти?

Лина замълча, премисляйки отново предстоящия й скок в пропастта. Съществуваха само две официално известни находища на артефакти, свързани с култа към Кава’ил. Едното от тях се намираше близо до Тулум, в земите на семейство Рейс Балам, и се изследваше единствено от Филип Тейлър. Другото беше значително по-малко и по-незначително, недалеч от Белиз, разработвано от самия Де ла Пул. Разбира се, ако попиташе баща си, той щеше да каже, че Белиз е в най-добрия случай неправилно тълкувание на други уважавани практики, а в най-лошия — фалшификация, която има за цел да дискредитира собствените му открития.

Тя така и не бе успяла да разбере дали мнението на Филип се дължеше на факта, че Меркурио бе успял да се добере до находището, или имаше чисто емоционален, научен характер.

— Е, изплюй камъчето… — обади се Меркурио.

Лина реши все пак да направи неразумната крачка и да поеме риска да му се довери. Не толкова от желание, а защото нямаше друг избор.

— Имаше поне един нож за жертвоприношения, скиптър с остри елементи от единия край, кадилница за тамян и… — Устата й пресъхна.

— Трябва да бъдеш по-конкретна — прекъсна я мъжът. — В музея имаме стотици експонати, които отговарят на тези описания.

Тя продължи да се движи по ръба на пропастта с надеждата, че някой ще предотврати падането й. Хънтър щеше да бъде първият й избор.

— Всички бяха с изящна изработка. Обсидиан, нефрит, фина керамика. Биха могли да са предмети от култа към Кава’ил. Качеството на снимките беше много лошо, така че няма как да съм сигурна.

От другата страна на линията се чуваше само плясъкът на вълните.

— Е, сега ти си наред да изплюеш камъчето… — върна му шегата Лина.

— Изпрати ми тези снимки — делово каза Меркурио.

— Не са у мен. Източникът ми далеч не е почтен и е много предпазлив. — Излъга, но само наполовина.

— Сигурна ли си във всичко, което ми каза?

— Какво имаш предвид? Снимките или произхода? — доуточни тя.

— Един момент…

В слушалката се чу захлопване на врата и шум от затваряне на прозорец. Меркурио се подсигуряваше срещу евентуални подслушвани.

— Дочух някои слухове… — сниши глас той, след като се върна на линия. — Никакви снимки тогава. Затънал съм до гуша в служебни ангажименти, които ще ми отнемат поне един месец, но ще се опитам да направя каквото мога за най-старата си приятелка.

Лина се намръщи. Не искаше да се окаже в позицията на длъжница точно на този човек. Той със сигурност щеше да поиска някога да му върне жеста.

— Не го приемай твърде сериозно, моля те — каза тя. — Надявах се просто да погледнеш наскоро получените неща, които имате в хранилището. Въпреки споразумението между двата музея, няма как да направя справката на компютъра.

— Може би ще е по-добре да дойдеш тук. Сега си във ваканция, нали? Бихме могли заедно да огледаме хранилището.

— Нямаш ли един-двама студенти, които могат да го свършат вместо теб? Една бърза проверка?

— Знаеш какво става в Юкатан с наближаването на Коледа — отговори той. — Всички са си вкъщи, по купони… Не разполагам с достатъчно хора за нуждите на нашия музей, още по-малко пък за външни поръчки. Може би ще намериш начин Силия или Карлос да…

— Не ставай смешен — сряза го Лина. — Вашето субсидиране идва от щата. Знам, че очите ти стават по-големи и от фонда ви, щом въпросът опре до нови придобивки. То пък на кого ли не стават, наистина, но се надявах на малко помощ…

— Ако намериш време да наминеш насам по празниците, с удоволствие ще ти покажа всичко, което те интересува. В противен случай не мога да ти помогна. Независимо от огромното ми желание. А наистина ми се иска, скъпа моя.

Лина се опита да разтълкува онова, което Меркурио не доизричаше…

— Ще видя какво мога да направя, за да отскоча, докато празнувам с нашите за Коледа и рождения ден на Абюелита.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали?

Тя направи един последен опит.

— Ако тези артефакти са онова, за което ги мисля, тяхното място е в музея. Във вашия музей. Става въпрос за неща, каквито и двамата с Филип търсите.

— Вече не. Аз си имам свое находище, което да разработвам, и собствени проблеми за решаване. Ако наистина са артефакти от култа към Кава’ил, значи не са за мен. Съмнявам се, че и баща ти ще прояви интерес към тях. Неговите разкопки край Белиз са чисто иманярство. Точно така, иманярство. Разрешителното изтича съвсем скоро, след което британците ще превърнат района във военна база.

Нищо чудно, че Филип не губи време да ми се обажда, мислено отбеляза Лина.

Тя знаеше колко отчаяно щеше да работи баща й, за да спаси каквото може, преди да започне разрухата. Вбесяваше я фактът, че историята можеше с такава лека ръка да бъде захвърлена на боклука, но с неизползваемите земи това се случваше много по-често, отколкото й се искаше да си мисли. Юкатан и Белиз, чиито по-големи части действително се намираха в Мексико, бяха богати средища на история, която чакаше да бъде разкопана и изучена. Но съвременните хора имаха нужда от ниви за обработване, а военните се нуждаеха от полигони за обучение.

Дявол да ги вземе…

— Говорила ли си с Филип за това? — попита Меркурио. — Типично за него е да скрие значителни находки, свързани с култа към Кава’ил.

— Ти се оказа един кучи син — изрече тя любезно.

— Учих се от най-добрите. От Крал Филип. Моето предложение и хранилището ми са отворени за теб по всяко време, стига да дойдеш в Тулум Пуебло.

— Благодаря ти — изстреля през зъби Лина. — Съжалявам, че трябва да прекъсна разговора, но на другата линия ме чакат. — Това беше лъжа.

— О, разбира се — разнесе се в слушалката плътният му смях. — С нетърпение очаквам да те видя. — И завърши на испански: — Моя красива приятелко.

Лина прекъсна връзката и се загледа в листовете върху бюрото си. Тихо прокле неспособността на баща си да си извоюва поне малко престиж или научно доверие, когато ставаше въпрос за работата му. Но не. Тя си беше негова и само негова. Не беше склонен да я сподели с никого.

Меркурио бе осъзнал този факт и се бе преместил на място, където би могъл да се докаже и също да работи самостоятелно. За Филип това беше непростимо предателство.

Меркурио може и да е негодник, но този път е прав, мълчаливо призна тя.

Беше разбрала ограничеността на баща си и неговата гениалност по най-трудния начин. Сега стоеше колкото може по-далеч от него, въпреки че разкопките ужасно й липсваха.

Същото се отнасяше и за майка й. Силия беше непостижима в избраното от нея поприще — търговията с исторически ценности. Имаше слабост към хората на изкуството и умееше да ги манипулира — с изключение на Филип. Лина мразеше отровата, която се изливаше от двата извора на знание в избрания от нея път. Или трябваше да ходи жадна, или сама да се отрови.

Измъкни това от миналото, рязко си заповяда тя. Колкото и да ми се иска да беше иначе, тези двамата никога няма да се променят. Единственото, което мога да контролирам, е собственото ми отношение към действителността.

Зае се отново с работата си, като се опитваше да открие каквото може за артефактите от снимките.

На вратата на кабинета се почука. Силният, настойчив и малко нетърпелив звук й подсказа, че човекът отвън не идва тук за първи път.

— Лина? — разнесе се гласът на Хънтър. — Там ли сте още?

— Да — глухо отговори тя и преглътна с усилие. — Тук съм.

— Обядвали ли сте?

Едва сега осъзна, че напълно бе забравила за времето, което й се случваше често, когато работеше.

— О, не.

— Нито пък аз — каза той и отвори вратата. — Освен това пропуснах и закуската. Грабвайте каквото ви е нужно и да вървим. Знам едно местенце, казва се При Омар. Ходили ли сте там?

— Чувала съм, че било страхотно — отвърна тя и изключи компютъра.

— И не сте се изкушили да го пробвате?

— Не е от заведенията, които бих посетила сама.

— Умна жена.

Лина вдигна поглед. Хънтър сякаш запълваше празнотата пред отворената врата. Каквото и да бе правил през изминалите няколко часа, то очевидно бе развалило настроението му. Нещо в плътно стиснатите ъгълчета на устата и острият блясък в очите му я накараха да се зарадва, че не тя го бе ядосала.

Или поне така се надяваше.

— Тежък ден ли имахте?

— Да кажем…

— Познато чувство.

— Почакайте — спря я той, когато тя понечи да се изправи. — По-добре да свършим тази работа тук, отколкото пред порция мазно енчиладас^[1].

Тя го наблюдаваше как вади малък пакет от джоба на ризата си. Приличаше на смачкана на топка домакинска хартия.

— Вероятно трябва да ме набият с камшик пред аналоя, задето нося подобно нещо по този начин — каза, като внимателно разгъваше листа. — Но в онзи момент нямах друг избор. А, ето те, малко дяволче.

Лина заобиколи бюрото и застана до него. В хартията беше увит къс от глинен съд. Върху него имаше фрагмент, напомнящ нарисувана синя фигура.

— Е, какво ще кажете? — попита Хънтър.

— Чудесно парченце — неутрално отговори тя. — На повечето от тях няма никакви рисунки.

— Двамата с Джейс го намерихме в апартамента на един човек, който изчезна, най-вероятно, след като е откраднал антиките от склада на Граничната и емиграционна служба. Имаше още няколко топки смачкана хартия в сака, но нищо друго, което да ни заинтригува.

Лина тихо въздъхна:

— Разбирам.

— А, да. Някои от парчетата хартия бяха срязани на няколко места. Изглежда, с тях са завивали нещо остро. Като острие от обработен обсидиан например.

— Може ли да го погледна? — попита тя и се протегна към дланта му.

— Когато пожелаете.

Лина го изгледа отстрани, но пренебрегна двусмислените му думи. Внимателно вдигна хартията и късчето глина към носа си.

— Хм, миришат странно…

— Били са опаковани заедно с кокаина в торби от цимент. Възможно е да са били поръсени с терпентин или със самолетно гориво. Тези неща миришат неприятно.

— Не мога да кажа нищо конкретно за това парче, докато не направя необходимите анализи.

— Които са скъпи и отнемат много време, нали?

— Е, да. Дори при наличието на средства, нашата лаборатория има лист с чакащи, и то през щастливия отпускарски сезон.

Мъжът несдържано изруга.

— Разбрах. Както и да е, няма никакво значение дали тази къс е от оригинален артефакт, или е по-нова изработка. Единственото, което ме интересува, е вашето предположение дали може да е свързан по някакъв начин с откраднатите предмети.

— Забавно е, че изчезналият мъж е този, който е отмъкнал липсващите артефакти — каза тя и поклати глава.

— Продължавайте.

— В случай че този къс има някакво значение, то той би могъл да е от кадилницата от вашите снимки. Ако допуснем това, значи трябва да предположим също, че изчезналият човек няма голям опит в кражбите на исторически ценности и това му е било за първи път.

— Възхищавам се на аналитичните умове — отбеляза Хънтър.

— Само че на моя логичен ум това изобщо не му харесва…

— Има още няколко щриха към историята.

— Така ли?

— Две добре облечени контета се появиха в апартамента на Лерой. Говореха на мексикански индиански диалект и имаха характерните за маите черти и телосложение. По-ниски от вас. По-тъмни. Доста скъпо облечени. Разхвърляли са всичко из стаите и са отмъкнали синия сак, в който намерихме смачканата домакинска хартия. После изчезнаха като дим. Колата, с която дойдоха, е била открадната.

— Очарователно — измърмори Лина. — Може да са били просто разочаровани посредници, които нямат нищо общо с вашия случай.

— Мразя аналитичните умове.

— Тогава не се поглеждайте в огледалото, докато се бръснете.

Усмивката промени лицето му до неузнаваемост.

— Да идем да хапнем. В заведението ще ми разкажете какво сте научили за онези артефакти.

— Няма да ми отнеме много време.

— Страхувах се, че ще ми кажете точно това. Да вървим, все пак. Трябва да се нахраним. Е, поне аз.

Хънтър вървеше след нея, докато напуснаха сградата. В мига, в който се озоваха на улицата, усещането, че го наблюдават, се изостри дотолкова, че кожата по врата и раменете му настръхна. Без да издава тревогата си, огледа незабелязано района. Никой не се взираше в него.

Лина също въртеше очи на всички страни. Не беше проницателна като него, но вярваше на интуицията си.

Питам се дали ще отвори дума за човека, който я следи. Ако изобщо някой я следи. Но едва ли ще мога да открия копелето.

Поведе я към паркинга, където ги очакваше очуканият му джип. Тя с лекота се настани на седалката до шофьора. И се усмихна, сякаш се намираше в италианска спортна кола.

— Повечето жени не се радват така на таратайката ми — подхвърли Хънтър и завъртя ключа в стартера.

— Повечето жени никога не са карали по прашните пътища на Юкатан. Това е невероятен транспорт. Гумите са с дълбоки грайфери, няма риск маслото да потече от ударите в острите скали, а и двигателят ръмжи като ягуар.

— Не казвайте нищо повече. Вече съм почти влюбен.

Лина го изгледа стреснато, усмихна се неуверено и млъкна. Усещането, че я наблюдават, я заля по-силно от всякога, но колкото често и дълго да се оглеждаше, не забелязваше никой, който да й отделя специално внимание.

Филип би се гордял с мен, помисли си мрачно. Той надушва навсякъде шпиони, които се опитват да отмъкнат скъпоценните му находки. Само дето още не е хванал нито един на мястото на престъплението.

Докато джипът на Хънтър набираше скорост по главния път, горещият, необичайно сух вятър, нахлуващ през отворения прозорец, започна да разрошва стегнатия кок на Лина. Когато най-сетне пристигнаха в онази част на града, която не се радваше на добра репутация, и паркираха колата, косата й вече се развяваше като на вещица в нощта на Хелоуин. Опита се да я прибере как да е на тила си.

— Оставете я — каза мъжът и улови ръката й със своята. — Отива ви, когато е пусната.

От погледа и допира му пулсът й мигом се ускори.

— Изглежда непрофесионално — слабо възрази тя.

— Наоколо не виждам нито един професор…

Лина се поколеба, после разтърси глава, за да освободи косата си. Усмивката му съвсем не й подейства успокояващо.

Хънтър излезе от джипа и се озова откъм нейната страна, преди тя да успее да вземе чантата си. Протегна се и я вдигна на ръце. А ръцете му бяха силни. Дори някак стряскащо силни. Едва отворила уста да протестира, тя вече стоеше на тротоара. Погледна го и поправи първоначалното си мнение за силата му. Този мъж със сигурно криеше солидна мускулна маса под широката си риза.

— Насам — каза, след като я пусна.

Пъхна ръката й под своята и я поведе по улицата. Накъдето и да погледнеше, виждаше знаци и табели, изписани на испански, и само тук-там по някоя английска дума, използвана като възклицание. Същото важеше и за езика на хората, които се събираха на групи, качваха се или слизаха от колите си, пушеха или просто наблюдаваха заобикалящия ги свят. Шапки, ботуши, дънки, работни ризи… От време на време се мяркаше някоя пъстроцветна дреха и проблясваха тъмните очи на жена на високи токове. Но преобладаващата част от жителите на квартала бяха мъже, при това латиноамериканци.

Изпита чувството, че се намира в някоя мексиканска провинция.

Заведението При Омар беше неугледна тухлена постройка, вмирисана на чили, лук и месо, а вътре се разнасяше ароматът на прясно изпечени мексикански царевични питки. Далеч не беше място, което би представлявало интерес за туристите, но пък беше достатъчно автентично, за да привлича местните. Нарисуваните с темперни бои картини от външната страна на прозорците бяха избелели от слънцето и времето, но все още не се бяха разтекли от дъждовете. Табела с високи метър яркочервени букви гласеше: Добре дошли при Омар.

Лина се усмихна. Ароматът на храна и езикът, на който говореха навсякъде около нея, я обгръщаше като прегръдка на любим мъж.

— Изглеждате така, сякаш са ви поканили в рая, а не в долнопробна мексиканска кръчма — отбеляза Хънтър. Знаеше, че гласът му го издава, но не го беше грижа. Колкото повече опознаваше тази жена, толкова повече я харесваше.

И я желаеше.

Слава богу, че ризата ми е достатъчно широка и дълга, помисли си мрачно. Възбудил съм се като тийнейджър.

— Едва сега си давам сметка колко ми е липсвала мексиканската кухня.

— Обичате мазната храна, така ли?

— Обичам истинската храна. В провинцията тя има предназначението да засити бедните, които вършат тежка физическа работа.

Докато влизаха в малкия ресторант, слънчевите лъчи заливаха червения надпис, придавайки му пурпурен оттенък. Три латиноамериканки, които печаха традиционните питки, помахаха на Хънтър и се разсмяха.

— Добър вечер, госпожици — поздрави ги на испански той. Напевният му акцент беше типично мексикански и му се удаваше с лекотата, с която и английският. — Как върви бизнесът, Омар?

Собственикът му се усмихна широко иззад барплота. Беше висок между метър и осемдесет и два метра, ако се броеше и тюрбанът му. Тъмният цвят на лицето би му помогнал да се смеси с тълпата, ако не бяха височината и острите му черти, които биха изглеждали по на мястото си в Пенджаб. Дългата му брада беше грижливо поддържана, а очите му блестяха иззад фини лещи. Много често и на висок глас твърдеше, че е единственият сикх, който държи мексикански ресторант, в цял Тексас. Никой никога не спореше с него. Храната беше прекалено вкусна.

— Отлично — отвърна Омар. — Какво да ви донеса?

— За мен обичайното.

— Мачака^[2], половин царевична питка, рохки яйца и допълнителна купа сос — подвикна мъжът. — А за красивата млада дама?

Лина се обърна да погледне назад, засмя се и отвърна:

— Мачака, пържен боб, царевична питка, салса и портокалова сода.

— Сосът какъв да бъде — сладък, нормален, лютив или много лютив?

Тя невинно повдигна рамене:

— Просто лютив.

Омар се усмихна широко, разкривайки белите си зъби.

— Кафето и водата са на обичайното място — обърна се той към Хънтър, докато чукаше сметката им на касовия апарат. — Содата е в хладилника.

Хънтър плати, преди Лина да успее да отвори чантата си. Понечи да протестира, но веднага разбра, че е безсмислено. В този момент се намираше в един напълно мъжки свят.

Обърна поглед към стената отляво. Хладилникът сякаш й помахваше весело с ярките си цветове, поставен до покрита с оръфан линолеум маса, върху която бяха подредени кафе, вода, захар, сметана и пластмасови прибори, увити в салфетки. Докато двамата се настаняваха на малката, квадратна масичка с два метални стола, поръчката им пристигна.

В продължение на няколко минути единствените звуци, които издаваха двамата, бяха възклицания от вкусните гозби. Съпровождаше ги само равномерното потракване на приборите по чиниите. Хънтър се хранеше със същата ефективност, с която вършеше всичко останало. Движенията му бяха все така бавни, но храната изчезваше със зашеметяваща скорост.

След като изхаби две тънко нарязани салфетки — своята и неговата, Лина най-сетне се предаде и започна да облизва пръстите си.

Хънтър я наблюдаваше, обзет от желание да й предложи помощта си. Всъщност, да настоява да й помогне. Пъргавият й език беше по-горещ от соса му, който без друго бе достатъчно лютив.

— Пропуснах закуската и обяда — извинително поясни Лина, докато обираше чинията си с последния залък. — Тези питки са направо божествени… Сякаш царевицата е била засята с изработени от варовик сечива.

— Какво пък, не е изключено. Съпругата на Омар е мексиканка от Тамаулипас. Той също, впрочем. Натискът на наркотрафикантите ги е довел в Тексас преди около пет години. Помогнал е на федералните, затова сега са със статут на бежанци.

— Чувала съм, че е ужасно — поклати глава тя. — Дори в Юкатан. Наркокартелите и по-дребните организации превръщат живота на обикновените хора в ад.

Хънтър понечи да й разкаже за посинелите, обезглавени тела, намерени от Граничната и емиграционна служба, но не го направи. Нямаше смисъл да разваля удоволствието й. Харесваше му да наблюдава жена, която не реже марулите на малки късчета и не ги слага превзето в устата си, наричайки това обяд.

— Мислих си за… За стоката — каза Лина на английски и се огледа.

Масите около тях непрекъснато се пълнеха. Хората идваха и си отиваха от малкия, неугледен ресторант като вълните по крайбрежието. Тексаско-мексиканският диалект доминираше, но тя успя да долови и наречия, които идваха доста по-далеч от Мексико сити.

Наивно беше да допусне, че са единствените, говорещи английски, в заведението.

Хънтър премести стола си толкова близо до нейния, че металните им крака се удариха.

— Продължавайте — подкани я той. — Ще се озъртам за евентуални подслушвачи.

— Ако са фалшификати — подхвана тя тихо, — защо някой би си правил труда така старателно да имитира предмети, които едва шепа хора биха разпознали като свързани с някакъв мрачен, отдавна забравен бог?

Той се замисли върху думите й, докато оглеждаше посетителите на ресторанта с необичайно развитото си периферно зрение.

— Искате да кажете, че независимо дали са оригинали, или фалшификати, пазарът е ограничен?

— Много ограничен.

— Като изключим семейството ви, кой би проявил интерес?

Лина трепна едва забележимо.

— В Юкатан има няколко музея, специализирани да излагат местните арте… Така де, подобни предмети. — Гласът й заглъхна. — Баща ми си е създал врагове. Възможно е да става въпрос за заложен специално за него капан. Или за тях.

— Каква би била ползата от подобен замисъл?

— Отмъщение.

Хънтър се поколеба, премисли и накрая кимна.

— Нещо друго?

Забеляза, че пулсът й се ускори, и отново се огледа наоколо.

— Котката, която така упорито се опитвате да криете в чувала, вече е избягала — още по-тихо отвърна тя.

Той се наведе толкова близо до нея, че Лина не чу, а по-скоро усети думите му върху кожата си като горещо дихание:

— Откъде знаете?

— Слуховете за необикновени арте… хмм, находки направо подлудяват музеите. — Загледа се в пръстите си, които мачкаха мръсната салфетка. — Трябва да разберете. Нещата, които търсите, ако наистина са оригинали, биха могли да направят всяка колекция или музейна сбирка световноизвестни.

— Дори без документи за произход? — прошепна в ухото й Хънтър.

— С подходящите връзки биха могли да се издадат — неохотно призна тя. Това беше онази част от реалността в света на историческите паметници, която я вбесяваше, затова отбягваше да мисли за нея. — Естествено, ще излезе цяло състояние, но инвестицията си струва, защото бързо се възвръща.

— И ще бъдат приети като редовни, ако ги разглеждат правилните хора?

Жената кимна бавно.

— Ще има възражения сред научните среди, но те ще бъдат отхвърлени като професионална завист.

В ресторанта влязоха трима мъже. Бяха от същия тип като онези, които Хънтър бе видял пред апартамента на Лерой. С дълги коси, тъмни, с изправени стойки и спретнати. Не бяха така шикозно облечени като онези, които бяха нахълтали и опустошили жилището, но мълчанието, настъпило сред клиентите, ги следваше като мрачна сянка. Няколко души дори се прекръстиха, когато новодошлите минаха покрай тях.

— Да, в интересен свят живеете — отбеляза Хънтър.

Джипът ги очакваше горещ и мръсен като улиците. Характерната за Хюстън влага се завръщаше във въздуха след необичайно топлия ден. Небето бе придобило стоманен оттенък, но нямаше никакви изгледи да завали. Движението си беше все така натоварено. Лина изпита облекчение, когато се озова в познатата сграда на музея.

В кабинета си тя отново започна да разглежда снимките, докато погледът й се замъгли и обектите на тях сякаш започнаха да се движат. Седнал съвсем близо до нея, Хънтър използваше компютъра й, за да се порови в базата данни. Лина искрено се надяваше, че в хард диска не беше останала някаква компрометираща информация. Акционерните къщи не се радваха на благоразположението на научните среди, още по-малко пък долнопробните сайтове на специалистите археолози, в които той влизаше.

Очевидно много хора бяха заинтригувани от кървавите ритуали на маите. Или поне от тези, които смятаха за такива.

Докато работеше, Хънтър разменяше текстови съобщения с приятеля си Джейс. Ако можеше да се съди по изражението му, нито една от новините не беше добра.

Тя разбираше чувствата му. Дори в личната база данни на Рейс Балам нито един от артефактите, които беше виждала, не приличаше на онези от снимките. Находки със сходна форма и предназначение? О, да. Идентични по изработка и стойност? В никакъв случай.

Хънтър се прозя и се протегна. Но не от досада. От изтощение. Тъмните кръгове под очите му говореха за недоспиване и излишък от емоции.

— Защо не се приберете у дома да подремнете? — предложи Лина. — Прозявката е заразителна.

— Намеквате, че ви отегчих ли?

— Искам да кажа, че сте изморен. Колко часа спахте миналата нощ?

— Малко… — Това беше времето от годината, в което си спомняше смъртта на Сюзън. В такъв момент сънят идваше трудно.

— Вървете — нареди Лина на най-доброто източнотексаско наречие, на което умееше да говори.

Той се поколеба.

Жената знаеше, че мисли за ресторанта на Омар и за тримата мъже, които бяха довели с пристигането си мълчанието, разстилайки го след себе си като здрача на пристъпващата вечер.

— Аз съм в музея, а той се охранява денонощно — наблегна на последните си думи тя. — Вървете си вкъщи и се наспете. Имам още много работа по тези снимки, преди да съм готова да говоря за тях. Когато си тръгна, ще помоля охранителя да ме изпрати до колата ми. Апартаментът ми е съвсем сигурно място. — Защото баща ми е параноик. — Предполагам, че ще се видим още утре.

— Не мога да оставя снимките тук.

— Радвам се на завидна памет, а и разполагам със записките си. — Не спомена за беглите скици, които беше нахвърлила. Просто събра фотографиите, подреди ги на купчина и му ги подаде. — Вървете.

Хънтър се подчини неохотно. Лина беше права. Не можеше да издържа на безсънието както някога.

— Обадете ми се, ако се случи нещо — каза, преди да излезе.

Тя махна с ръка, сякаш да го успокои. И отново се потопи в работата си, драскайки загадъчни знаци. До лакътя й беше отворена дебела книга с древни статуи.

Той напусна стаята, затваряйки безшумно вратата след себе си.