Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Sacrifice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Violeta 63(2016)
Корекция и форматиране
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Красива саможертва

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.10.2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1149-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7530

История

  1. —Добавяне

4.

Колкото и да си повтаряше мислено, че се държи като глупачка, сърцето на Лина заби учестено. След като през последните месеци през по-кратки или по-дълги интервали от време се бяха срещали на по кафе и бяха разговаряли, нямаше причина, която да обясни ускорения й пулс.

Репортерът отново говореше нещо и в тона му се прокрадваше нетърпение.

— Съжалявам — обърна се към него тя. — Какъв беше въпросът ви?

— Попитах как се връзват с маите и края на света след четири дни Светилището на Санта Муерте и даровете от храна, олово и, както се говори, от кръв?

— Вие сте убеден, че съществува такава връзка.

— Да не би да твърдите, че няма? — предизвикателно я изгледа той.

— В такъв случай трябва да попитате хората, които посещават храма.

Хънтър безшумно се настани на първия ред и сложи на съседния стол тежък плик от амбалажна хартия.

— Но светилищата започнаха да се появяват едновременно с теорията за хилядолетието на маите — отбеляза репортерът.

— Храмове е имало, откакто по онези земи са се появили хора — отвърна Лина. — Просто това е техният начин да общуват с божествата. Що се отнася конкретно до маите, когато са напускали родните си земи, те са отнасяли със себе си и необходимостта от светилища.

— Какво ще кажете за четирите оставащи дни до 21 декември 2012 година? — настоя той.

— Само това, че след него ще настъпи 22 декември 2012 година.

Мъжът най-сетне се отказа от намерението си да измъкне от нея сензационно заглавие.

— Но мнозина не го вярват.

— Има много хора, които са убедени, че Земята е плоска — неутрално заяви Лина. — Доколкото ми е известно, това убеждение не е променило формата на планетата.

Хънтър се засмя тихо.

— Значи смятате, че вярата в хилядолетието на маите е глупост?

— Халеевата комета наистина съществува — отвърна Лина с усмивка. — Ала тя се приближи и си отиде. Хората, които бяха убедени, че е Корабът майка, дошъл да ги отведе у дома, останаха разочаровани. Други пък се ужасяваха от срива на компютърната система при преминаването в новото хилядолетие. Нашият европейски календар се смени на 1 януари 2000 година. Компютрите продължават да работят, а Земята все така не спира да се върти. Помислете върху това на 22 декември 2012 г.

После се обърна към другите студенти:

— С вас ще се видим на изпита след няколко седмици. Няма да бъда в кабинета си до Нова година. Ако имате въпроси, препращайте ги към мистър Сотомайер от Хюстън нюс.

Репортерът се разсмя и поклати глава.

— Направо съм разбит.

Студентите шумно напуснаха залата. Останаха само Хънтър и блондинката, чиито тийнейджърски дрехи не подхождаха на възрастта й. Лина отиде при тях.

— Ако имате някакви въпроси, моля, елате с мен и ще ги обсъдим в неформален разговор — предложи тя.

Мъжът надигна едрото си тяло и тръгна към катедрата. Докато приближаваше, за пореден път беше поразен от контраста между скромното облекло на Лина и тайнствената нежност на златистокафявата й кожа. Отблизо очите й изглеждаха много тъмни. Когато отразяваха светлината под подходящ ъгъл, зениците им сякаш излъчваха към студентите й загадъчно сияние.

— Много съжалявам, че се наложи да си тръгна от последната ни среща на кафе така внезапно — подхвана той.

Забързаното, отривисто потропване на високите й токчета върху покрития с теракота под, съпроводено от неприятен, остър глас, му попречи да се доизкаже.

— Доктор Тейлър, у мен се появиха ужасно много въпроси.

Лина стисна устни и се обърна към подтичващата след нея студентка, която с облеклото си се опитваше да изглежда с десетина години по-млада, — плътно прилепнали към бедрата й черни дънки и много тясна, обсипана с лъскави пайети риза. Апликацията беше вулгарна, като направена в затвора татуировка. Изпитото й лице, сякаш жертва на постоянно гладуване, беше ъгловато, с остри черти и носеше издайническите следи на множество пластични операции.

А наричат маите варвари, мислено отбеляза Лина.

— Но преди всичко — продължи непознатата — бих искала да ви благодаря за интересния начин, по който подходихте към темата.

Парфюмът й се носеше наоколо на тежки талази.

Хънтър сбърчи ноздри.

— Няма защо — сухо отвърна преподавателката.

— Наричайте ме Мелъди.

Лина смътно си припомни, че беше чувала тези думи и преди.

— Разбира се, Мелъди. Питайте…

— Интересува ме всичко, което ви е известно за последното завъртане на Великото колело през 2012 година — продължи студентката, без дори да си поеме дъх. — Имам предвид, че ако действително ще настъпи краят на света, предпочитам да прекарам оставащите дни колкото може по-приятно.

Последните й думи категорично бяха отправени към Хънтър, който през цялото време полагаше усилия да остане незабелязан. При различните си пътувания до Юкатан беше попадал на подобни хиени, но му се налагаше да общува с тях любезно, за да не се издаде, че работи под прикритие. Ала в дадения случай това не беше необходимо, така че не си направи труда.

Просто не й обърна никакво внимание.

Мелъди отново погледна към Лина:

— И така, Кали Юга[1] посреща Ерата на Водолея или просто космическо изхълцване?

Лина успя да се въздържи да не извие очи към тавана, както правеше майка й.

— Древните май, също като много хора в наши дни, са били обсебени от нумерологията. Тя има дълбоки корени в тяхната култура. Типично човешко е да се измислят знаци там, където в действителност не съществуват.

Тя преднамерено започна да прибира материалите за лекцията си, намеквайки, че е време да се сложи край на въпросите.

Ала Мелъди продължаваше да пита:

— Но краят на ерата? Ами всички онези дребни неща, които минават през центъра на галактиката? Не можем просто да пренебрегнем подобно космическо пренареждане, което се случва толкова рядко.

— Аз мога — измърмори зад гърба й Хънтър.

Лина успя някак да сподави усмивката си.

— Вие, естествено, имате право да вярвате в каквото си искате.

— Но аз смятам…

— Много е вълнуващо да си мислите, че живеете в повратна за човешката история точка — прекъсна бъбривата жена Лина. — Доста хора натрупаха цяло състояние, лансирайки тази примамка, а в интернет се появиха хиляди сайтове с разнообразни клипове, въпреки че от тях не се печели толкова, колкото са се надявали създателите им. Предполагам, че това ще бъде единственият катаклизъм, предречен от маите.

— За маите започва четиринадесетият бактун — намеси се Хънтър, — а ние ще продължим да броим оставащите ни до Коледа дни за пазаруване.

— Това е… Това е толкова посредствено — ядоса се Мелъди.

— Началото на новия бактун — подхвана примирително Лина, — особено на този, който ще сложи край на Голямото броене и ще започне ново, е повод за празнуване по всички земи на маите.

— Ами слънчевите петна? — не се отказваше жената. — Отместването на магнитните полюси, предсказанията на Нострадамус…

— Нито едно от тези неща не е занимавало маите, а те са били изключителни астрономи и математици. Определили са сезоните, проследили са траекторията на Венера — сакралната им звезда. И са измислили доста неразбираем език, на който да пояснят как действа тяхната Вселена.

— Но слънцето ще пресече Галактическия екватор и плоскостта на затъмнението или нещо подобно, пренареждането на галактиката, написаното в Чилам Балам[2], и… — Мелъди се задъха, давейки се с думите.

— На маите не им е необходимо да доведат четвъртата катастрофа докрай — намеси се Хънтър, без да си прави труда да скрие отегчението си. — За това вместо тях са се погрижили испанците.

— Много добре, мистър Джонстън… — Лина прехапа устни, за да не се разсмее. — Според митологията на маите те вече са преживели три различни катаклизъма, довели ги до Ерата на петнадесетия век в тяхното летоброене, което означава до наши дни. Но голяма част от начина, по който възприемаме тяхното съвремие, е пречупен през призмата на испанците, гледали на древния народ не като на култура, а като на ресурс.

— Искате да кажете, че са умирали три пъти, преди да дойдат испанците? — с премалял глас попита Мелъди.

— Това е метафора — обясни Хънтър, намествайки големия плик под мишница. — Легенда. На боговете са им били нужни три опита, за да създадат правилния свят. Първо с хората, направени от кал, после от дърво, а след това — произлезли от маймуните. Докато накрая сме се появили ние.

— Много точно — одобри Лина. — А между всеки отделен свят те са унищожавали сътвореното и са започвали отначало. А при маите е съществувало споразумение между боговете и хората. Нещата са били такива, каквито трябва, и животът е бил прекрасен, с циклично появяващи се кризи. Но тотален апокалипсис в края на Голямото броене никога няма да има.

— Ама в Чилам Балам пише, че все пак ще настъпи.

— Книгите на маите, на които се позовавате, са написани след нашествието на испанците. Те са смесица от местни и християнски суеверия и съдържат голяма доза мистицизъм.

— Тогава защо все още не са тук и не живеят в дворците си?

Фантазиите на Мелъди, приемани от нея за реалност, оставиха Лина безмълвна.

Нима не е проумяла нищо от лекциите ми?, запита се тя мислено.

— Аз съм наполовина от народа на маите — каза накрая студентката. — От страната на майка ми родословието ми би могло да се проследи поне до Тах Ица, където днес се намира град Куантана Ру. Те са хора, а не древна архитектура и религия, основаваща се на жертвоприношения за умилостивяване на боговете.

Мелъди погледна към Хънтър, но не срещна никаква подкрепа от негова страна. После пак се обърна към Лина:

— Значи няма да има никакъв апокалипсис?

— Всъщност истинският апокалипсис се състои в това, че няма да има такъв — сряза я Хънтър. — Това успокоява ли ви?

— Не — отсече жената и тропна с високите си токчета, сякаш танцуваше в бар. — Това е точно толкова досадно, колкото сте и вие.

С тези думи тя се обърна и закрачи по пътеката между столовете.

— Господи, кога ще свърши тази истерия? — измърмори Лина. — Нямам търпение да дойде 22 декември. Писна ми от тълпите малоумници, търсещи сензации, които посрещат с широко отворени очи новината, че Земята все още се върти и животът продължава, както досега.

— Хора като Мелъди направо късат сърцето ми — иронично продума Хънтър. — Ще продължим ли на по чаша кафе последната си среща?

Лина се поколеба. Сетне се усмихна и го погледна право в очите, които бяха светли като на баща й, но по-скоро със сребристосин, отколкото със сив оттенък. Красив по начин, по който баща й никога нямаше да бъде, просто защото присъствието му беше осезателно и цялото му внимание бе насочено към нея.

— Носите ли мобилния си телефон? — попита тя.

— Включил съм го на вибрация — бавно се усмихна той. — По-добре евтина възбуда, отколкото никаква.

Тя опита да сдържи смеха си, но не успя. Беше нелепа самата идея, че на мъж като Хънтър може да се наложи да разчита на вибрацията на мобилен телефон за покачване на адреналина…

— По кафе тогава — съгласи се Лина накрая.

— Благодаря ви.

— За какво?

— За това, че ми давате още един шанс.

Тя го изгледа отстрани.

— Просто съм пристрастена към кафето.

Докато вървяха към близкото бистро, Хънтър очакваше да започне да го разпитва къде е бил и защо бе избягал от нея предишния път, подхвърляйки припряно половинчати извинения. И продължаваше да чака, когато отнасяха кафетата си към сепарето в задната част на заведението. Но Лина сякаш беше прекалено заета да оглежда минаващите покрай тях хора и като че ли не му обръщаше никакво внимание.

Може би дори не бе забелязала, че бе отсъствал цели две седмици…

Тя се настани в сепарето, после се наведе напред и вдъхна с наслада от картонената чаша плътния аромат на тъмната напитка, примесена с канела и шоколад. Затвори очи и въздъхна от удоволствие.

Хънтър усети, че дънките започват да му отесняват.

По дяволите, изруга мислено. Очевидно е минало доста време, щом само една невинна проява на женско задоволство може да ме възбуди.

Ала имаше нещо особено в гъстите й, тъмни мигли, в сочните й устни и розовия връх на езика, с който улавяше капките кафе по ръба на чашата. Беше по-секси, отколкото изглеждаха повечето жени дори докато се разсъбличаха.

— Много сте мълчалива — отбеляза накрая.

— Казах ви вече — отвърна тя и отново отпи. — Обожавам кафето.

— А можете ли да гледате и да пиете едновременно?

— Зависи.

— От какво?

— От това, което ще гледам. — Жената вдигна очи и улови погледа му, закован в устните й. Внезапно сепарето й се стори някак прекалено тясно и твърде интимно. Когато заговори, гласът й беше отмалял: — Мога да правя няколко неща едновременно.

Хънтър я познаваше достатъчно добре, за да търси някакъв подтекст в думите й, още по-малко да го изрече… Въздъхна дълбоко и се размърда на мястото си.

— Тук имам няколко снимки — подхвърли накрая.

— Моля ви, никакви офорти.

Той се засмя.

— Нищо толкова традиционно.

— Давайте ги тогава — кимна тя. — Заради такова кафе съм готова да разгледам всичко.

Хънтър мълчаливо извади снимките от плика и й ги подаде през масата, загледан в лицето й.

Лина ги погледна бегло.

И целият свят внезапно се завъртя пред очите й.

Тя стисна чашата толкова силно, че картонът се сви и горещата напитка потече по пръстите й.

Мъжът бързо дръпна снимките, грабна салфетка и започна да попива течността по масата.

— Добре ли сте? Да не ви опари?

Отбягвайки погледа му, тя мълчаливо поклати глава.

Нищо чудно, че изглежда толкова опасен. Оказа се обикновен иманяр, който ограбва мъртвите.

Опитваше се да си внуши, че обземащото я разочарование е неуместно. Та този човек не означаваше нищо за нея…

Крадец на антики от гробове.

— Това кафе ми е напълно достатъчно — хладно заяви Лина.

Но преди да успее да се надигне, той протегна ръка през масата, сграбчи китката й и я принуди да остане на мястото си. В хватката му нямаше грубост, но пък беше достатъчно силна, за да се освободи от нея, без да й се налага да прави сцени.

— Позволете ми да погледна ръката ви.

— Нищо й няма.

— Добре. Тогава ми кажете нещо за тези снимки.

— Всъщност не успях да ги разгледам много добре. — А и не беше необходимо. Беше й нужен само миг, за да се убеди, че не би трябвало да се намира тук с него.

— Какво не е наред? — попита настойчиво той.

Гласът му беше мек, но непреклонен.

— Не обсъждам артефакти с неясен произход — отвърна тя с равен глас. — Или може би в плика се намират и сертификатите за вноса или износа им?

Хънтър огледа малкото заведение с очи, почти толкова безстрастни, колкото и гласа й. Имаше твърде много хора. И бяха прекалено близо до тях.

— Какво ще кажете да поговорим в кабинета ви? — предложи той.

— Докато не видя документите за артефактите от снимките, нямам какво да ви кажа.

— Тези антики са били заловени заедно с наркотици на границата между Тексас и Мексико.

— Кой сте вие? — настойчиво попита Лина.

— Мъжът, който ви почерпи с кафе. Толкова. Няма значки, няма официални разследвания, няма водещи заглавия в научните списания, нито опетнена репутация. Или поне не би трябвало да има.

Той знае, помисли си тя, надявайки се изражението й да не издава обзелия я внезапно страх. По някакъв начин е научил за скандала, който едва не съсипа семейството на Рейс Балам. И сега ме заплашва с нов…

— Та какво ще кажете за вашия кабинет? — повтори мъжът.

— Не водя в музея нагли крадци.

— Това е добре. Защото не съм от тях.

— Нито пък посредници и колекционери, свързани с черния пазар.

— Чудесно…

Лина вдигна очи към него с притъмнял поглед.

— Вижте — продължи той. — Имаме нужда от някое усамотено място или рискувате да се забъркате в нов скандал. Апартаментът ми е съвсем наблизо, както и вашият.

— Откъде знаете? — едва не извика тя, разкъсвана между гняв и страх, който още повече я вбесяваше.

— Научих го по същия начин, по който и много други неща. Проверих ви. Това правя. Откривам неща, особено ако са изчезнали някъде в Мексико. Работя сам. Частно. Но ако служебна значка е в състояние да ви успокои, ще се обадя на своя приятел от Граничните и емиграционни служби. В случая помагам на него — довърши, потупвайки с пръст плика, оставен на ръба на масата.

— В кабинета ми — сковано се съгласи Лина. — И там има мъже със значки.

Наемни ченгета, със сарказъм си помисли Хънтър. Но ако са в състояние да прогонят страха от тези прекрасни очи, значи са мои приятели.

— Добре, в кабинета ви — кимна той.

Няколко минути по-късно Лина заключи стаята, а Хънтър тутакси се зае да подрежда снимките върху винаги изрядното й бюро. Заключената врата означаваше за студентите и колегите й, че не желае да я безпокоят.

Ала се чувстваше повече от обезпокоена. Беше обзета от страх.

Ако Хънтър я лъжеше, че ще пази тайна, с кариерата й беше свършено. Но и да не я заблуждаваше, заплахата пак съществуваше. От беглия оглед на снимките си направи извода, че артефактите като нищо биха могли да се окажат същите, след които бе хукнала майка й тази сутрин.

Силия, какво си направила пак?

Благодарение на дългогодишния си опит, натрупан при постоянните разправии между родителите й, успя да придаде на лицето си престорено безразличие.

— Тези неща са били открити от Граничната и емиграционна служба на границата — обясни отново Хънтър, решавайки, че тя няма как да знае нещо за зайчарите и за Агенцията за борба с наркотиците.

— Можете ли да го докажете?

— Ако това ще ви успокои, бих могъл да ви покажа значката на службата. В зависимост от местонахождението на Джейс, чакането ще ни отнеме около час и половина.

— Кой е този Джейс?

— Джейсън Бюмонт — уточни той. — Най-добрият ми приятел.

Лина заобиколи бюрото, като се опитваше да не гледа снимките.

Напразно.

Надигналият се у нея страх се усилваше. Малко непохватно се отпусна върху стола си, без да откъсва очи от подредените фотоси.

Хънтър изучаваше лицето й. За разлика от изблика на паника и неприязън, на който бе станал свидетел в бистрото, сега тя се владееше напълно. Като се имаше предвид семейството, от което произхождаше, спокойствието й изобщо не го изненадваше. Фамилията Рейс Балам имаше синя кръв и от страната на Стария, и от страната на Новия свят.

— Какво очаквате от мен? — попита Лина накрая.

Искаше му се тя да му даде нещо много повече от информация, но това си беше негов личен проблем. И нямаше нищо общо с професионалните му задължения. Или пък с тези на Джейс.

— Първо и най-важно — поде той, — да ми обещаете, че разговорът ни ще си остане само между нас двамата.

— Защо?

— Защото от намирането на тези антики, при това бързо, зависи дали приятелят ми ще си запази работата. А той има две деца и очаква трето. За да му помогна, са ми необходими вашите познания.

Лина не беше очаквала да чуе точно това. Тя шумно въздъхна.

— Само между нас… Но това важи и за другата страна, Хънтър.

— Да, има и трета. Джейс е наясно, че ще се свържа с вас.

— Неговата ли служба трябва да се спасява? — попита безцеремонно Лина.

— Да.

— Добре тогава. Значи сме трима. Ако излезе навън, ще бъда съсипана.

— Само защото сте разговаряли с мен ли? — учуди се той.

— В академичните среди няма прошка, щом се касае за антики с недоказан произход. Или си чисто бял, или си окалян в мръсотия и очакваш разобличението си.

— Синдромът на съпругата на Цезар?

— Точно така. Репутацията на семейството ми няма да издържи на още един скандал. Нито пък моята. Което ви е добре известно — заключи хладно тя.

— Колкото по-бързо ми помогнете да открием тези антики, толкова по-бързо ще ви оставя при безупречните ви колеги.

Лина му отправи продължителен, преценяващ поглед. После отново се наведе над снимките.

— Имате ли представа откъде са дошли?

— Знам само, че са заловени на границата в камион, пътуващ от Куантана Ру.

— А шофьорът разпитан ли е? Споменавал ли е някакъв конкретен район или руини? — говореше Лина, без да вдига очи. — Все пак Куантана Ру е голям щат.

— Човекът е мъртъв — отвърна Хънтър. — Не е казал нищо друго, освен че иска да се отърве от стоката. Страхувал се е и от нея, и от онзи, който е трябвало да я получи.

— С това не улеснявате работата ми…

— Така е, но трябва да се свърши. Някой знае откъде идват тези антики. Някой ги е плячкосал, продал ги е, а може би са препродавани няколко пъти, преди да бъдат напъхани в чували от цимент и отправени на север. След като открия името на крадеца или на посредника, ще знам кой е крайният им получател. Все някъде по веригата ще се намери някой да проговори. И той със сигурност ще знае повече за тези антики.

Лина се замисли за споменатите чували.

— Като търговска стока с лицензиран камион ли са превозвани?

— Не. Знам го от сигурен източник. Камионът е бил откраднат от строеж близо до Ривиерата на маите.

Слава богу, въздъхна с облекчение тя.

— Наясно ли сте, че част от бизнеса на семейството ми в Мексико и Съединените щати е търговията с цимент?

Хънтър кимна.

— Чувалите не са на Чел Балам Интернешънъл.

Не че опаковката доказваше нещо. Закупуването на чували за циментови смеси беше толкова сложно, колкото и купуването на тортили[3].

— И въпреки това дойдохте при мен — отбеляза Лина.

Мъжът я наблюдаваше мълчаливо, очаквайки момента, в който тя най-сетне щеше да осъзнае, че няма връщане назад.

— Това е изнудване.

— Ако искате да си тръгна, ще го направя веднага — увери я той и посегна да събере снимките.

— И без съмнение, ще се разприказвате — процеди с горчивина Лина, отблъсквайки гневно ръката му.

— Да разбирам ли, че предпочитате да остана?

— Разбирайте, че нямам друг избор. И двамата сме наясно с това.

— Ще ви заплатя за изгубеното време и експертното ви участие — обеща Хънтър и скришом въздъхна с облекчение.

— Аз не съм лека жена, която ще се продаде за една дисертация. А сега си затваряйте устата и ме оставете да се съсредоточа върху снимките.

Хънтър потъна в мълчание.

По коридора отвън някакъв мъж мина покрай вратата на кабинета на Лина, подсвирквайки си небрежно. Друг му подвикна за поздрав. Климатикът издаваше механични монотонни звуци.

Хънтър преброи книгите в едната от библиотеките. После още веднъж.

След продължително мълчание тя най-сетне попита:

— Мога ли да си водя записки?

— Стига да не ги показвате на никого, освен на Джейс и на мен — отвърна той.

Без да каже и дума повече, тя взе лаптопа си, включи го и натисна няколко клавиша върху клавиатурата, за да си отвори нов документ.

— Споменахте, че можете да вършите няколко неща едновременно — рече Хънтър. — Значи можете да говорите, докато пишете.

— Ножът е от обсидиан, което представлява вид вулканично стъкло. Необичайно прецизна изработка, с много фин рисунък. Целта е била красотата, а не трайността. Церемониален е. Вероятно е предназначен за еднократна употреба или поне за няколко изключително важни ритуала. Има и някакъв печат върху острието.

— Какво означава това?

— Фотографът е използвал прекалено силна светкавица и не мога да разчета надписа…

Хънтър се приближи и застана зад бюрото, съвсем близо до нея. Прекалено близо… Наистина му харесваше ароматът й.

— Покажете ми — помоли той.

— Ето… — посочи му снимката.

Наистина светкавицата бе обляла със светлина силно рефлектиращия обсидиан. В резултат на това се бе образувало тъмно петно, докато останалата част от антиката се виждаше ясно.

Сочните й устни се открехнаха, но тя каза само:

— Това са едва първите ми, съвсем спонтанни впечатления от артефактите. По-скоро емоционална реакция. Ако искате научни детайли, ще ми е необходимо повече време.

— Кажете ми всичко, което виждате в момента. За останалото ще почакам.

В думите му няма скрити помисли, опитваше се да си внуши тя. И всъщност той съвсем случайно е застанал толкова близо до мен…

Опита се да се съсредоточи, да върши няколко неща едновременно, въпреки осезаемото присъствие на Хънтър Джонстън. Ала натрапчиво усещаше топлината и уханието на нещо чисто, здраво и мъжествено, което се излъчваше от тялото му.

— Дайте ми малко повече пространство — хладно изрече тя.

Той леко отстъпи. Когато погледите им се срещнаха, жената разбра, че той усеща близостта й със същата сила, с която и тя неговата. Опита да се овладее и се залови да разглежда втората снимка.

— Маска — констатира очевидното. — Това тук са пера или крила, които разширяват странично лицето. Устните й се разтварят и изговарят божествени слова. Празно място за устата, процепите за очите не са запълнени с раковина или с обсидиан. Това показва, че е била предназначена за ползване, като е осигурявала пълна свобода на човека, който я е носил. Най-вероятно с ритуална цел.

Пръстът й внезапно спря да се движи.

— Какво има? — веднага реагира Хънтър.

Лина тръсна глава, сякаш искаше да се освободи от невидима паяжина.

— Това тук… Струва ми се като ехо от нещо предишно, въпреки че никога досега не съм го виждала.

— Ехо от какво?

— Нямам представа. Просто усещане. Нищо научно.

— И аз имам такива предусещания понякога…

Жената почувства как в нея се надига неустоим смях. Преглътна с усилие. Мисълта, че суров мъж като Хънтър й споделя подобни неща, й се стори твърде интригуваща. Наложи си да се наведе над третата снимка.

Дъхът й секна.

— Обяснете ми — помоли отново той.

— Гривната смътно напомня формата на сърце, обвито в чиста глина. — Пръстите й безшумно се движеха по клавиатурата. — Цветът отдолу би могъл да е бял или бежов. Светкавицата отново е развалила кадъра.

— С какво е зацапана?

— С кал, кръв, кафе, канела, шоколад. Невъзможно е да се определи без химичен анализ.

Хънтър се намръщи. Не беше се добрал до нищо полезно. Само наблюдаваше пръстите й — с чисти, добре поддържани ниско изрязани нокти, които докосваха ръба на снимката.

— Релефната фигура върху това — каза тя, сочейки към древния нож, — изглежда леко нащърбена. Което може да се дължи и на яркия блясък на светкавицата.

Размести снимката, променяйки ъгъла на светлината, като се опитваше да различи заличените контури.

Беше невъзможно.

— За обикновена фигура ли става въпрос? — обади се той.

— Тъй като наистина не виждам детайлите, не мога да твърдя със сигурност.

— Това не е научно изказване. Поне споделете предположенията си.

— Ако артефактите идват от същия регион, от който е бил откраднат камионът, тогава има вероятност силуетът върху ножа да е свързан с Кава’ил — почитано от маите божество, след като испанците са разрушили царството им.

Баща й със сигурност знаеше за този бог повече от нея, но тя нямаше никакво намерение да замесва Хънтър с обсебващия си, безотговорен родител.

— Разполагате ли с електронен образец на ножа? Бихте могли да го подложите на компютърна обработка и да изчистите снимката от пораженията на светкавицата.

— Ще проверя, въпреки че дълбоко се съмнявам. Изглежда, че е бил отмъкнат веднага след акцията. Граничната и емиграционна служба използва много дигитални камери. Заснетите кадри се принтират веднага и се прилагат към рапорта, след което се изтриват от паметта на картата, за да се отвори място за следващите. Това от голямо значение ли е?

Кава’ил не е бил обикновено божество. Почитта към него се е ограничавала до малки територии около Куантана Ру и може би в Белиз. Много от наследниците на маите изобщо не са вярвали, че е съществувал.

— Но вие вярвате.

— Да. Намерените няколко скулптури, изобразяващи Кава’ил, са били открити в… — Гласът й замря.

— В земите на Рейс Балам

— След като знаете толкова много, защо ме принуждавате да ви помагам? — ядосано попита тя.

— Спорът за съществуването на Кава’ил е бил в основата на скандала, който е струвал на баща ви отстраняването му от академията.

— Все още е професор в Харвард.

— Чисто формално — кимна Хънтър. — По-скоро се води като учен на свободна практика. Ще трябва да положиш доста усилия, за да откриеш името на доктор Филип Тейлър в списъка от преподаватели на който и да било реномиран университет, било то и в Мексико.

Лина не каза нищо. Това беше жестоката истина, довела Филип до още по-осезаемо вглъбяване в себе си. Той беше твърдо решен да реабилитира репутацията си на всяка цена.

— Ако баща ми знае за тези артефакти — подхвана тя тихо, — значи аз съм ви напълно безполезна. Филип не се доверява на никого, дори и на мен.

Хънтър отново кимна.

— Това беше възможност, която трябваше да опитам, преди да я елиминирам.

— Вие ми вярвате?

— Докато не ми дадете повод да ви нямам доверие — леко се усмихна той. — Което е много по-безболезнено, отколкото да бъдете изхвърлена от академичната общност.

Още една горчива истина.

— Е, поне не си въобразявате прекалено много.

— Аз съм практичен човек.

— Не ми изглеждате такъв. Тази връзка ивици от плат — продължи тя, посочвайки с пръст поредната снимка, — би могла да бъде обикновен боклук, но и превръзки на някое божество. Ала отново ви казвам, че без проби няма как да бъда категорична.

— А ако са превръзки на божество?

— Тогава ще се окаже наистина много, много рядка находка. Такива превръзки са изобразявани върху варовикови фигури и за тях се говори в легендите, но нито една не се е запазила до наши дни.

— Значи би струвала цяло състояние на черния пазар?

— Без документи за автентичност нито един търговец или уважаващ себе си собственик на специализиран магазин не би я докоснал.

Тъй като Хънтър бе стигнал до същото заключение, това изобщо не го учуди. Разочарова го, но не го изненада.

— Което е сериозна ниша за черния пазар — сухо отбеляза той. — Какво ще кажете за другите?

Лина се намръщи.

— Много се съмнявам, че някой би платил голяма сума за тях. Толкова уникални експонати веднага предизвикват съмнение. Фалшификатите са често явление, особено когато липсва документация за произхода. Превръзката на един бог…

Той наблюдаваше лицето й, промяната в блясъка на очите й… Сякаш тя гледаше много по-далеч от подредените пред нея снимки.

— Всяка една подобна превръзка е възможно най-сакралният артефакт — обясняваше Лина. — Предполага се, че тя съдържа талисман, сътворен от самия бог. Вярвали са, че същият този амулет носи в себе си силата на божеството и е нещо като обещание към селището, което го е почитало и е било наставлявано от него. Превръзката се е носела в плътно затворена кутия в първите редици на войската, отиваща на бой. Пленяването на реликвата е означавало край на самото божество и на всички, които са вярвали в него. В наши дни нямаме аналог на тази традиция.

— Нещо като бойно знаме ли?

Нежните й пръсти забарабаниха върху плота на бюрото.

— Не точно. Все едно да сравняваме игра на тенис с Втората световна война. Трябва да осъзнаеш дълбочината на религиозната система на маите. Тази превръзка е олицетворение на самия бог. За тях той е бил реален, като раждането и смъртта. Неоспорим факт.

Тя го погледна и разбра по изражението му, че напълно я разбира. И отново се наведе над снимките.

— Победените във войната се лишават от своя истински бог — продължи Лина след кратко мълчание. — Сблъсъкът между две армии всъщност е представлявал сблъсък между техните богове, което е превърнало народите на маите в лесна плячка. Ако богът на врага ти е по-могъщ, ти просто се отказваш от своя. Приемаш този на завоевателите, почиташ го и му се подчиняваш. Тъй като испанците са били доста по-силни, маите са се примирили със съдбата си. Христос се е оказал по-могъщ от Кукулкан. Естествено не всички са се отказали от религията си. А някои са го направили само формално.

— Добре — съгласи се Хънтър. — За мен беше полезно да науча тези факти. Гледам снимките и ми се струва, че виждам доста произведения на по-късната класика. Тази маска например ми е напълно непозната, а и ивиците плат ми се струват доста мистериозни.

— Но не можем да твърдим, че са били божествени превръзки.

— Затова пък предполагаме, че е малко вероятно да бъдат продадени скъпо на черния пазар…

— Така е. Доста богати колекционери бяха измамени напоследък. Ако един артефакт изглежда толкова автентичен, че чак буди съмнение, не го поглеждат, ако няма документи…

— За какви документи става дума?

— Ако една антика се е появила в Съединените щати преди приемането на няколко международни закона за археологичните находки, трябва да докажеш поне трима от предишните й собственици. Но ако се е намирала в ръцете на откривателя си или на семейството му, тогава са необходими доказателства, че е била част от колекция и е регистрирана в съответен каталог преди влизането в сила на законите. И това са най-облекчените изисквания.

— А ако предметът се е появил на пазара наскоро? — попита Хънтър.

— Тогава е нужно нотариално заверено удостоверение за валидни документи за внос или износ и марки, с които се гарантира официалното разрешение. И пак повтарям, че става въпрос за възможно най-облекчената процедура. Регистрираните колекционери и институции често са много по-стриктни.

Хънтър се подпря на бюрото, почти докосвайки ръката на Лина.

— А сега ми кажете за онези, които работят на по-облекчен режим.

Тя се опита, но така и не успя да се отърси от странното ухание, което се излъчваше от мускулестото му тяло. Усещаше го при всяко вдишване… И в този момент си обясни защо в някои древни култури са смятали вдишването за същност на душата.

Вдишването на аромата му…

— И купувачите, и продавачите на антики стават жертви на черния пазар — обясни тя с приглушен глас. — Това е цената, която плащат за незаконния си бизнес…

Мъжът приглади буйната си коса и въздъхна:

— Но някои поемат риска…

— Е, аз не съм от тях. Репутацията ми не може да понесе още един удар, въпреки че не съм направила нищо нередно… Не мога да общувам със свободни прекупвачи или колекционери, още по-малко пък да си сътруднича с тях. Ако семейството ми не беше собственик на този музей, едва ли щяха да ме пуснат да прекрача прага му, да не говорим да ме наемат на работа.

— А какво ще кажете за майка си?

Лина застина.

— Какво намеквате?

— Нищо. Просто попитах.

Успя да се овладее с последно усилие на волята си.

— Доколкото мога да преценя, Силия е получила урока си още преди години. Търговията с крадени антики от времето на маите едва не съсипа семейството на Рейс Балам. Но вие вече знаете това, нали? И точно затова сте тук.

Хънтър се намръщи едва забележимо. Гласът й бе изгубил предишната си топлота, която го беше карала да мечтае за мига, когато ще се събуждат в общо легло, за аромата от сутрешното кафе в кухнята… Сега гласът й се беше превърнал в парче лед, което го караше да потръпва. Ала независимо в какво се беше забъркало семейството й, Лина бе доказала чистотата си, както съпругата на Цезар.

И това я правеше още по-привлекателна.

Прекалено много й вярват, предупредително се обади вътрешният му глас.

Само докато намеря причина да й нямам доверие, опита да се защити той.

Проблемът беше, че не му се искаше да види такава причина.

— Грешите. Тук съм, защото сте експерт по артефакти от културата на маите — възрази мъжът.

Лина преценяваше погледа му, който струеше от блестящите му, търпеливи очи, и мигом осъзна превъзходството му. Единственото, което трябваше да направи, беше да прошепне няколко думи и академичната общност вече нямаше да й довери дори шепа останки от глинен съд, изваян през двадесети век. Нито пък семейството й.

Успя да овладее гнева си, задето се бе оставила да я уловят в клопка, и се върна към снимките. Ръцете й обаче трепереха издайнически. Всичко, което виждаше, водеше към Кава’ил и към семейство, установило се в Куантана Ру, което се занимаваше с незаконна търговия с антики.

Сигурно става въпрос за свободни прекупвачи, опитваше се да се успокои тя. Това е единственото логично обяснение. Родителите ми може да са неразумни, понякога дори да се държат безотговорно, но в никакъв случаи не са глупаци.

Вече малко по-уверена в себе си, тя посочи към четвъртата снимка.

— Това е каменен скиптър. Чашката отгоре може да е за царевичен прашец, за кръв или за някакъв друг ритуален материал. Няма начин да се разбере, без да се изследва самият обект.

— Отново кръв…

— Кръвта е центърът на тайнствените ритуали на маите. Всичко е зависело от количеството й и начина, по който се е разплисквала. — Тя размести фотографията. — Това е вече извършено тайнство. Забележете, че изпъкналите, грижливо подредени люспи от обсидиан покриват цялата повърхност на жезъла. Който и да го хване, те ще разранят ръката му достатъчно дълбоко. Което е било знак, че свещеникът или царят с готовност принасят в жертва кръвта си за собствения си бог или няколко божества.

— Което е много по-сериозно от разрязването на слабините и прокарването на усукана нишка през раната — подметна Хънтър.

— Ще помисля върху заключението ви. — В гласа й се бе възвърнала закачливата нотка, която сякаш разтопяваше леда. Тя отново опита да потули усмивката си.

Тялото му сякаш се събуди. Той се наведе, за да разгледа по-отблизо снимката. И Лина. Имаше някакъв странен нюанс в аромата, който се излъчваше от кожата й.

Искаше му се да я докосне…

— Значи този жезъл е неразделна част от другите ритуални предмети — заключи мъжът.

Непознатата дълбочина на гласа му я приласка…

— Да — тихо отговори тя.

Изрече го така, сякаш беше останала без дъх.

Лина се опита да изхвърли от съзнанието си мисълта за мъжественото тяло на Хънтър, който стоеше опасно близо до нея.

Той просто ме изнудва, за да му помогна. Прави го заради приятеля си, напомни ри тя. Значи не преследваше лични цели.

Тайно се питаше дали той действително имаше намерение да срине репутацията й. После си припомни изражението му, когато й спомена, че Джейс има две деца и очаква трето. За да защити малчуганите, Хънтър би направил всичко.

Нямаше право да го обвинява, макар да не й харесваше.

Иска ми се поне веднъж да съм най-важното нещо в живота на някого.

Лина отхвърли копнежа си в мига, в който я обзе. Нищо не можеше да промени детството й… А зрелостта й беше нейна лична отговорност.

Тя се овладя и каза твърдо:

— Да, ритуални.

— От късния класически период ли?

— Така изглежда.

— Какво ще кажете за Чак Мол[4]?

Той стоеше толкова близо до нея, че можеше да види как дъхът й разлюлява непокорен кичур коса, изплъзнал се от кока на тила й. Кожата й беше леко настръхнала…

— Ритуал. — Беше по-скоро шепот, отколкото съзнателно изречена дума. Сетне тя тихо добави: — Престанете!

— Какво? — недоумяващо попита той.

Лина понечи да му обясни какво точно й причиняваше в момента, но веднага се сети, че той би могъл да отрече и да я накара да се почувства като глупачка, която не само се бе поддала на чара му, но и бе имала неблагоразумието да го покаже.

Може да е проста случайност, помисли си тя. И на мен често ми се е случвало да се облегна на рамото на някой непознат, за да видя нещо, което ме е заинтригувало.

Но в такива ситуации нито кожата й настръхваше, нито дъхът й секваше…

— Имам типичното американско усещане за собствено пространство — поясни Лина сковано. — Очевидно сте прекарали доста време в Мексико.

— По дяволите — тихо изруга той и се отмести на разстояние, на което вече не можеше да усеща дъха й. — Така по-добре ли е?

Тя въздъхна безшумно и продължи да говори с напрегнат глас:

— Фигура на Чак Мол, до която има купа за събиране на кръв. Ритуална е, изработена от нефрит. Плътно до нея се вижда силует на ягуар. По всичко личи, че останалите скулптури са от Късния класически период.

Хънтър едва се въздържаше да не се надвеси над нея отново. Харесваше му уханието на кожата й, меката кремава тъкан на дрехата, вълнението, което покриваше лицето й с руменина…

— Значи отворът олицетворява устата на божеството? — попита той, сочейки към вдлъбнатината, която беше в основата на съществуването на Чак Мол.

— Сигурен ли сте, че имате нужда от мен?

— Убеден съм.

Лина се успокои, че в думите му нямаше таен смисъл. Само дето не си вярваше напълно… Но, от друга страна, никой никога не беше флиртувал с нея по този дързък, макар и дискретен начин.

— Ако вече знаете предназначението на Чак Мол… — подхвана тя.

— По време на курса стана дума за това — мъжка фигура на бог с присвити колене и вдигната глава, който държи плитка купа.

— Но вие пропуснахте половината лекции.

— За сметка на това учебният план беше перфектен…

Тя отново се съсредоточи върху снимките.

— Фигурите, които виждам, са точно това, което мога да очаквам за обредно място. Епохата. Царската йерархия. Благоговението на човека. Всемогъществото на боговете.

— А дали Кава’ил е част от Чак Мол и този ритуал?

— Докато не видя цялата композиция, не бих могла да кажа.

— Но възможно ли е?

— Учили са ме, че всичко е възможно, дори и краят на света — сдържано отвърна Лина. — По този въпрос се обърнете към Мелъди.

— Ще се въздържа. Предпочитам естествените жени, а не предвзети блондинки…

Тя поклати глава и се усмихна. Хънтър Джонстън беше точно нейният тип. Жалко, че съвсем малко превъзхождаше обикновения изнудвач.

— Все още сте бясна, че ви принудих да ми сътрудничите, нали?

— Да не би да четете мисли?

— Не. Първо се усмихнахте, а след това изражението ви се промени, сякаш някой ви бе предложил да изядете буболечка. Тъй като аз съм единственият кучи син тук, който яде насекоми, заключението ми дойде съвсем логично.

Или той беше прекалено проницателен, или тя не умееше да крие чувствата си…

— Петата снимка напълно се вмества в епохата и в ритуалната тема — продължи Лина, връщайки се към онова, което познаваше най-добре, а не към нещо, което желаеше и от което се страхуваше. — Кадилницата прилича на глинена, майсторски е изработена така, че димът от тамяна да изглежда, сякаш излиза от устата на боговете.

— На мен повече ми приличат на змии.

— Крилатите змии са широко използвани в традициите на маите. Ако кадилницата е била намерена заедно с останалите предмети…

— Няма как да знаем.

— Но тогава най-вероятното предположение би било, че сте се натъкнали на съкровище на високопоставен свещеник или цар.

— Продължавате да говорите за свещеник или цар — отбеляза Хънтър.

— Разликата е наложена от английския, няма доказателства, че е съществувала в езика на маите. От онова, което ни е известно, можем да допуснем, че благородниците са излъчвали свещеник цар. Задълженията им, ако изобщо е имало такова разделение, толкова много са се препокривали, че разделянето им е станало безсмислено.

— Харесва ми, когато говорите с този академичен тон. Това е в такъв контраст с… — Той млъкна внезапно и прехапа устни.

Лина повдигна питащо добре оформените си вежди.

— Да затворим тази тема — приключи той. — Аз съм мъж и мислите ми понякога блуждаят.

Въздържа се да го попита в каква посока, защото знаеше… Объркваше я по-скоро фактът, че това й харесваше. Притисна я до стената, за да я накара да му помогне, но все пак не беше толкова лекомислена, за да му се довери напълно… Просто начинът, по който флиртуваше с нея, й доставяше удоволствие. Беше поставяла на мястото им доста не толкова агресивни мъже.

Хънтър я накара да се замисли.

— Маите са вярвали, че божиите слова могат да се видят в дима или в съня — каза тя.

— С помощта на опиати ли?

— Най-вероятно. Доказано е, че са използвали мексиканския кактус, също както някои гъби и други психотропни вещества. Но това не са единствените начини да се предизвикат видения.

— А кои са другите?

— Болката. Достатъчно силната болка, предизвикана от самонараняване, е в състояние да причини онова, което западните народи наричат халюцинации. А за маите е било общуване с боговете.

Тя имаше усещането, че плитката купа е била използвана именно за такива ритуали.

— Питам се какво ли са му казали боговете — тихо отрони Лина.

— На него ли? Защо не на някоя жена? — удиви се Хънтър.

— Маите и досега не поддържат равенството между половете. Царицата до ден-днешен няма възможност да наследи трона, освен ако не е бременна и съпругът й не е умрял наскоро…

— Това означава ли, че жените не са участвали в ритуалите? — учудено попита той.

— Не, само царицата и може би съпругите на най-знатните благородници. Те са пускали кръв от езиците си, като са прекарвали през върха им здраво усукан конец.

Хънтър потръпна и се намръщи.

— Били са много интуитивни хора — продължи Лина. — И до днес са останали такива. Само церемониите са се променили. Не че са им липсвали интелект и образование — додаде тя бързо. — Тяхната математическа наука е открила необходимостта от нулата. Но самият факт, че числовата им система е била до двайсет, а не до десет, я прави трудноразбираема за нас… Ала това си е наш, а не техен проблем. Астрономическите им знания са били уникални и по нищо не отстъпват на която и да било световна култура.

— Говорите за тях с преклонение…

— Нима вие не им се възхищавате?

— Колкото повече научавам, толкова повече нараства възхищението ми.

Без такива намеци, мислено си каза Лина. Няма да му позволя да ме въвлече във водовъртежа на двусмислиците си.

— Последната снимка — продължи тя, насилвайки се да потисне изкушението, което представляваше за нея този мъж, — е толкова невероятна, колкото и текстилната превръзка. Може би дори повече.

— Готов съм.

Едва устоя на желанието си да се увери в думите му, като погледне дали дънките не са му отеснели.

Стегни се, заповяда си тя строго.

Но беше много трудно.

А и той стоеше прекалено близо.

— Това… — Тя млъкна за миг и опита да си припомни всички причини, поради които трябваше да му бъде ядосана. Но несъзнателно продължи да вдишва мъжественото му ухание, да усеща силната топлина на тялото му… И гневът й ставаше невъзможен… — Това е точно толкова уникално, колкото и платнената превръзка. — Остави се на маската от снимката да я отнесе към миналото, което беше толкова вълнуващо, макар и безвъзвратно изгубено. — Може да се каже, че е изключително ценно, ако, разбира се, е автентично.

— Изглежда ми съвсем истинско.

— Съществуват и майсторски фалшификати…

— Да не се съмнявате, че е подправена?

— Не бих могла да твърдя нищо, докато не я изследвам под микроскоп за евентуални производствени знаци.

— Убиха човек, за да се запази тайната — възрази Хънтър.

— Сигурно е оригинална.

— Кого убиха?

— Говорех за шофьора. Може да има и други. Животът е евтин в наши дни.

— Не и за мен.

— Нито пък за мен. — Далечен спомен за смъртта на Сюзън мина през съзнанието му и накара сърцето му да се свие от болка. — Ние сме творения на своето време. Различни култури, различни хора.

— Ако предположим, че е оригинална — продължи Лина, — то това е най-невероятният артефакт, който съм виждала някога. Обсидианът рядко се среща в Юкатан, особено в онази част, намираща се в днешно Мексико.

— Значи находката не идва от Юкатан?

— Търговията е била всекидневие. Маите са използвали огромни канута, с които са пренасяли стоки през залива и около полуостров Юкатан. Попадала съм на фрагмент от маска, толкова сложно инкрустирана с обсидиан, че приличаше по-скоро на мозайка от черно и сребристо, изпод които се прокрадваше блясъкът на злато. Но на тази снимка не виждам и следа от инкрустация, а само масивна, необработена повърхност.

— Възможно ли е да е направена от едно-единствено парче обсидиан? — заинтересува се той.

— Ако ме питате дали минералът се добива на такива големи късове, ще ви кажа, че съм виждала блокове с големината на автомобил… Ала има и нещо друго…

Хънтър търпеливо я изчакваше. В това поне много го биваше.

— Времето и усилията, които са необходими за превръщането на такава маса в ритуална маска, са огромни — каза тя накрая. — Обсидианът е ронлив, лесно се троши и е много трудно да се постигне подобна гладкост.

Като кожата ти, помисли си мъжът и отново се наведе към нея.

— Това е като да се вземе парче назъбено стъкло, голямо колкото шкаф, и бавно да се изработи от него маска с размерите на човешко лице — продължи Лина, вдъхвайки мъжественото му ухание. Беше обзета от желание да го накара да разбере уникалността на находката. — Дялане, изглаждане, полиране… Започване от начало, ако нещо се разпадне. Големите блокове обсидиан имат естествени пукнатини, които правят структурата на материала непредсказуема.

Той не откъсваше от нея очи, които изглеждаха сребристосини на слабата светлина на слънцето…

Всяка жена би могла да се изгуби в тези очи… Лина усети как при тази мисъл по тялото й преминаха тръпки. Опитваше да си внуши, че това е страх, а не желание… И че се дължеше на студа, а не на надигащата се в нея топлина. Но този мъж дълго време бе разпалвал любопитството й, а сега стоеше съвсем близо…

— Китайците са обработвали нефрит — обясни той. — Някои произведения на изкуството са изисквали усилията на няколко поколения, докато бъдат завършени. Възможно е и маите да са правили същото.

— Възможно е… — съгласи се тя. За разлика от теб, Хънтър Джонстън. Ти си най-невъзможното нещо в тази ситуация.

Насили се да отвърне поглед и да се концентрира върху маската от обсидиан — вулканичното стъкло беше обработено и изгладено с огромна любов, докато не бе започнало да блести като огледало със златни нишки, проблясващи на снимката дори изпод пораженията, нанесени от светкавицата. Хънтър прилича на него. Повърхността не е най-важна.

— Лина?

Тя осъзна, че отново беше потънала в мислите си, пропадайки ту в мрак, ту в светлина.

— Централната част на маската е с човешки черти — продължи тя с приглушен глас. — Очите са с тежки ресници, полуотворени. Сплесканият нос подсказва благородство, скулите са високи и широки, извивката на устата сякаш предупреждава за възмездие. Изключително раздразнителен бог, чийто гняв може да бъде катастрофален.

— Значи не е от добрите божества.

— Маите са почитали ягуара, най-силния сред хищниците. Дори да са ценили слабостта, това не е намерило отражение нито в религията, нито в изкуството им.

— Звучи ми като Юкатан, който добре познавам и обичам — сухо отбеляза Хънтър, припомняйки си последната мисия. Тогава трябваше да се въплъти в ролята на куриер в схема за предаване на откуп за жертва на отвличане. Това не беше любимата му работа, но беше наляла доста пари в семейния бизнес. И бе спасила живота на много хора. Особено когато беше изключително внимателен и имаше късмет.

— Познавате Юкатан, така ли? — попита тя изненадано.

— По-добре от мнозина, но не чак толкова, колкото вие. Какви са тези неща по ръбовете? — Хънтър отново насочи разговора към маската. Щом докосна снимката, тя се отмести, от което странното изображение сякаш оживя, задиша и зачака нещо…

— Символични пера, пламъци или дори лъчи светлина. Трудно ми е да преценя заради блика, причинен от светкавицата. — Докато говореше, Лина продължаваше да натиска клавишите на лаптопа. — Изключително значими символи, издълбани, за да им се придаде релеф. Много фини и ярки, те са излъскани до същия блясък като самото лице. Виждате ли малките дупки, през които може да се промуши връв или кожена лента, с помощта на които да се прикрепи към главата на човек? Могат да бъдат направени само от изключителен майстор.

Но Хънтър вече не наблюдаваше маската, а лицето й…

— Представете си я на светлината на факла — говореше Лина. — Би изглеждала нечовешки ужасяваща, величествена в истинския смисъл на думата. Определено е ритуална вещ, но кой я е носил? С каква цел? Очевидно е разменена срещу нещо, но защо и кога?

Изведнъж тя млъкна и раздразнено удари с длан върху бюрото.

Хънтър търпеливо прие ненадейния й гняв…

— Това е влудяващо — извика Лина. — Извадени от контекста, въпросите ми остават без отговор. Трябва да направя химичен анализ и да имам възможност да видя кариерата, откъдето е взет обсидианът. Но дори това е само незначителна част от историята на тази маска. За да се определи възрастта й, е нужно да се знае точно къде е била намерена, в каква почва, заедно с какви други предмети и сред какви останки от изчезналата цивилизация. А аз разполагам само с една некачествена снимка.

Хънтър забеляза как от изблика на гняв по скулите й плъзна руменина. Явно не й липсваше страст. И това беше една от причините, поради които го привличаше толкова силно. Тогава видя как раздразнението й премина в нещо, подобно на изумление.

Тишината стана напрегната.

— Какво има? — попита той.

Жената трепна, сякаш съвсем бе забравила за присъствието му.

— Не съм съвсем сигурна. Струва ми се, че съм виждала нещо подобно и преди, само че не мога да си спомня къде и кога. Този блясък… — И тя отново стовари дланта си върху бюрото. — Проклет да е този опустошител на гробници, който се интересува повече от парите, отколкото от науката!

— Тези, които обират гробниците, обикновено са бедни. Богатите купуват стоката…

Лина гневно въздъхна.

— Знам. Прекарала съм почти цялото си детство, като съм тичала боса из села, които са зависели от щедростта на баща ми за храна, дрехи и всичко останало, с изключение на водата. А понякога дори и за нея. Тогава не разбирах. Просто се смеех и играех с местните деца, докато Филип и техните бащи разкопаваха джунглата в търсене на наследството на маите.

— Археологическите находки не стават за ядене.

Климатикът се включи и из стаята се разнесе струя хладен въздух.

Неочаквано Лина сякаш се предаде. Поклати глава и каза:

— Прав сте. Ако моето дете гладува, щях да бъда в първите редици на иманярите, копаейки по-усилено от всички.

Той положи длан върху рамото й.

— Аз също. Разкажете ми още нещо за маите и за маските.

Тя се вгледа в сребристосините му очи и забеляза в дълбините им някаква сянка. В този момент разбра, че той познава болката от загубата толкова добре, колкото и самата нея, а може би дори по-дълбоко. И отново се запита защо трябваше да му е ядосана.

Не можеше да се гневи на този мъж.

— Маските — започна Лина, когато най-сетне успя да се овладее, — са неразривна част от ритуалите на маите. Благородниците свещеници се възприемали като въплъщение на бога, чиято маска носели. Мислели, че богът ще говори чрез устата на онзи, който го представлява.

— Съмнявам се, че новините, излизащи от устата на Маска от обсидиан, биха могли да бъдат добри.

— Повечето маски са страховити в известна степен, защото самите божества са всявали страх. Но тази тук направо ме кара да се разтреперя.

Все пак съм я виждала и преди.

Или пък предстои да я видя.

Вниманието й привлече някакво движение иззад прозореца, който стигаше до пода. Каквото и да беше, то изчезна още преди да бе успяла да го мерне. И, както всеки път, тя отново се озърна, чувствайки се наблюдавана.

— Добре ли сте? — попита Хънтър.

— Да — кимна тя, въпреки че тревогата беше изписана по лицето й.

Мобилният му телефон безшумно завибрира в джоба. Току-що бе пристигнало ново текстово съобщение. Той измъкна апарата, натисна бутона и зачете посланието на Джейс: Имам нужда от теб. Разполагам с нова информация.

— Трябва да тръгвам… — Хънтър събра снимките и ги пъхна обратно в плика.

— Но как така изведнъж? — едва не подскочи Лина.

— Засега ще се наложи да работите само по записките си — прекъсна я той. — Ще ви се обадя веднага, щом мога. Дано да имате добри новини.

Вратата на кабинета й хлопна зад гърба му, преди тя да успее да изрече и дума. Мъжът се движеше с лекотата и гъвкавостта на котка.

Едва тогава Лина си припомни защо му беше ядосана.

Изруга тихо, включи големия компютър и се захвана за работа. Не изглеждаше да има друг избор.

Ако си го повтаряше достатъчно често, сърцето й нямаше да бие до полуда всеки път, когато той се приближаваше до нея.

Бележки

[1] Или Калиюга, в превод от санскрит — Тъмен век. В източните религии — край на Старата епоха. — Б.пр.

[2] Историческа книга на маите юкатеки, написана на йероглифно писмо. — Б.пр.

[3] Тънка питка от пшенично или царевично брашно, много популярна в Мексико. — Б.пр.

[4] Бог на дъжда и гръмотевиците при маите. — Б.пр.