Елизабет Лоуел
Красива саможертва (25)

24.

Хънтър седеше във всекидневната на апартамента си. Беше почти полунощ. Двамата с Лина едва бяха успели да се приберат в Хюстън, а Джейс се бе появил само няколко минути след като беше забелязал осветения прозорец. В едната си ръка носеше стек бира, с другата бе прегърнал съпругата си. Лина забеляза пребледнялото му лице и веднага го отведе до дивана.

Джейс се излегна и положи глава в онова, което беше останало от скута на Али заради наедрелия й корем… Лина й донесе ледена вода. Още от първия поглед бе харесала жената на приятеля на Хънтър, която имаше най-красивата усмивка на света. Дългата й черна коса блестеше като очите й, кожата й имаше матовия тен, който англичаните постигаха след продължителен престой на плажа.

— Не мога да повярвам, че Джейс те е измъкнал от леглото, за да те доведе тук — каза й тя, подавайки й чашата.

Али се изчерви.

— Всъщност ние не бяхме легнали. Сестра ми се съгласи да гледа децата. Празнувахме годишнина от сватбата си.

Въпреки самонадеяната усмивка, с която дари съпругата си, Джейс все още се възстановяваше от раните си. Беше блед и изпит, колкото и да се опитваше да го прикрие.

— Много добре знаеше, че ще се появя, за да те подложа на кръстосан разпит веднага щом ми се удаде възможност — обърна се той към Хънтър. — Едно телефонно обаждане, за да ми кажеш, че с вас всичко е наред, не беше достатъчно, старче.

— Бяхме много заети — отвърна Лина.

— Това го разбрах. Но сега сте свободни.

— Някои хора имат нужда да поспят, Момче чудо… — меко възрази Хънтър.

— Разказвай — кратко нареди приятелят му.

Хънтър притегли Лина в скута си и започна с Кручфийлд, срещата си с Родриго, с Меркурио, с посещението в имението на Рейс Балам, чак до храма на Кава’ил. Али изглеждаше едновременно възхитена и отблъсната от семейството на Лина, а после ужасена от постъпката на Карлос.

— Значи той е бил Маят? — попита тя.

— Да… — отвърна Хънтър, вдъхвайки аромата на Лина.

— Водачът на Лос де Ксибалба. Убиец, от когото се ужасяват дори наркобосовете.

— Сигурно си била много уплашена — отбеляза Али.

— Не можеш да си представиш. Пък и едва ли би искала.

— Как е възможно да проявиш подобна смелост?

— Смелост ли? Треперех през цялото време.

— Но си направила точно това, което е било необходимо — тихо каза Али. — А това си е смелост.

— Ей, не забравяй Хънтър — подхвърли съпругът й. — Той е свършил чудесна работа.

— Разбира се — кимна младата жена. — Но е трениран за такива ситуации. Нали е ченге.

— Бивше ченге — напомни й Хънтър.

Тя кимна недоволно.

— Като че ли сегашната ти работа е по-безопасна.

Развеселена, Лина се опита да прикрие усмивката си, давайки си сметка, че Али е приятелка на Хънтър почти от толкова време, отколкото и Джейс.

— Я млъкнете за малко — предложи Джейс. — Бебето току-що ритна. По дяволите! Вече съм сигурен, че е момиче.

Али само поклати глава и прекара пръсти през косата му.

— Няма как да знаем, преди да се роди.

— Момиче е — самодоволно се усмихна съпругът й. — Освен това вече е крайно време.

Али само го погали по бузата и се обърна към Хънтър:

— Продължавай!

— Вече няма кой знае какво за разказване — отвърна той и се засмя, забелязвайки как приятелят му нежно слага ръка на корема й. — Излязохме от подводната пещера и се върнахме в голямата къща. По пътя не срещнахме никого.

— Щом стигнахме — продължи вместо него Лина, — заварихме Абюелита мъртва. Починала е от инфаркт, от удар или просто от старост. Никой не се заинтересува от причината. Силия, майка ми, беше като обезумяла. Бе останала при прабаба ми до самия й край.

— Значи местните власти приеха за чиста монета вашата версия на случилото се? — обърна се към приятеля си Джейс.

— Така е… Обяснихме им, че двама мъже бяха посечени с мачете на ръба на подводна пещера в края на годината на маите. И двамата бяха убити. Паднаха във водата и потънаха. Много неприятно, казахме им, толкова е тъжно, ала сега вземете тези пари, пребройте си ги и се заемайте със следващия случай. Това е…

— Откриха ли телата? — попита Джейс.

— Силия им каза да оставят Филип и Карлос да почиват в мир — обясни Лина. — След като получиха задоволителни суми, полицаите се съгласиха. Абюелита беше погребана в семейната гробница. Майка ми пое бизнеса и изцяло се е отдала на работата.

— И нищо не изплува от пещерата? — попита Джейс, защото беше ченге до мозъка на костите си.

Лина се намръщи.

Хънтър реши, че е време да поеме нещата в свои ръце.

— Нищо. Разочарованите поклонници съсякоха двамата мъже, които потънаха като варовикови блокове към дъното.

Спомняйки си многото тела, носещи се около нея, докато се бе опитвала да се задържи над водата, Лина затвори очи. Преживяното й се струваше нереално като кошмар.

Но въпреки това беше истинско като ударите на сърцето й.

— Нито един от артефактите ли не беше намерен? — продължи да подпитва Джейс.

Тя отвори очи.

— Не. До следващото утро дори олтарът беше изчезнал.

— Значи причината за цялата суетня просто потъна в езерото заедно с двамата луди?

— Джейс! — скастри го Али.

— Какво толкова? Наистина са били побъркани и сега са мъртви като Джеронимо^[1]. Колкото и да ходим на пръсти около темата, фактите няма да се променят.

— Извинявай — обърна се към Лина Али. — Той е безнадежден случай.

Лина се усмихна тъжно.

— Но е напълно прав. Карлос и Филип не бяха с всичкия си. И наистина са мъртви.

Понякога плачеше за човека, когото така и не бе успяла да накара да я оцени. Детето в нея отказваше да приеме, че баща му вече го няма. И Абюелита, чиято усмивка и одобрителни потупвания по рамото украсяваха детството й като пищна бродерия…

Може би в края на краищата все пак е било само един кошмар.

И все пак знаеше, че не беше.

Хънтър нежно погали косата й. Усещаше обзелата я тъга по напрегнатото й тяло. Тези чувства щяха да я връхлитат все по-рядко с времето, но никога нямаше да изчезнат напълно.

— Някои от маите все още живеят в същия фантастичен свят, в който живееха Карлос и Абюелита — отбеляза той.

Тя въздъхна.

— Те вярват, че все някога ще настъпи новата Ера на маите.

— Доста ще им се наложи да чакат — подхвърли Джейс.

— Маите са търпеливи хора — отбеляза Лина. — Плашещо търпеливи.

— По-скоро са глупави.

Хънтър поклати глава.

— Те са различни. В джунглата на Юкатан съществува един съвсем друг свят.

Лина прокара пръсти през косата му. Той целуна дланта й и я притисна към себе си, вдъхвайки женствения й аромат.

— Приключи ли с кръстосания разпит? — попита Али и погали съпруга си по челото.

— Засега. Аз съм ченге в края на краищата. Винаги възникват още въпроси.

— Направи си списък. Сега си тръгваме. За днес се натовари достатъчно.

Въпреки изпитото си лице Джейс й се усмихна:

— Досега никога не си се оплаквала.

Тя го потупа по здравото рамо, изправи се и му помогна да стане.

— Излязох от болницата преди седмица — измърмори недоволно той. — Не съм инвалид.

— Но лекарите искаха да те задържат.

— Което показва колко са компетентни. Ти си най-доброто лекарство за мен.

Али се повдигна на пръсти и прошепна нещо в ухото му. Усмивката му го подмлади с няколко години. Той я погали по врата. Тя се притисна към него и се изчерви.

— Защо не вземем да си легнем, та да може това мило семейство най-сетне да си тръгне? — обърна се към Лина Хънтър.

Гостите помахаха с ръка и тръгнаха към вратата на апартамента, която тихо хлопна след тях.

— Чудесни хора — отбеляза Лина и обви ръце около Хънтър.

Той измърмори нещо в знак на съгласие и се зае с най-горното копче на ризата й. Жената затаи дъх. И второто се предаде. Понечи да се обърне към него, но беше заставена да остане на мястото си.

— Позволи ми просто да те докосвам — помоли Хънтър. — Все още те виждам да лежиш на онзи проклет олтар.

— А пък аз — проснат в безсъзнание в краката на братовчед ми.

— Не е един от славните ми моменти.

Закопчалката на сутиена й поддаде. Пръстите му галеха топлата плът, която се разкри под него.

— Моята красива амазонка — прошепна той, без да престава да я докосва.

— Те са в Бразилия, не в Юкатан — възрази му тихо тя, останала съвсем без дъх.

Хънтър се засмя и проследи с език меката извивка от шията към рамото й.

— Сега ми кажи какво става под тези красиви мигли. Усещам, че си замислила нещо…

— В момента не усещаш мислите ми — усмихнато възрази тя, усетила пръстите му върху зърната на гърдите си.

— Вярно. Но онова, което не знам, е какво мислиш в момента.

Лина притисна лице към гърдите му.

— Обичам те.

Много нежно той повдигна брадичката й.

— И аз те обичам, но не мога да прочета мислите ти. Нещо те занимава още от момента, в който се измъкнахме от проклетото езеро. И не става въпрос за скръб или страх. Има нещо друго. Да не би да са изгубените антики?

— Наистина четеш мисли.

— Кажи ми, все пак.

— Имам усещането, че не са потънали на дъното на пещерата. И се притеснявам, че полудявам също като Филип.

Обвил ръка около гърдите й, той я захапа леко по врата.

— Съвсем не ми изглеждаш луда. Създаваш усещане за жена, която…

— Хънтър…

— Не се тревожи, мила. Няма да свършиш в някоя дълбока бездна, без да те последвам.

Дланите му се плъзнаха към гърдите й.

— Говоря сериозно. Обвързана си с мен. Какво мислиш… Или чувстваш, че се е случило с артефактите?

В този момент не мислеше и не чувстваше нищо, освен докосването му, дъха му, топлината на мускулестото му тяло до своето. Вдигна разперени длани, за да го спре и да му изложи мислите си.

— Ти каза, че селяните са се нахвърлили върху Филип и Карлос като приливна вълна и след като всички си тръгнали, на олтара не е останало нищо.

— Така… — кимна той, без да се откъсва от заниманието си.

— Смятам, че в суматохата някой от поклонниците е взел ръкописа, превръзката, маската и всичко останало и просто е изчезнал в джунглата. Според мен са скрили ценните предмети на някое свещено място и после са се върнали към обичайните си занимания. И ще ги оставят там, преструвайки се, че нищо не се е случило, докато вярванията им отново избуят или не започне ново възраждане на народа им.

Тялото на Хънтър застина за момент и едната му ръка се отдръпна от нея. Беше намерил ново голо място плът, която да докосва и да гали. Дишаше на пресекулки, разтърсван от удоволствие и желание.

— Искаш ли да намериш тези антики?

— Да.

— Безопасно ли е?

— Селяните можеха да ме убият по всяко време, докато се измъквахме от пещерата и като се връщахме в имението — простичко обясни тя. — Следяха ни на всяка крачка.

— Знам. — От този спомен кожата му все още настръхваше.

— Филип беше прав за култа към Кава’ил. Съществувал е. Съществува и сега. Има шести ръкопис. Не мога просто да загърбя този факт.

— И не допускам, че ще го направиш — прошепна Хънтър.

— След като се оженим…

Той я обърна бързо и я целуна, копнеещ за топлина.

— Какво? — попита го тя, щом отново имаше възможност да говори. — Ти ми предложи брак, когато се измъквахме от водата, и аз приех.

— Единственото, което чух, беше някаква ругатня, когато си удари пръста на крака.

— Кога беше това?

Хънтър се усмихна.

— Само за протокола — каза Лина и го целуна по бузата.

— Да! — Устните й се плъзнаха към ъгълчето на устата му:

— И още веднъж да. И още…

Онова, което имаше намерение да допълни, бе изгубено в продължителна чувствена игра на езиците им, издаваща разтърсващата ги страст.

Накрая той все пак успя да се отдели от нея достатъчно, за да каже:

— Много добре. Много, много добре.

— Би ли могъл да прекарваш част времето си в земите на Рейс Балам с мен? Силия обеща да спонсорира разкопките и да ми плаща достатъчно…

Още една целувка погълна думите й.

— Вече говорих с чичовците си. Ще мога да работя от имението, от Луната или откъдето и да било, стига да не изгубят своя мексикански експерт. Освен това очакват да се запознаят с теб в най-скоро време.

Тя опита да се добере до копчетата на ризата му. Прошепна в ухото му:

— Наистина ли имаш намерение да играеш ролята на мой бодигард на разкопките и да правиш скици?

— Ще охранявам всяка сладка част от тялото ти.

— А за ролята на художник?

— Ще имам ли възможност да те нарисувам гола?

— Само ако преди това се погрижиш за мрежа против комари.

Хънтър се засмя тихо.

— Ще го уредим.