Елизабет Лоуел
Красива саможертва (9)

8.

Лина седеше в кабинета си и наблюдаваше мъглявия следобед. Чувстваше се отново на шестнайсет години в очакване на желано позвъняване по телефона.

За разлика от тогава, този път апаратът наистина иззвъня. Тя припряно грабна слушалката.

— Ало?

— Обажда се Филип — разнесе се познатият глас на баща й. — Какво искаш?

— Все още ли си в Белиз? — попита тя, пренебрегвайки хладното отношение. Нищо лично, просто си беше такъв.

— Не. Прибрах се в щата и се готвя да започна нови разкопки. Какви са тези глупости за някакъв нов скандал?

Лина мигновено се стегна, подготвяйки се за предстоящия сблъсък с баща си. Той беше човек с изключително ограничени интереси и неспособен да общува с хората, най-вече със семейството си. Не знаеше как да показва чувствата си.

— Носят се слухове, че на пазара ще се появят няколко артефакта — започна тя предпазливо. Трудно беше да запази тайната на Хънтър и да предостави необходимата информация. — Силия споменавала ли ти е нещо такова?

— Не ставай смешна. Тя крие от мен всички ценни находки.

— Описанието, с което разполагам, ме насочва към култа към Кава’ил. Чувал ли си нещо по въпроса?

— Проклетият Де ла Пул!

Лина напасна липсващите части в разговора и се намръщи.

— Всъщност артефактите нямат нищо общо с Меркурио.

— Още по-малко пък с мен.

— А какво ще кажеш за иманярите в земите на Рейс Балам? — попита тя прямо като баща си.

— Не биха се осмелили. Двамата с Карлос храним цялото село, а жителите му охраняват разкопките ни.

— Значи не си чул никакви слухове за сензационни находки, появили се неочаквано на пазара?

— Не. Това ли е всичко?

— Да.

Връзката веднага беше прекъсната.

Не остана изненадана. Филип беше известен с кратките си разговори. Някога бе мечтала да бъде истински значима за баща си, дори само със способността си да интерпретира текстове, за които на него не му достигаше интуиция, за да ги разбере. После порасна и започна да приема родителите си такива, каквито бяха, — всеотдайни в работата си и безразлични към собственото си дете.

Сърцето й подскочи и заби учестено, щом на заключената врата на кабинета й се почука и отвън се разнесе гласът на Хънтър:

— Там ли сте, Лина?

Човекът, който се бе появил единствено за да я изнудва, показваше към нея повече уважение, отколкото най-близките й хора.

И повече одобрение.

— Да — отвърна тя. — Изчакайте, сега ще отключа.

— С мен е Джейс Бюмонт.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Лина в момента, в който им отвори.

— И на мен, доктор Тейлър. — Джейс й протегна ръка и се усмихна смутено.

Хънтър отново заключи след себе си. Погледна я с вид на човек, който досега бе стоял на студа и най-сетне се бе озовал близо до огъня.

Тя седеше объркана.

Усети, че страните й поруменяват, и се обърна към другия мъж. Той беше по-нисък от Хънтър, с тъмни шоколадови очи и кестенява коса. Кожата му имаше матов оттенък, който не се дължеше на слънчев загар. На безименния пръст на лявата му ръка блестеше златна венчална халка. И двамата бяха прясно обръснати, с чисти дрехи и мрачно изражение. Измъкна сгъваем стол иззад вратата и го сложи до другия, намиращ се до бюрото й.

— Седнете — покани ги Лина. — Ако проявявате интерес, имам половин кана готово кафе.

— Благодаря — кимна Джейс.

— Чисто — кратко каза Хънтър. — Сам ще го налея.

Лина махна с ръка и започна да сипва тъмната течност в големи чаши с логото на музея.

— Ако сте гладни, бистрото отсреща все още работи.

Мъжете се спогледаха. След всичко, на което бяха станали свидетели по-рано през деня, нямаха никакъв апетит. Както не се чувстваха чисти дори след горещия душ.

— Добре сме — въздъхна уморено Хънтър. Единственото, което му беше необходимо в този момент, беше една целувка, която да прогони вледеняващия хлад на вонящото подземие. Щеше му се да имаше правото да се приближи до нея, да я прегърне и да почувства живителната й топлина. — Имате ли бележник и молив?

Тя се усмихна.

— Все едно да ме питате дали някога съм работила на разкопки.

Отвори чекмеджето на бюрото, измъкна оттам бележник и три молива и му ги подаде.

Хънтър улови ръката й и вдъхна сладникавия й аромат с полузатворени очи. Въздишката й му подсказа, че това й харесва. Много бавно разтвори пръстите си, поемайки топлината на кожата с върховете им.

Джейс го изгледа отстрани, сякаш се канеше да му каже, че е доловил припламналите искри.

— Благодаря — рече Хънтър с приглушен глас. Насилвайки се да се съсредоточи върху нещо, различно от усещането за беглия допир, отвори бележника и започна да разглежда нахвърляните щрихи на фигури и артефакти, някои от които добре познати, докато не стигна до празна страница. Преди да започне да рисува, попита: — Постигнахте ли някакъв напредък в преследването на находките, за които говорихме?

— Не. — Тя се облегна на бюрото по простата причина че коленете й бяха започнали да треперят. В излъчването на този мъж имаше нещо много по-сложно от обикновената сексуалност. — Щом спомена за новите артефакти, всички искат да ги купят, но няма от кого, тъй като никой не разполага с тях. Баща ми, който в момента извършва разкопки близо до Белиз, изобщо не е чувал за такова нещо. Меркурио де ла Пул, другият експерт по култа към Кава’ил, се отнесе към новината доста сдържано. Отказа да коментира, освен ако не се срещнем лично.

— Смятате ли, че са у него? — веднага попита Джейс.

— Нямам представа. Не мисля, че го води някакъв особен мотив. Музеят му се финансира от общината Куантана Ру с пари от мексиканските федерални власти и артефактите от земите на Рейс Балам минават през официалните щатски канали. Прави собствени разкопки в Белиз, където откри няколко неща, свидетелстващи за култа към Кава’ил. Тъй като получава държавни субсидии, ако разполага с изчезналите антики, просто ще ги проучи, ще публикува материала и ще обере лаврите.

— Добре ли го познавате? — осведоми се Джейс.

— Достатъчно. Двамата с баща ми дълги години работеха заедно. Прекарвах всяко лято и ваканциите си, както и всяка открадната от майка ми минута, на разкопките им.

— Как се разбираха баща ви и Де ла Пул? — продължаваше да разпитва Джейс.

— Никой не се спогажда изцяло с Филип — въздъхна Лина. — Просто го приемаш такъв, какъвто е, и се примиряваш, че никога няма да се промени. Единственото, което ти остава, е да контролираш собственото си отношение към него.

Хънтър долови онова, което остана недоизречено. Детето, което винаги е търсело и се е надявало на одобрение, но така и не го е получило. Чичо ми щеше да я обикне до полуда, мислено отбеляза той. Както и майка му, ако не беше блъсната на пешеходна пътека от пиян шофьор преди десетина години. Баща му я бе придружавал. След инцидента се бе озовал в реанимацията. Малко по-късно бе починал.

— Значи не допускате, че Де ла Пул е откраднал антиките от баща ви за отмъщение, от професионална завист или просто от злоба? — говореше Джейс.

— Ако Меркурио го беше направил, Филип щеше да го проследи, да го притисне в ъгъла и да си върне изгубеното — увери го Лина.

— Но го смятате за малко вероятно?

— Точно така.

— Опишете ми баща си с три думи — помоли Хънтър, без да вдига поглед от бележника. Не си вярваше достатъчно, за да го направи. Желанието му да прегърне тази жена граничеше с физическа болка.

— Рязък, обсебващ, невероятен — отвърна тя.

— А Меркурио? — настойчиво попита той с неутрален глас, въпреки че отговорът живо го интересуваше.

— Очарователен, амбициозен, умен.

Той въздъхна с облекчение. В краткото описание липсваше нотка на възхищение.

— Точно заради това не смятам, че артефактите са у него — додаде Лина. — Не може да публикува информация за тях, няма как да ги изложи в сбирката, нито да ги продаде. Те не носят никаква полза за амбициозните му планове и е достатъчно умен да си дава сметка за това.

— А майка ви? — продължи Хънтър, все така забол поглед в бележника.

— Величествена, проницателна, бизнес дама със страхотен нюх.

Той рисуваше и я слушаше. Приемаше и премълчаното. От думите й му стана ясно, че детството й не е било белязано от родителска любов и одобрение. Долавяше уважение и разбиране, но нищо друго. Искаше му се да я попита дали общува с майка си и баща си, или ги отбягва, но личните й емоции нямаха нищо общо с изчезналите артефакти, така че седеше безмълвен, оставяйки Джейс да си върши работата.

— Какво ще кажете за конкурентите й в надпреварата за находки от културата на маите?

— Всички до един са от нейната порода. Много малко от тях притежават по-солидни връзки от нея, що се отнася до узаконяването на антиките от епохата на маите и тези от по-късния период на испанско владичество. Така че в този смисъл Силия се радва на известно превъзходство.

— Откъде се снабдява с артефактите?

— От земите на Рейс Балам. Те са семейна собственост.

— Значи баща ви извършва разкопките си на своя територия?

— С благословията на мексиканските щати и федералните власти — отвърна Лина.

— А дали семейството ви е купило тези имоти заради наличието на древни руини?

— О, не. Те са собственост на рода ни още преди нашествието на испанците.

— Как сте успели да ги задържите? — с любопитство попита Джейс. — Малцина от местните хора са го направили.

— Семейство Балам са от първите благородници сред маите, които са приели испанското владичество и са подписали формално споразумение с краля на Испания — поясни Лина. — В замяна са получили прекрасни земи в Юкатан и благородническа титла, която се е предавала по наследство. Оттам започва историята на Рейс Балам.

— Прадедите ви са били от кралска династия на маите, така ли? — погледна я изумено Джейс. — Леле, трябва ли да ви се поклоня?

— Само в присъствието на майка ми. А тя от своя страна ще ви разкаже за някакъв далечен потомък на испанския крал, който се оженил в семейство Балам, за да се възползва от жизнеността на Новия свят — сухо отвърна Лина. — Колкото до мен, изобщо не ме интересува. Аз съм американка.

— Хмм, аз пък съм смесица от испанци, индианци, ирландци и японци — подметна Джейс. — Но със сигурност нямам кралска кръв.

— Нито пък аз — тросна се тя.

— Японци ли? — обади се Хънтър. — Не съм знаел.

— Дядо ми беше наполовина японец. Но докато се стигне до мен, е престанало да си личи.

— Което не важи за сестра ти… — припомняйки си, измърмори Хънтър. — По красиво оформените й бадемови очи.

— Само дето са сини — засмя се приятелят му.

— Важна е формата…

Лина усети как обзелата я скованост постепенно започна да я напуска и едва сега забеляза, че двамата мъже приличаха на обтегната тетива още от момента, в който бяха влезли в кабинета й. Запита се какво ли им се беше случило. Може би Хънтър щеше да й сподели по-късно… Ако успееше да остане с него насаме.

Или пък щяха да правят много по-интересни неща.

Той е просто един изнудвач, мислено си напомни тя.

И какво от това?, възрази вътрешният й глас.

— Смятате ли, че някой от конкурентите на майка ви разполага с тези артефакти? — попита Джейс.

— Ако беше така — отвърна тя, — Силия нямаше да ми се обади, за да ме пита за тях.

— Дори само за да ви заблуди?

Лина помълча замислено.

— Майка ми е манипулативна като самия дявол, но няма такова отношение към семейството си. Винаги говори това, което мисли. Поне пред Филип и мен. А, да, и пред Карлос.

— Кой е този Карлос? — веднага реагира Джейс.

— Близък роднина. В Америка се нарича втори братовчед.

— Също от кралско потекло, а? — подсмихна се мъжът.

— Карлос Порфисио Чел Балам — поясни тя. — И изключително много се гордее с името си. Известен бизнесмен с мексиканско гражданство, който никога не забравя, че е потомък на кралска династия от епохата на маите.

— Произхождате от доста влиятелно семейство — съвсем сериозно отбеляза Джейс.

Лина повдигна рамене.

— По документи. В наше време благородниците ядат царевични питки и грах и работят като всички останали.

Джейс се засмя и веднага реши, че я харесва.

— Срещал съм се с хора, които не гледат така на нещата.

— Аз също. Точно затова се чувствам американка, за разлика от тях.

— Можете ли да ни разкажете за този култ към Кава’ил? — намеси се Хънтър, припомняйки си подземието, от което се бяха върнали преди малко. Но сега събитието му се струваше някак отдалечено във времето. И по-поносимо.

— Както би следвало да се очаква от преходна религия… — подхвана Лина.

— Преходна ли? — прекъсна я Джейс.

— Краят на епохата на маите и началото на испанското владичество — поясни приятелят му, без да вдига поглед от скицата, която нахвърляше.

— Схванах — каза мъжът и се усмихна към Лина. — Извинете ме, че ви прекъснах. Все пак съм полицай, а не студент.

Жената отвърна на усмивката му.

— Питайте за всичко… Нали така се учим.

— Точно това ви прави толкова добър преподавател — отбеляза Хънтър. — Давате си сметка, че ученето е двустранен процес.

Тя изпита задоволство от топлината, разляла се по тялото й от този неподправен комплимент. Намести се зад бюрото, сякаш опитвайки да се побере в кожата си, която чувстваше внезапно отесняла.

— Краят на всяка култура, още повече чрез война, е болезнен процес — продължи тя с приглушен глас, загледана в Хънтър, а не в приятеля му. — Култът към Кава’ил е отражение на това. Той е бил бог на кървавите жертвоприношения и смъртта. Ако моите интерпретации на фигурите са правилни, общуването с него се е извършвало изключително чрез кръв и свещен дим.

— Не е ли това характерно за цялата култура на маите? — поинтересува се Джейс.

— Зависи от нивото — погледна го в очите Лина. — Някои богове се умилостивяват с царевични цветове, цветя, алкохол, дрънкулки от нефрит, храна или други подобни неща. Кава’ил е искал повече кръв и жертвоприношения от останалите божества. Очевидно много, много повече… Подозирам, че благородниците, които са оцелели след войната с испанците и са преживели гнева на собствения си народ, са били обречени на смърт като посредници между маите и Кава’ил.

Моливът на Хънтър застина върху листа.

Лина забеляза ужасеното изражение върху лицата на двамата мъже и побърза да обясни:

— Не бива да забравяте, че това е било ужасно време за маите. Война, поробване, болести, разпадала се е собствената им култура… Сигурно отчаяно са искали да разберат промисъла на собствените си богове и да осъзнаят причината за сполетелите ги бедствия.

Джейс кимна.

— И тогава идва господството на Кава’ил?

— Доколкото ни е известно, едва след нашествието на испанците, и то на ограничени територии от земите на маите. В собствеността на фамилията Рейс Балам в Куантана Ру и в държавните територии край Белиз. Съществуването на бог Кава’ил не се приема от по-голямата част от научната общност. Баща ми прекара целия си живот в опити да докаже съществуването му.

— Какво мислите за артефактите, които видяхте на снимките? — попита Джейс.

— Инстинктът ми подсказва, че са от култа към Кава’ил. Ала разумът ми иска доказателства за това.

— А какво е мнението ви за това? — Хънтър й подаде бележника с нахвърляната скица.

Лина разгледа учудващо вярно предадения олтар във формата на ягуар, но едва втората рисунка я накара да затаи дъх.

Той чакаше, наслаждавайки се на аромата и топлината на дъха й, който чувстваше толкова близо до себе си, че само ако протегнеше ръка, щеше да го докосне…

— Колко голям беше първият артефакт, който сте екипирали? — попита тя.

Мъжът се насили да се съсредоточи върху рисунката, вместо върху бързо повдигащите й се от вълнение стегнати гърди.

— Масата беше достатъчно широка, за да побере легнал човек. От мястото и състоянието, в което я намерихме, бихме могли да заключим, че е използвана за извършване на… Да речем ритуали.

— В такъв случай говорим за олтар. Имаше ли канали, които да позволяват на кръвта да изтича върху Чак Мол?

— Светлината не беше достатъчна, за да огледаме добре мястото.

— А къде видяхте това?

— В едно предградие — поясни Джейс. — Квартал, в който се говори предимно на испански.

Начинът, по който произнесе фразата, й подсказа, че младият мъж е под влиянието на този език и вероятно е прекарал детството си, говорейки именно на него. Което не беше необичайно на границата между Мексико и Съединените американски щати.

— За култа към Кава’ил ли става въпрос? — попита я той, потупвайки с показалец скицата.

— Възможно е. Детайлите определено говорят за олтар за жертвоприношения от времето преди испанското нашествие. — Тя се намръщи. — Споменахте за основата. Олтарът в частни ръце ли е в момента?

— Вече не — увери я Джейс. — Хванахме престъпниците с обвинения в убийства и разпространение на наркотици. Масата ще бъде използвана като доказателство и ще се съхранява в някой склад.

— Дали ще мога да я видя?

— Ако е необходимо — кимна мъжът.

— Едва ли ще ви е приятно… — намеси се Хънтър.

— А защо не? — погледна го Лина.

— Да кажем просто, че е доста окървавен олтар.

— Място за жертвоприношения? — присви очи жената.

— Точно така — отговори Хънтър.

— При това многобройни — допълни приятелят му.

— Човешки — въздъхна Лина и това не беше въпрос.

— Ще знаем със сигурност след експертизите — поясни Джейс. — Но ако се съди по формата на тялото, което видях, и онова, което чух след това… Да, човешки. Хора, за които трябва да говорим в минало време.

— И вие вярвате, че олтарът е бил използван повече от веднъж? — обърна се към него Лина.

— Всеки път, когато получавах текстово съобщение, бройката се увеличаваше.

Хънтър тихо измърмори нещо и промени темата, опитвайки се да спести на Лина кошмара, преживян в подземието.

— Единият от мъжете, които арестувахме, има на рамото си татуировка на увита змия. Главата й не се вижда — каза той.

— Това нещо обичайно ли е? — попита тя.

— Не съм го срещал преди.

— Нито пък аз — намеси се приятелят му. — Змията очевидно е отличителният знак на злодеите. Всички останали носят обичайните затворнически татуировки.

— Маите са имали йерархична скала на боговете си, която не отрежда специално място на Кава’ил — бавно изрече Лина. — С изключение на доста ограничени територии, както вече ви обясних.

— Имате предвид земите на Рейс Балам? — попита Хънтър.

Тя кимна и потръпна, сякаш внезапно й бе станало студено. С огромни усилия на волята успя да насочи вниманието си към научните си знания, вместо към сенките, които тежаха в погледите на двамата мъже. Беше ужасно да научи за случилото им се в собствения си кабинет.

Хънтър подаде на Джейс бележника и моливите. Ръката му нежно обгърна раменете й, разтърквайки нежната кожа, сякаш споделяше вледеняващия ужас от видяното насилие.

— Съжалявам — каза тя със срамежлива усмивка. — Не смятам, че живея в кула от слонова кост, но да се жертват хора без одобрението на обществото или на религията, е наистина разтърсващо откритие… И определено не говори за нищо друго, освен за поквара.

— Не се извинявайте за реакцията си — успокои я Джейс. — Полицаите са за това, да държат настрана криминално проявените типове от обикновените граждани. Така че забравете всичко друго и просто ми разкажете за маите и за змиите.

Лина си пое дълбоко дъх.

— Обикновено чувствителността ми към подобна жестокост е доста полезна за научните проучвания. Но този път ми дойде в повече. — Отново въздъхна. — И така, за змиите и маите. Влечугите са били приемани като свещени символи, свързващи надземния и подземния живот. Често са били изобразявани под формата на дим, с крила, а понякога и по двата начина едновременно. А защо съвременните гангстери са избрали сакралния знак като отличителен символ, който да рисуват върху ръцете си, е въпрос, на който би трябвало да отговори психиатър. Аз не мога.

Хънтър леко отпусна ръцете си. Изкушението да я привлече в скута си беше прекалено голямо.

— Мога да ви гарантирам, че вашият ягуар е специален знак на майски благороднически род — додаде тя. — Олтарът е направен в съответствие с традициите на маите.

Плътните вежди на Джейс се повдигнаха.

— Хмм… Онова конте с татуираната змия изобщо не ми изглеждаше от кралско потекло.

— Не знам защо смяташ, че именно той е използвал масата — обади се Хънтър. — На мен лично този ми приличаше повече на пазач, отколкото на крал.

— Ако извадим малко късмет, по целия олтар ще намерим отпечатъци от пръстите му.

— О, повече от сигурен съм, че нашият Снейкман^[1] е способен да убива само защото има тази възможност — жлъчно подхвърли Хънтър. — Но не ме порази с религиозните си убеждения, били те нови или стари. — Взе обратно бележника и посочи втората рисунка. — Какво ще кажете за това?

Лина не бе подготвена за този въпрос. Олтарът с формите на ягуар би могъл да е свързан с множество разкопки. Но маската…

— Зависи от интерпретациите на символите около нея, които ще направите — каза тя.

— Със сигурност е каменна — заяви Хънтър. — Не можем да определим какъв точно е камъкът. Прекалено тъмен е. Нищо чудно дори да е излята от цимент. Два пъти по-висока от обикновения човешки ръст.

— Ако артефактът е поне десет процента сходен с този от рисунката, не бих казала, че е направена от цимент — отсече Лина.

— Това комплимент ли беше? — Джейс се обърна към приятеля си с лукава усмивка.

— Самата истина. — Тя погледна Хънтър право в очите:

— Трябвало е да станете художник.

Той изглеждаше смутен.

— Малко плащат.

— Щом сте успели да оцелеете в джунглите на Юкатан, със сигурност щяхте да сте много полезен при разкопките — отбеляза Лина.

Джейс се разсмя.

— Госпожо, Хънтър прекарва по-голямата част от времето си по разбитите пътища на Мексико.

Лина погледна Хънтър така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Той сериозно ли говори?

Мъжът потупа с показалец втората рисунка.

— Да се придържаме към въпроса, момчета и момичета!

Тя очевидно обмисляше дали да приеме рязката смяна на темата. Когато най-сетне реши да го направи, Хънтър реши, че ще чуе повече за изкуството по-късно същата вечер. Което напълно го устройваше. Щеше да му бъде приятно да се разсъблече и да слуша всичко, което тази жена би могла да му каже.

Независимо колко дълго щеше да му говори.

И колко дълбоки щяха да бъдат размислите й.

— Прилича ми на доста сложно изработена каменна маска — говореше тя. — Короната, или каквото е там, изглежда необичайно и прилича повече на стилизирани слънчеви лъчи или нещо, което сияе през нея. Напомня ми на…

— На какво? — нетърпеливо попита Хънтър.

— Елате с мен. Тук имам парче дърво, което искам да ви покажа.

Джейс издаде звук, сякаш се беше задавил с нещо, и погледна отстрани приятеля си.

Хънтър не му обърна внимание.

Но беше много благодарен за възможността да се разходи из коридорите на музея, защото чувстваше панталона си по-удобен в края на разходката, отколкото в началото.

Трябва да престана да мисля за секс, каза си мислено, докато наблюдаваше как стройното тяло на Лина се полюлява пред погледа му. Да бе, като чели ще стане. Дамата има невероятно задниче. Идеално пасващо на дланите ми и на…

Спри да мислиш за това!

Лина бързо вървеше към стая, оборудвана със специални камери, в които се поддържаха постоянна температура и влажност. С всяка крачка по пътя тя си внушаваше, че сексуалните вълни нямат нищо общо с близостта на Хънтър. Облеклото й беше обикновен костюм с панталон, който не беше прилепнал по нея и не намекваше за нищо женствено и съблазнително, което да кара погледа му да лепне по бедрата й.

Какво толкова има в този мъж? Той ме кара да се чувствам странно… Като кипящ вулкан…

Секси.

Опитай, глупачке, посъветва се мислено. Той е сексапилният от двамата, а не ти. Освен това е дошъл да те изнудва. Забрави ли?

Всъщност помнеше, но не я беше грижа. Може би в нея се събуждаше предишното палаво, неблагоразумно момиче.

Лина автоматично набра личния си код, задържа вратата, за да влязат мъжете, и я заключи внимателно.

Помещението беше обляно от приглушена синьо-бяла светлина. Луминесцентните лампи не го осветяваха директно, а бяха прикрити и до тях сякаш не стигаха никакви кабели. В добре изолирана камера с постоянно поддържано ниво на влага върху парче бял плат бе поставено тъмночервено дърво. Беше дълго около петдесетина сантиметра и приличаше на капак на кутия, в която най-вероятно е била съхранявана превръзка от някакъв бог.

Всеки път, когато видеше този артефакт, Лина усещаше как дъхът й секва и в съзнанието й сякаш избухва огън. Имаше нещо органично и живо в парчето дърво, сякаш се бе озовало в изолираната камера направо от обвитите в дим сънища на древен свещеник на маите. В долната му половина се виждаше дълбока цепнатина, подсказваща за липсваща част.

Хънтър премести поглед от ценната находка към лицето на жената. Разликата между тази тайнствена стая и кървавия ужас във вонящото подземие беше толкова потресаваща, че му бе трудно да се пребори с гнетящия спомен. Някак смътно осъзна, че Лина говори нещо…

— След това ще определим възрастта на артефакта със серия от различни анализи… — каза тя и се обърна към него. — Хънтър?

— Извинете ме. Сравнението между спокойствието на музея и мазето в онова гето… — Той поклати глава.

Жената сложи ръка на рамото му.

— Работата, която вършите с Джейс, сигурно е изключително тежка.

— Което е една от причините да напусна Граничната и емиграционна служба — кимна Хънтър и покри дланта й с ръка.

Джейс местеше поглед от единия към другия и се опитваше да остане колкото може по-незабележим. Винаги бе приемал особеностите на приятеля си — най-вече способността му да долавя неща, на които повечето хора не биха обърнали внимание. В общуването си с него често му се случваше да си я припомня. Като в този момент. Схващаше смисъла на разговора им, но не го разбираше докрай.

За разлика от него, те очевидно бяха наясно. Дори за страничен наблюдател бе очевидно сексуалното привличане помежду им. Това го накара да се замисли дали не е по-добре да се прибере у дома и да се люби със съпругата си. Няколко пъти.

Лина се покашля и се обърна към древния, разпръскващ странно сияние около себе си артефакт, търсейки убежище в професионализма си. В противен случай щеше да се хвърли и да започне да разсъблича Хънтър, при това не само в мислите си.

— След като разгледах снимките ви — продължи тя, — разрових всички лични и публикувани материали за култа към Кава’ил. Тъй като не открих нищо, което евентуално би могло да ги обясни, започнах да търся причина защо някой би направил фалшификати. Само няколко души в света биха се осмелили да тръгнат по този път. Баща ми е един от тях, но не би могъл да го извърши. Не става въпрос за професионални стандарти, а по-скоро защото подобна изработка изисква въображение, с което той не може да се похвали.

Погледна към Хънтър, за да се увери, че я разбира.

Той кимна.

— А този Меркурио?

— Естествено не е изключено. Но няма как да се запази в тайна. Имам предвид вземането на маската от снимката. Дори в наши дни да се сътвори подобно нещо от обсидиан, изисква изключително майсторство и отнема много време. Даже да успеете да намерите такива хора, те имат приятели, съдружници, конкуренти и каквото щеш още… Те не биха могли да мълчат дълго. Ако е изработена на машина, а не ръчно, истината ще излезе наяве веднага, щом някой, който е наясно с какво се занимават, разгледа работата им под микроскоп.

— С други думи, не си струва труда… — предположи Хънтър.

— Точно така. На мен лично тази маска ми изглежда дори по-изящна от маските на аптеките, които се смятат за връх в изкуството.

— Нещо друго? — попита той.

— Вашата маска блести и отразява светлината като опушено огледало, което е една от интерпретациите на фигурите, свързвани със свещенослужителите на Кава’ил.

Хънтър подсвирна.

— А Кава’ил е бог на смъртта. Както тогава, така и сега.

— Това създава доста неприятно усещане — вметна Джейс. — Картелите винаги са търсили тънката граница на страха. Жертвоприношенията на хора в името на бога на смъртта са много по-плашещи, отколкото култ на наркотрафикантите към Санта Муерте^[2] с всичките му призраци и стенания.

— Това е изопачаване на истинското значение на жертвоприношението, което буквално цели да го изкара свещено — поясни Лина. — В миналото ритуалът е бил акт на благоговение и преклонение, начин на общуване с боговете в структурата на майската представа за Вселената. Погледнете това парче дърво. Опитайте се да го възприемете със съзнанието и емоциите си, а не само с очите и натрупания опит.

Двамата мъже се наведоха по-близо, но тя усети само топлината на тялото на Хънтър.

— Това — посочи с пръст Лина, като проследи очертанията на дървото, но без да докосва стъклената камера, — е сиянието около боговете и тяхната споделена мъдрост, която маите са получавали чрез свещеника цар. Той се е издигал от земята, носейки маска, приличаща на опушено огледало, а дъхът му е олицетворявал дъха на божествата.

Хънтър присви очи. Следеше думите й, движението на ръката и гласа й, описващ по-скоро свещенодействие, отколкото варварското деяние в мрачното, измазано с хоросан подземие.

— Извивките всъщност представят промените в самия сън. Забелязвате ли колко фино са предадени индивидуалните черти около устата на влечугото? Създателят не е виждал в тези същества чудовища в съвременния смисъл на думата. За тях са били пазители на знанието, в което някога са били посветени мъдрите, смелите и стойностните хора.

Джейс се засмя.

— Ще приема думите ви за чиста монета.

Приятелят му не вдигна поглед от камерата. Гласът на жената се стелеше около него и го поглъщаше като дим, като прекрасен сън.

— Централният образ — продължи Лина тихо и някак почтително — е човешка фигура, която напира да излезе от озъбената уста на огромната змия. Той е възседнал челюстта, отваряйки я със сила отвътре. Вместо да бъде погълнат от познанието, той бяга с него, връща го на своя народ, споделя с него божественото учение.

Хънтър леко примижа, за да си представи истински огън вместо електрическа светлина… И усети как по тялото му побиха тръпки.

— Сега погледнете бягащия мъж — с приглушен глас каза Лина. — Обърнете внимание накъде е обърнато лицето му. Устата му е отворена и той говори нещо.

Смръщил лице, Джейс се опитваше да открие онова, което описваха думите й. Тайно погледна към Хънтър. Приятелят му беше съсредоточен, напрегнат, като хищник, усетил примка.

— Виждате ли маскираната фигура? — попита жената и почука леко върху стъклото. — Самата тя излиза от земята като цвете с разтворени крака, като корени, здраво забити в пръстта. Сякаш гледа нагоре. Лицето е покрито с претрупана и доста ужасяваща за съвременния човек маска, от двете страни на която излизат нещо като крила с фантастични пера. Има дори маркировка, която показва излъчваната от нея светлина, това са едва забележими, сякаш отразени лъчи…

— Самата маска ли блести? — попита Хънтър. — Или нещо осветява човека?

— Професионално погледнато, не бих могла да кажа със сигурност.

— А какво ви подсказва инстинктът?

Тя се поколеба, после каза:

— Мисля, че маската е изработена от материал, който отразява светлината.

— От злато ли? — припряно се обади Джейс.

— Дори не е и сребро — отвърна тя. — Неподходящо време, неподходящо място, неподходящ материал… Колкото повече я гледам, толкова повече започвам да мисля, че е от нещо полупрозрачно, което блести отвътре. — Лина се засмя. — Както и да е. Това е плод на фантазията ми, а не на научния ми опит. Главното е, че дървото може да е инкрустирано в Тулум, недалеч от нашите земи. Има нещо специфично в стила на фигурите.

— Откъде го доставихте? — попита Джейс.

— Взехме го временно от археологическия музей в Мексико. Трябва да определим възрастта му.

Хънтър внимателно оглеждаше находката, след което почука леко върху стъклото.

— А това какво е? Човекът, когото змията поглъща?

— Според мен фигурата на мъжа, който излиза от влечугото, предава получените знания на другата отдолу. Предполагам, че свещенослужителят на Кава’ил му дава нещо.

— На онзи с маската и вкопаните в пръстта крака? — попита той, като промени позицията си, за да разгледа по-отблизо парчето дърво.

— Да. Погледнете между тях, там, където се е образувала цепнатината. — Посочи мястото, от което липсваше малка част, след което пръстът й се премести нагоре. — Ако изучите внимателно този участък, ще доловите някакво загатване…

— И какво от това? — намеси се озадачен Джейс.

— Подобна фигура ми е непозната. В нея има прекалено много прави черти. Но изглежда, сякаш представлява нещо, което е пренесено от едната към другата страна. Такова движение винаги е отправено в една посока. От боговете към човека.

— Цепнатината ми изглежда доста прясна — отбеляза Хънтър. — Дървото по ръбовете не е имало време да потъмнее. Да не би да сте използвали част от находката за анализите си?

— Много сте наблюдателен — усмихна се тя. — Не, не сме… Не бихме си позволили да го направим. Дойде при нас в това състояние.

Той кимна бавно.

— Интересно, какво ли има върху изчезналото парче?

— Онова, което свещеникът е предал на хората си. Вероятно инструкции как да се провеждат ритуалите.

— Устни ли? — учуди се мъжът.

— Ако съдя по онова, което виждам, едва ли. Не забелязвам от устата му да излиза дим, нито пък намек за някаква реч.

— Мъж и каменни плочи — измърмори Хънтър. — Възможно ли е да са написани указания? Нещо като древен ръкопис?

— Това би трябвало да е в по-късния период на епископ Ланда. След нашествието на испанците.

— Преживяването на нещо такова си струва да бъде ознаменувано — отбеляза Хънтър.

Двамата с Лина се загледаха в дървения къс с благоговение, което Джейс не можеше да разбере.

— Добре. Блестящи маски и разни други неща… — каза той. — И как това ни приближава до откриването на изчезналите антики?

Лина се намръщи.

— Опасявам се, че никак. Поне не директно. Само се опитвам да ви обясня колко рядко се среща нещо като тази ваша маска. Ако другите вещи, които търсите, са свързани по някакъв начин с нея, то говорим за еквивалент на огромна църква и кражба на свещена ритуална утвар.

— Звучи логично, ако се опитвате да изровите от земята някаква нова религия — подхвърли Хънтър.

— Да не би да имате предвид друго въстание на маите, като през двадесети век? — попита тя. — Защото то не завърши добре за местните…

— Не за първи път се смесват кръв, политика и религия — отвърна той и се обърна към Джейс: — Не чух нищо, което да е повече от обикновен хилядолетен боклук. А ти?

— Имам един-двама приятели в Специалното разследване. Ако онова, което ни разказахте, е истина, значи става дума за нещо сериозно. Ще звънна на няколко места.

Лина погледна часовника си.

— Мисля, че мистър Бюмонт…

— Джейс — прекъсна я той.

— Джейс трябва да разбере какво се предлага на най-високо ниво на пазара за артефакти в Хюстън напоследък. В противен случай рискува да пропусне важни подробности.

Младият мъж се засмя.

— Точно затова дойдохме при вас.

— Науката има и емоционална страна — продължи тя. — Аз не съм постоянно с вас. И, честно казано, нямате особено отношение към антиките, които издирвате. А те правят света едно много специално място.

— Тук направо те разби. — Хънтър се усмихна на приятеля си.

Джейс въздъхна, но не възрази. После погледна Лина.

— Не разполагам с време да защитавам докторска дисертация. Имате ли предвид нещо по-бързо?

— Да кажем, че да. Сбирката на културни находки от епохата преди Колумб е отворена. Говоря ви за галерия, намираща се точно срещу ресторанта При Сенди.

— Има ли лиценз? — осведоми се Джейс. — Галерията, а не ресторантът.

Лина повдигна рамене.

— Собственичката твърди, че може да предостави документи на всеки един експонат, намиращ се във витрините или в хранилището.

— Мастилото успяло ли е да засъхне? — подхвърли Хънтър.

— Досега е нямало издънки.

Джейс се усмихна.

— Изглежда, че е интересно местенце.

— Недейте да храните големи надежди — побърза да го предупреди тя. — Имам научни предубеждения към местата, където се продават артефакти, въпреки че досега галерията не се е забърквала в скандал.

— Схванах — кимна Джейс. — В колата имам чифт белезници.

— Закарай ни с Лина до апартамента ми, за да си взема джипа — обърна се към него Хънтър. — Ще я заведа в При Сенди, след като разгледаме галерията.

— Липсата на покана да вечерям с вас ме обижда до смърт — подразни го приятелят му.

— Теб у дома те чака топла храна.

Усмивката на Джейс стана още по-широка.

— А аз съм човек с ненаситен апетит. Давайте да тръгваме към тази галерия, за да мога по-скоро да се прибера… И да се наям.