Елизабет Лоуел
Красива саможертва (17)

16.

Силия вдигна очи към дъщеря си, която беше толкова сложна смесица от различни култури. Лицето й притежаваше изумителната структура на жена, която можеше да проследи царствените си прародители от рода Балам поне шест века назад, височината на благородните си испански праотци и езика на независима американка.

И всичко това хвърлено на вятъра.

— Какъв е тоя гринго? — запита настойчиво. — Така ли се отплащаш на семейството си? Твой дълг е да продължиш рода.

— Мой ли? — едва не се задави Лина. — Ами братовчедът Карлос?

— Петнайсет години брак, развод, прекалено много любовници и… Без деца. Както изключително грубо се изразяват американците, халосен патрон. Значи оставаш ти.

Лина не знаеше дали да се разсмее, или да започне да вие.

Упорито стиснатата челюст на майка й й подсказваше недвусмислено, че нито едното, нито другото щеше да свърши работа. Още по-малко пък обичайното поведение на послушна дъщеря. Беше уморена, напрегната и отвратена, задето гледаха на нея като на ходеща утроба.

— В семейство Рейс Балам са се омъжвали в Мексико толкова често, колкото и навън — отбеляза тя.

— За аристократи — отсече с рязък тон майка й.

— Наистина ли? Последния път, когато проверих, Филип беше син на двама университетски преподаватели. Обикновен гринго без изгледи да получи неочаквано наследство. А ти си се омъжила за него, при това си била на половината на моите години. И земята е продължила да се върти. Родителите ти са преживели появяването на човек от простолюдието в семейството.

— Няма да ми говориш с такова неуважение!

— Лъжите предизвикват неуважение. Аз казвам истината.

— Бременна ли си? — настойчиво попита Силия.

Лина впери поглед в майка си.

— Не. — Още не.

— В такъв случай нямаш оправдание да излагаш семейството ни по този начин.

Отне й само три секунди да разбере, че онова, което винаги бе подозирала, беше самата истина за брака на родителите й.

— Учудвам се, че твоята майка не те е изпратила да ме родиш в манастир, вместо да те омъжва за Филип — каза меко.

— Никой не знаеше, че Карлос е стерилен — отвърна с горчивина Силия. — Бях млада и глупава. Исках да се измъкна от Тулум, от джунглата, да опозная големия свят. И видях в лицето на Филип врата към този свят. Въпреки че беше с тринайсет години по-възрастен, беше доста наивен… Когато забременях, ми предложи брак. И аз му пристанах…

— А след това проумя, че единственото, което иска той, е да работи на разкопките около Тулум — продължи вместо нея Лина, разбирайки по-добре родителите си и техния избор. — Стремил се е към света, чийто център са били земите на Рейс Балам. Може би не е бил толкова наивен, за колкото си го помислила в началото…

Ноктите на Силия проблеснаха като капки кръв, когато махна с ръка, сякаш да отпъди миналото.

— Няма да ти позволя да повториш моята грешка.

— Това е моят живот, не твоят.

— Карлос е недоволен от теб. Може да стъжни твоя живот.

— С други думи, да правя каквото иска той, иначе може да остана без работа.

Силия се нацупи с нещастно изражение.

— Моля те, Лина. Сега не е моментът да дразним Карлос. Абюелита става… Доста е трудна от време на време.

— Трудна ли? В какъв смисъл?

— Тя е възрастна. Твърде стара.

— Да не искаш да ми кажеш, че моята прабаба страда от сенилност?

— Не… Не, разбира се. Просто си е Абюелита.

Но докато изричаше думите, отбягваше да гледа дъщеря си в очите.

— Нуждае ли се от специализирани грижи? — меко попита Лина.

— Дори не си го помисляй. Карлос не иска и да чуе за това, а Абюелита… Не, най-добре е просто…

— Да се преструваме, че всичко е наред?

Силия се усмихна въпреки тревогата в очите й.

— Да. Точно така. Знаех, че ще ме разбереш, миличка. Въздържаме се да й противоречим. Карлос се съгласява с всичко и се грижи да й е възможно най-удобно.

— Което прави нещата удобни за теб.

— Но, разбира се, Абюелита няма да живее вечно. Необходими са малко усилия, за да направим оставащите й дни приятни.

Лина почувства, че в очите й парят сълзи. Абюелита може и да беше своенравна и взискателна, но беше едно от малкото постоянни неща в иначе бързо променящия се пейзаж на живота й.

Сякаш усетила слабостта й, Силия реши да пробва отново:

— Мистър Джонстън не може да разбере твоето положение в Мексико, моралния ти дълг към семейството. Забавлявай се с него — той наистина има вид на човек, създаден само за забавления, но не се самозаблуждавай, че може нещо да се получи.

За момент Лина беше прекалено шокирана, за да говори.

— О, малката ми, изглеждаш така, сякаш си си глътнала езика — беззлобно се засмя Силия. — Ние сме жени, нали? Сексът е нещо, от което се възползваме. Ала не допускаме той да се възползва от нас. Така че върви, промъкни се в къщата посред нощ и се търкаляй в тъмнината с любовника си. Внимавай да си в леглото си преди разсъмване, готова да засвидетелстваш на Абюелита и Карлос уважението, което заслужават, и да бъдеш жена от фамилията Рейс Балам, каквато трябва да си.

— Или поне да се преструвам на такава.

Силия се усмихна и прегърна дъщеря си.

— Сигурна бях, че ще ме разбереш. След смъртта на Абюелита нещата ще се променят. Карлос е човек на света.

След като майка й я освободи от прегръдките си, Лина въздъхна:

— Ала и ти трябва да разбереш, че по време на престоя ми тук към Хънтър трябва да се отнасяш като към всеки от останалите гости. Ако го обидиш, просто ще си тръгнем. Моля те, предай това и на братовчед си.

— Абюелита няма да…

— Тя има за извинение възрастта си — отсече Лина. — Което не важи за теб. Нито пък за Карлос. Филип е груб към всички, така че ще се отнася с него като към член от семейството.

Последва продължително мълчание, през което Силия се опитваше да осмисли промяната, станала с дъщеря й. Винаги се бе чудила какво ли щеше да бъде онова нещо, което ще я накара да се изправи и да настоява да се отнасят с нея с уважение, като към възрастен човек.

Сега вече знаеше. Не можеше да твърди, че това й доставя удоволствие. Много по-лесно беше, когато бе покорна, изпълнена с желание близките й да са доволни от нея.

— Колко време ще останете? — попита накрая.

— А колко дълго ще можеш да си любезна с Хънтър? — парира я Лина.

Майка й кимна сковано.

— Абюелита ще очаква да те види. Теб и твоя гост.

— Веднага щом се изкъпем и се преоблечем, ще отидем при нея. Или предпочита да сме в този вид?

Силия погледна измачканите дрехи на дъщеря си.

— В момента си почива. Ще се видим на чаша вино и лека вечеря в библиотеката в осем.

 

 

Хънтър отвори вратата след тихото почукване на Лина. Очевидно тя имаше дрехи и в имението, защото облеклото й със сигурност нямаше нищо общо с онова, което бяха купили от второкласната верига магазини. Носеше семпла копринена рокля, чиято цена сигурно се равняваше на тежестта й в диаманти, и високи сандали с каишки в същия цвят. Около едната й китка блестеше тежка златна гривна. Подходящи обеци се полюшваха дискретно на ушите й. В сумрака му беше трудно да разчете значението на инкрустираните майски фигури.

Тя погледна неуверено изтърканите му дънки, босите крака и разголените гърди.

— Камериерката не ти ли предаде съобщението ми?

Хънтър почти не чу въпроса. Меката коприна се увиваше около тялото й като любовна ласка, подчертавайки пълнотата на гърдите й и съвършените извивки на ханша и бедрата. Внезапно му се прииска да падне на колене и да отдаде дължимото на всяка една нежна част от тялото й.

— Хънтър?

— Извинявай, но ми трябва известно време да се опомня — каза той с плътен глас.

Лина усети, че лицето й пламва.

— Трябваше да те предупредя. В имението от мен се очаква да бъда подходящо облечена за вечеря.

— Не се оплаквам. Изглеждаш страшно апетитна. Дали ще скандализирам родителското тяло, ако оставя някакви следи върху роклята ти?

Тя се засмя, влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Секунди по-късно вече беше в прегръдките му.

— Просто не ме хапи по места, изложени на показ — предупреди го.

Погледът му се плъзна от пълните й гърди към топлото място между краката й.

— С това мога да се справя.

Лина се чувстваше като попаднала в плен и се наслаждаваше на всеки миг от това усещане. А и неговите очи ставаха все по-топли. Разбра, че няма да се овладее…

— По-късно — каза му, останала съвсем без дъх. — Силия се опитваше да ми попречи да дойда до последно.

— Така си и помислих. Не е искала да ти даде време дори да направим нещо набързо.

— В известен смисъл майка ми е старомоден човек… — Тя се опиваше от топлината на тялото му. Космите по гърдите му я гъделичкаха и я караха да се усмихва.

— Аз също — сериозно заяви той.

— Наистина ли?

— Да. За мен набързо свършената работа си е чист провал. Освен ако не ме заключат в къщата през нощта. В такъв случай съм готов да взема каквото ми се предлага сега…

— Зная къде стоят ключовете — подразни го тя. — Ще те освободя.

Хънтър я захапа по врата нежно и чувствено. След като се отдръпна, единствената оставена следа беше руменината по страните й.

— Ще разчитам на това — каза той. — А сега пусни телевизора или нещо друго, докато се облека.

Лина се приближи неохотно към дистанционното, оставено върху малка масичка за кафе. В тишината хладилникът до барплота избръмча, разтресе се и замлъкна. Звуци от джунглата се прокрадваха през плътните варовикови стени на къщата. Вратата към спалнята на Хънтър беше затворена.

Тя въздъхна и натисна бутона, за да включи телевизора.

Всеки новинарски канал засягаше темата с летоброенето на маите и новия бактун. Отразяваха го като новогодишното обратно отброяване на Тайм Скуеър. Часовниците тиктакаха, отчитайки часовете и секундите до полунощ на двадесет и първи декември. Леко развеселени репортери стояха пред светилища и исторически руини и интервюираха поклонници и кандидат-свещеници и царе. Някои от зрителите бяха облечени в костюми от популярни книги и списания, претендиращи да отразяват правдиво културата на маите, само дето перата бяха от обикновени пилета, а не от опашките на свещени птици. Всички тръпнеха от фалшива еуфория за предстоящия край на света, който никой разумен човек не очакваше. Всеки един, на когото бяха зададени някакви въпроси, беше по-жалък в патоса си от предишния.

— Просто още един голям маскарад — обади се зад гърба й Хънтър. — Само им гледай сеира.

Лина недоволно се намръщи.

— Ала кръвта по онези олтари беше истинска.

— Кръвта винаги е истинска.

— Имаш ли някакви новини за Джейс?

Той изобщо не се изненада, че тя свързва кръвта с приятеля му.

— Мобилните връзки тук никакви ги няма… Прекъсна точно когато Али ме уверяваше, че Джейс се чувства добре и дори я потупал по задника и по други деликатни места.

Лина се усмихна и поклати глава.

— Направо изумително е, че имат само две деца и едно на път.

— Все още е много рано. Дай им няколко години. Джейс винаги е искал пълна къща с малчугани…

— А ти? — попита тя и веднага прехапа устни, забелязала тъгата в погледа му. — Извинявай. Казах го, без да се замисля.

— Няма проблеми. Дали ще взема изпита тази вечер?

Младата жена огледа чистите му ботуши, дънките и тъмната риза, която носеше разкопчана около врата.

— Със сигурност си го издържал пред мен.

— Родителите са по-взискателни.

— Не се притеснявай. Карлос ще мине с един делови поглед или ще се отнесе като наследник на древен знатен род, в зависимост от настроението си. Абюелита ще се задоволи с няколко хапки и ще се оттегли в стаята си. Майка ми ще се появи облечена като съпруга на диктатор, а Филип ще дойде с дрехите, с които е бил в момента, когато си е спомнил за вечерята. Ако изобщо си спомни. Няма да му е за първи път да работи, докато ние се храним.

Лина говореше, гледайки през прозореца на къщата. На по-малко от стотина метра доста по-голяма постройка сияеше тихо в нощта, обвита в зеленина и мрак.

— Там ли живее баща ти? — попита Хънтър.

Тя кимна.

— А майка ти?

— Не. Двамата с Карлос си имат свое крило в основната къща. Както и Абюелита. Там са настанени и охранителите.

Хънтър протегна крак и провери ножа, втъкнат в ботуша му. След кратък спор със себе си изруга заради липсата на сигурност в малката къща и нагласи пистолета на гърба си.

— Някой спомена ли причината за присъствието на толкова много бодигардове? — попита накрая.

— Сам чу Силия. Били са тук години наред. Но ми се струва, че цялата тази нова година на маите ги е напрегнала до край. Непознати в Тулум, зловещи светилища… — Тя се размърда неловко. — Във въздуха витае нещо. Усещам го.

— Също като в Хюстън? — реагира рязко Хънтър.

Лина се намръщи.

— Не. Изглежда, че съм се изнервила покрай онези олтари.

— Аз също.

Очите й се разшириха от изумление.

— С нищо не го показваш.

— За разлика от всички митове, не си падам по кръв и вътрешности — отвърна й сухо. — И като заговорихме за това, доколко възпитано трябва да се държа?

— В смисъл колко глупости трябва да понесеш?

— Точно така.

— Абюелита е много възрастна. От онова, което намекна майка ми, изглежда, страда от сенилност, така че не мога да отговарям за държанието й. При Филип изобщо не може да става въпрос за маниери. Ако Силия и Карлос се държат откровено грубо, просто ще станем и ще си тръгнем.

Хънтър подсвирна тихо.

— Явно си им ядосана.

— Аз съм зрял човек. Щом трябва да се държа възпитано, значи имам право да изисквам същото и от другите.

— И как го приема Силия?

— Като делова сделка, която не й харесва, но няма как да подмине — отвърна Лина и погледна към малкия златен часовник, който майка й й беше подарила за миналата Коледа. — Време е да тръгваме.

Когато извърна глава, лъч светлина попадна върху тежките й обеци.

— По тях има фигури на Кава’ил — отбеляза Хънтър.

— Те са коледният ми подарък от Абюелита. Подозирам, че това е нейният начин да ми покаже одобрението си към страстта ми към археологията. И малкото й наказание, че съм достойна дъщеря на Филип.

— Наистина скъпо наказание — усмихна се мъжът.

— Предпочитам да се съсредоточа върху одобрението. Наказанията, възпитанието и всичко останало са неразделна част от живота на рода Рейс Балам.

— С нетърпение очаквам вечерята.

— О, не е чак толкова лошо, колкото изглежда. Просто още съм ядосана за грубото отношение на Силия към теб.

— Е, не е първата — успокои я той и отвори вратата.

Въпреки шеговитите забележки на Лина за ключовете и охранителите, от външната страна нямаше заключалка. Само от вътрешната. Може би това беше причината за сериозното присъствие на бодигардовете наоколо.

Или пък сянката, движеща се по засипаната с натрошен варовик алея, беше на градинар с наистина много странна по форма мотика.

Банановите насаждения нямаше как да се маскират.

Проследила погледа му, Лина обясни:

— Това е само един от наетите за през нощта охранители.

Тонът й му подсказа, че за нея гледката е толкова обичайна, колкото и варовиковите алеи, свързващи отделните постройки в имението.

Бананови насаждения, мислено отбеляза той. Занимание за новите съучастници на наркобосовете, както и на богаташите, които се опитват да се скрият от тях.

Очевидно човекът също не виждаше нищо нередно в присъствието им, защото дори не погледна към тях.

Всички бананови горички в света няма да му помогнат, ако не е достатъчно бдителен, продължи да размишлява Хънтър.

Знаеше от личен опит колко досадна можеше да бъде работата на нощния пазач.

Докато нещо не се променеше.

Лина пренебрегна внушителния главен вход и влезе в къщата през страничната врата откъм кухнята. Във въздуха се носеше смесена миризма от лютив и сладък пипер, печено свинско и царевица, кафе и натурален шоколад. Другите подправки, разхвърляни из помещението, подсказваха на госта, че ако предстоящата вечеря можеше да бъде неприятна в социален смисъл, това в никакъв случай нямаше да важи за небцето.

Дребна жена седеше до ниска, много солидна махагонова масичка и отпиваше от малка чашка. Китайският порцелан беше стар, изящен и избледнял от времето, сякаш сервизът бе пристигнал в Юкатан с нашествието на испанците преди векове. Съдържанието обаче беше типично за Новия свят — плътен черен шоколад без захар, обилно подправен с лютив пипер.

Питието на боговете, мислено отбеляза Хънтър. Обзалагам се, че в по-старите времена на никоя жена нямаше да й бъде разрешен достъп до него, освен ако не го приготвяше за някой мъж.

— Абюелита — възкликна Лина и забърза към старицата. — Мислех, че ще те намеря в библиотеката.

Абюелита протегна ръка. Беше слаба, както се случваше само при много възрастните хора. Сухожилията и мускулите й бяха останали някъде в селото насред джунглата, където жените отглеждаха ежедневно царевица върху каменистата почва и мъкнеха водата на ръце.

— Розалина — възкликна тя с глас, който наподобяваше вятър сред тръстика. — Най-сетне дойде.

— Не можех да пропусна рождения ти ден — отвърна Лина и коленичи, за да изравни погледа си с нейния. — Кой по ред ще бъде?

— Стара съм като Дългото летоброене — засмя се Абюелита с подобен на шепот смях. — Но ще видя последното обръщане на колелото и смяната на боговете. Това ми стига.

Младата жена се наведе и нежно прегърна прабаба си, притискайки гладката си кожа към сбръчканото й лице. Косата на Абюелита беше бяла, също като дрехите й, ушити в типичния обикновен провинциален стил и украсени с богата, сложна бродерия. Именно отсъствието на ярки цветове, каквито някога бяха носили маите, придаваше на тази старица царствена осанка. А на фона на почти безцветните кичури и одежди очите й изглеждаха по-тъмни и от най-мрачната нощ.

В момента, в който се загледа в тези дълбоки очи, Хънтър осъзна, че Абюелита действително е различна. Тя продължаваше да живее в света на ягуара, в който значението на човешкия живот не беше по-голямо от досадното жужене на нахални мухи. В отминалите времена може би щяха да я смятат за мъдра жена, за вещица, за жрица. Сега й бяха лепнали етикета „умопомрачена“.

— Абюелита, позволи ми да ти представя сеньор Хънтър Джонстън — произнесе на испански Лина. — Хънтър, това е сеньора Кох Чел Балам.

— За мен е чест, лейди Чел — сведе глава в знак на почит към възрастта и произхода й той.

В погледа й се мерна стоманен отблясък при обръщението лейди, което беше много по-точен превод от майския език, отколкото сеньора. Прикани го с жест да се приближи към нея. Когато той го направи, тя се вторачи в него с настойчивост, която при други обстоятелства щеше да бъде приета за грубост. Но в случая пред него стоеше потомка на Кох, носителка на предзнаменование.

Леко умолителният поглед на Лина настояваше да отдаде дължимото към възрастта на Абюелита. Беглият допир на пръстите му я увери, че не се чувства обиден.

— Родили сте се в неподходящо време, войнико — каза пророчицата на мелодичен юкатански диалект. — Голямото колело ще ви погуби.

Той се обърна към Лина, за да му разтълкува думите й. Тя едва забележимо поклати отрицателно глава. Каквото и да бе имала предвид старицата, двамата трябваше да останат насаме, за да му преведе значението им.

Старата жена примигна бързо. Пророчицата изчезна и на нейно място се върна Абюелита. Тя отпи последна глътка от горчивия шоколад. Пръстите, които върнаха чашката върху деликатната чинийка, потрепериха с типичния за възрастта тремор.

— Розалина, време е да отидем в библиотеката — каза тя на испански и протегна ръка.

Върху безименния й пръст проблесна златен пръстен с рубин. И той, подобно на китайския порцелан, беше предаван от поколение на поколение. Тежката бродерия върху дрехата й беше майска, като цялото й наследство, но Хънтър не можеше да разчете фигурите поради липсата на контраст.

Лина се изправи и го погледна тъжно с думите:

— Последвай ни.

Беше по-скоро молба, отколкото указание.

— Разбира се — каза тихо той.

Наблюдаваше как младата жена помага на прабаба си да се изправи. Не че тя имаше нужда от това. Въпреки крехкия си вид беше жилава като гладката кожа на сандалите, които носеше. Жестът на Лина беше повече израз на уважение, отколкото на необходимост.

Когато Абюелита застана в цял ръст пред него, главата й едва стигаше до гърдите му. Въпреки това усещането за присъствието й беше внушително. То беше в очите й, в поведението й. Може и да беше родена в колиба в джунглата, но кралското й потекло личеше във всяка черта.

Хънтър мълчаливо последва прабабата и правнучката от кухнята към коридора на главната къща. Мебелировката беше антична, тежка, с тъкана брокатена тапицерия. По всички стени бяха окачени поставени в златисти рамки картини на европейски художници.

Родът Рейс Балам бе представен доста оскъдно — една ваза на страничната маса, фигура на майски благородник в ъгъла, старинна флейта в облицована с махагон ниша. Върху ръчно подредените плочки на пода беше застлан тежък персийски килим. Три метални доспехи, всички пострадали при определени битки, украсяваха коридора, проблясвайки на пламъците на свещите в масивните свещници.

Испанците се бяха женили за местни потомци на маите, но мебелите бяха докарани предимно с кораби. Домакинството беше типично мексиканско, като в него неравномерно и някак несръчно се примесваха традиции от Стария и Новия свят.

Две тежки махагонови врати с орнаменти водеха към крилото, където се намираше библиотеката, — към онази част от къщата, в която живееше Карлос. Въпреки че фигурите върху дървото бяха антични, те изглеждаха по-нови от всичко останало в интериора. Хънтър се запита дали Абюелита ги бе поръчала на местни резбари.

Лина почука леко, преди да отвори вратата към библиотеката. Щом се озоваха вътре, веднага бе въвлечена в разговор от Силия, което му даде възможност да огледа обстановката и останалите посетители.

Стаята веднага привлече вниманието му. Първото впечатление беше на налагащо се синьо над синьо — светът, погледнат през всички нюанси на този цвят, — тюркоазено, кралско, полунощно, кобалтово, пауново, сапфирено, лазурно. Натрапчиво синьо, което нямаше свое собствено име. Постепенно успя да осъзнае, че това излъчване покриваше едва две от четирите стени. Мебелировката беше модерна, състояща се от кожени кресла и ниски дървени стелажи за книги. Тук-там поставените килими бяха съвременни, макар и повтарящи мотиви от маите, заложени в облицованите с плочки стени. Във въздуха се носеше специфичната миризма на горяща смола.

Силия беше облечена екстравагантно, с особено внимание към всеки детайл — кремава копринена рокля, безупречен грим, подходящи лак и червило, бухнала около лицето коса и стилни високи обувки, които бяха нещо обичайно за нея, също като гладката й кожа. Бижутата й бяха по-аристократични, отколкото типични за новобогаташите. Около шията й се обвиваше тежка антична огърлица от злато с изумруди в бароков стил, подчертана от подходящи гривна, брошка и обеци, които блестяха на фона на матовия й тен.

Ако някога стигнат до просешка тояга, помисли си Хънтър, биха могли да преживяват охолно само от продажбата на семейните си бижута.

Или от археологическите находки, осъзна в следващия момент, привлечен от мълчаливо антично присъствие. Боже мили, тази стая спокойно може да мине за изложбена зала в който и да било престижен музей.

Маски, фигурки, нефритени изображения на Чак Мол, варовикови отломки с масивни релефни изображения, ножове, кадилници, вази, лица, украшения и други находки от епохата на маите бяха подредени върху стъклени рафтове, заемащи останалите две стени. Светлината беше приглушена, някак благоговейна, сякаш не искаше да разбужда боговете, които са били обслужвани от подредените вещи.

Той едва потискаше изумлението си. Стаята разкриваше богатство и обществено положение, подходящи за съвременен крал или изпълнителен директор на преуспяваща корпорация.

Обърна се към Лина.

Тя гледаше хората, а не обстановката. Очевидно приемаше всичко обкръжаващо я като даденост, с лекотата на жена, израснала в помещения, пълни с доспехи, с майка, за която беше обичайно да носи старинни накити от испанския двор, и библиотека, съхраняваща брилянтни останки от една култура, чиято книжнина беше изгорена…

Един мъж се привдигна от коженото кресло зад махагоновото бюро, чиито ъгловати форми изглеждаха толкова солидни, сякаш бяха в състояние да понесат тежестта на целия свят. Дървото беше чисто и с толкова наситен цвят, че лъщеше в сумрака.

Това беше Карлос, ако се съдеше по матовата кожа и черните очи. Беше облечен в тъмни панталони и риза с къси ръкави в същия нюанс. Бродерията беше извезана със сребристосин конец. Типичните майски фигури в центъра и около подгъва създаваха рязък контраст с останалата част от облеклото му.

Хънтър се съмняваше, че би могъл да ги разчете, дори да застанеше на ръка разстояние. Мислено отбеляза, че трябва да попита Лина за значението им.

Мъжът поздрави Абюелита с леко докосване на устните си до бузата й и бледа усмивка. След това се обърна към Лина. Беше на почти същата височина като нея, което го правеше доста висок за характерното телосложение на предците си. Косата и кожата му бяха по-тъмни от тези на майката и дъщерята, а чертите му — по-остри. Килограмите му бяха двойно повече от техните, взети заедно. Част от тях се дължаха на храната и бирата. Останалото очевидно му беше заложено генетично, защото беше широкоплещест и набит. Черната му коса беше права, дълга почти колкото на Лина, но прихваната отзад с ластик, украсен със сини камъни. Подобен стил биха си позволили малко мъже от шоубизнеса, но при него изглеждаше напълно естествен, като пълните устни и високите скули.

Това напомни на Хънтър за паркинга, където куршумите бяха свирили песента на смъртта.

Но, от друга страна, откакто бе пристигнал в Юкатан, много хора му напомняха за неща, които би предпочел да забрави. Също както беше напълно безсмислено да търси коя е личността, чието име носеше улицата, наречена Маят.

— Миличка — измърмори Карлос към младата жена. — Радвам се, че не си пренебрегнала Абюелита, както обикновено го правиш с мен.

Лина се усмихна. Ако Хънтър не я познаваше вече достатъчно добре, усмивката й би могла да мине за топла и изпълнена с обич.

— Както знаеш — отговори му ведро, — работата ми в музея е доста ангажираща. Последните ми лекции, струва ми се, приключиха едва вчера.

— Семейството винаги стои на първо място — отбеляза Карлос.

— Естествено — отвърна тя, но по изражението й личеше, че би предпочела да си прехапе езика.

Хънтър ги наблюдаваше отстрани.

Карлос извърна глава, сякаш до този момент не бе забелязал присъствието на другия мъж. После погледна Лина.

— Кой е този?

Като че Силия нему е казала само две минути след като пристигнах, помисли си със сарказъм Хънтър.

Но беше запознат с порядките и чудатостите на семейството, затова просто изчака като добър гост, докато бъде представен. Вместо да го разпита подробно като глава на семейството, както бе очаквал, Карлос му стисна силно ръката и отново се обърна към Лина.

Посланието е прието, мислено отчете Хънтър. Аз не съществувам.

Две подобни на призраци прислужници внесоха подноси с хапки с морски дарове върху канапета от хляб и ги поставиха върху тежката масичка за кафе. Силия се оплака на братовчед си, че Филип все още не се беше появил, макар да знаела със сигурност, че е в имението. Освен това отбеляза, че предпочитала предишния готвач, който бил обучен в Европа.

Карлос само сви рамене и се загледа в Лина.

— Ела, скъпа. Трябва да видиш най-новите ми артефакти.

Синята стена с антиките блестеше, сякаш се намираше под вода.

Хънтър предложи да занесе от храната и напитките на двете по-възрастни дами. Силия отклони предложението. Абюелита сякаш не го чу. Той се извини и отиде да се наслаждава на вкуснотиите.

Вечерта се очертаваше дълга.