Елизабет Лоуел
Красива саможертва (23)

22

Когато Воден прилеп паркира джипа близо до храма, Карлос сякаш се отърси от транса, в който беше изпаднал. Лина бе наблюдавала братовчед си внимателно, очаквайки всеки момент да си прехапе езика и около устата му да се появи пяна… Но не се случи нищо такова. Той просто седеше мълчаливо, клатушкаше се по неравния път, а тъмните му очи се взираха в непрогледната, суха нощ.

Светкавици се извиваха, разклоняваха се и изчезваха във внушителен спектакъл около колата, последвани от аплодисментите на глухи гръмотевици. Въпреки това дъждът така и не идваше да благослови жадната земя.

Две акули отвори вратата на Лина и я издърпа навън. Когато се наведе, ножът му блесна на светлината на фаровете. Въжето, с което бяха вързани глезените й, се разхлаби. Тя протегна напред китките си в очакване да ги развържат. Но това не стана.

Фаровете угаснаха.

Със сумтене Две акули прибра ножа в калъфа. Воден прилеп и другите мъже, които бяха дошли с Карлос, бяха изчезнали. Не се виждаше нищо, освен сенките между отблясъците на няколкото неочаквано появили се в джунглата факли.

От едната й страна се появи Карлос. Раната, която му бе нанесла на бузата, изглеждаше черна на слабата светлина. Не беше си направил труда да почисти лицето си.

— Последвай ме — нареди той.

— Китките ми… — подхвана тя.

— Ако паднеш, Две акули ще те отнесе на ръце.

Мисълта да бъде докосната от този мъж я накара да потрепери. Извърна се от мълчаливия охранител и тръгна след братовчед си. Ужасяваше се да поеме по пътеката с вързани ръце, но още факли бяха запалени веднага щом Маят каза на хората, че Карлос идва.

Само след няколко минути се озоваха в околностите на храма, които бяха като живи от движението на много огньове. Те танцуваха на музиката на вятъра, който шептеше примамващо в нощта, разлюлявайки дърветата с лекотата, с която люлееше и пламъците. Още една линия от факли мина край храма по посока на Ценоте де Балам. Освен миризмата на запалена смола, Лина усещаше и аромат на стъпкани листа и мъзга от наскоро насечени клони.

Трябва да са прокарали нова пътека към подводната пещера, след като сме си тръгнали с Хънтър, каза си мислено. Не съм я виждала преди.

Зад всяка факла стояха силни, здрави като скали маи, върху чиито лица подскачаха отблясъците на огъня. На тях не забеляза топлота, приветливост, дори любопитство. Виждаше само очакването на ягуара, който най-сетне беше съзрял жертвата си.

Но не у Карлос. Неговите очи изразяваха нещо различно, по-реално и по-нечовешко, отколкото тези на последователите му. Изражението му можеше да се тълкува като божествена увереност или дяволско задоволство… Пръстите му докосваха раната на лицето му. Също като нощта, тя беше суха, очакваща.

Когато той влезе в храма, Лина забави ход и се опита да се шмугне встрани между сенките и вятъра към бездънната тъмнина на джунглата. Двама мъже веднага застанаха до нея, за да й попречат, — стена от жива плът, която беше достатъчно къса, за да може да надникне зад нея, но и достатъчно здрава, за да не я превъзмогне. Всеки от тях я хвана за ръцете. Без да продумат, я задърпаха по посока към храма, давайки й ясно да разбере, че ако не тръгне доброволно, ще я завлекат насила.

Тя погледна с копнеж страховитите мачете, които носеха. Бяха изцапани и миришеха от соковете на растенията, които мъжете скоро бяха секли. Ръцете я сърбяха да усети хладината на дръжките им.

Още не, каза си яростно, борейки се със страха, който заплашваше да премине в паника. Изчакай, докато бдителността им отслабне. Те не са воини или бодигардове, а най-обикновени фермери. От жените не очакват нищо друго, освен подчинение.

Чакай.

Просто чакай.

И не мисли за Хънтър.

Ала той беше тук, беше част от всеки удар на сърцето й, част от страха й, част от надеждата й…

Като си обеща да не изпада в паника, тя крачеше до мъжете, с желание да им покаже готовност или страх, каквото и да е, стига да престанат да я наблюдават толкова отблизо. Те се движеха бавно, много по-бавно от Карлос, който скоро изчезна в отворената паст на храма.

Когато стигна до късия коридор, братовчед й вече не се виждаше. Свещите, подредени по протежението на стената, бяха с цвят на пресен блед каймак и ухаеха на ванилия и канела. Прилоша й от мисълта, че Абюелита ги бе приготвила лично и с много любов специално за тази нощ.

Можеше да разбере лудостта на Карлос в желанието му на всяка цена да бъде свещеник цар, но нямаше как да проумее поведението на прабаба си, която благоговееше пред него.

Вътрешното помещение на храма беше едновременно прохладно и задушно от безбройните запалени свещи във всички нюанси на синьото.

Карлос беше гол.

Това беше последното нещо, което беше очаквала. И й дойде в повече. С гърло, стегнато от напиращите писъци, на които не можеше да даде воля, тя затвори очи и се опита да не се предаде напълно. Докато се бореше да си възвърне самоконтрола, чу приглушени звуци, шум от отдалечаващи се и приближаващи се стъпки, които отекваха в ушите й с всеки удар на сърцето…

Не можеш да се измъкнеш, ако очите ти са затворени, каза си строго. Престани да се държиш като дете. И преди си виждала голи мъже.

Изведнъж мисълта за Хънтър превзе цялото й съзнание: мъжествен, силен, стремящ се към нея, както и тя към него… И телата им, съединени от споделено удоволствие. Горещо. Живо. Всичко, което някога бе искала.

Обичам те, Хънтър. Не исках да си го призная, никога не ти казах какво чувствам. Страхувах се, че е твърде рано.

Но всъщност е било късно и това е още нещо, което не знаех.

Лина стисна зъби и отвори очи. Някак си щеше да се освободи, да намери Хънтър и да му каже.

И тогава споменът за проснатото му на пода тяло се върна като ледена светкавица…

Не!

Той е жив. Щях да усетя, ако беше мъртъв.

Не мисли за това, нареди си яростно. Реши как да се измъкнеш от Карлос. В момента това е единственото, което има значение.

Мисълта за Хънтър се разливаше като топлина във вените й, проникваше до мозъка на костите и й даваше сила. Наложи си да се върне в настоящето, към мъжа в античния храм и към необходимостта да държи очите си широко отворени, за да не пропусне възможността да избяга.

Сега около бедрата на Карлос беше загърнат дълъг памучен плат в блед оттенък на синьо. Останалата част от тялото му беше покрита от добре почистена кожа и глава на ягуар. Обсидиановите очи на животното проблясваха зловещо като живи. Цялата дължина на петнистата кожа се спускаше върху гърба му, задните лапи се клатушкаха около бедрото, а предните се обвиваха около врата в ужасяваща прегръдка. Изпод дългите, извити нокти две огърлици придържаха изработен от нефрит нагръдник, върху който беше изобразен ягуар с отворена уста, обграден от мълнии.

Огърлиците бяха пищни и поне два пъти по-големи от всички, които Лина беше виждала. Едната беше направена от обсидианови мъниста с големината на човешки пръст. Другата беше от нефрит. И двете изглеждаха древни като самия храм.

Един мъж пристъпи напред и с пръсти боядиса лицето на Карлос в цветовете на живота — черно, червено, жълто и бяло. След като приключи, друг се приближи и сложи на главата му украшение от пера, които се диплеха като синьо-зелени светкавици. Щом свършиха работата си, двамата напуснаха помещението. Карлос отвори малката торбичка, която някой му беше дал. Движенията му и приглушената светлина на свещите създаваха впечатлението, че перата, боята и кожата на ягуара се движат като живи.

Лина упорито отказваше да се остави на хипнозата на безкрайните змии и меката животинска кожа, която сякаш се надсмиваше над живота.

— Кого си мислиш, че заблуждаваш? — попита тя на английски, защото се опасяваше, че ако използва местния диалект на маите, може да се озове още по-дълбоко в този кошмар. — Ти чуваш ехото на собствените си мисли, а не гласовете на боговете.

Карлос не й обърна внимание. Две акули бавно се приближи към него. Като всички останали в помещението, с изключение на нея самата, беше облечен според древните традиции на маите — парче плат около бедрата, бос, с боядисано лице и множество пера. Връхните им дрехи бяха по-скоро от памук, отколкото от животинска кожа, и костюмите им не бяха толкова пищни, колкото на водача им. Когато мъжете се движеха, различни украшения от обсидиан и нефрит отразяваха мъждукащата светлина на свещите. Дрехата на Две акули беше в цвета на Кан — изтока, осветен от златистото жълто на изгрева. В ръцете си държеше малка дървена кутийка.

Воден прилеп беше облечен като Чак — в червения цвят на юга, цвета на кръвта. Неговият товар беше тежката фигура на Чак Мол, която бе сред откраднатите антики, отвели Хънтър при Лина. Мъжът коленичи мълчаливо пред Карлос.

Няма утре носеше черния цвят на залеза, а друг, когото не беше виждала досега, — белия на севера.

Четирите стълба, веднага се сети Лина. Бакаби, отделящи рая от ада.

В древните вярвания, когато бакабите паднат, Ксибалба ще се издигне до боговете и всичко ще се пречисти, ще бъде разрушено от опустошителната буря на промяната, която щеше да разчисти пътя за новото съзидание, за идването на новата ера.

Ерата на царете, която Карлос вярваше, че трябва да поведе.

Лина огледа мрачно храма. Изглеждаше почти празен и никъде наоколо не се виждаше жертвен олтар с размерите на човешки ръст.

Той няма да убие никого тук. Тогава защо се държат като костюмирани актьори, очакващи режисьора?

Сякаш отгатнал незададения въпрос, Карлос се обърна към нея на английски. Ако се съдеше по реакцията на останалите присъстващи, думите му биха могли да бъдат просто полъх на вятъра:

— Съжалявам, че нямах достатъчно време да те накарам да разбереш. Но великият Кава’ил е наясно с това, затова днес иска не само кръвта ти като жертва, но желае и да те накара да страдаш. Аз също ще кървя като жест на благоговение, който ще ми даде сили да посрещна онова, което ме очаква.

— Наистина ли? Последния път, когато проверих, умиращият не си бил ти.

— Млъквай, защото иначе ще усуча връв около езика ти и ще я дърпам всеки път, щом заговориш.

Лина знаеше, че той може да стори това. Мълчанието наистина беше за предпочитане.

Карлос се върна да се подготви за превъртането на ключа, който щеше да отвори вратата към Ерата на царете. И докато го правеше, не преставаше да я инструктира на английски.

— Връвта, която държа в дясната си ръка, е от диво памуково дърво, растящо близо до едно село, съхранило се, също както и народът ни, в продължение на повече от шест хиляди години. Усуках го със собствените си ръце и направих двайсет възела, съгласно указанията в ръкописа на Кава’ил. На единия й край е завързана кост от скат, който сам улових и убих с каменен нож.

Лина откри, че й е невъзможно да отклони поглед от древния ритуал, който извършваше братовчед й. Рибената кост беше дълга почти колкото ръката му и дебела колкото кутрето му. Острият гръбнак имаше една-единствена цел — да се забие в човешка плът и да остане в нея.

Карлос остави кутията на земята. Отметна парчето плат около бедрата си с лявата ръка и стисна отпуснатата кожа около слабините си между палеца и показалеца си. Заби костта със завързаната връв в нея и спря до първия възел.

Лина едва се овладя, за да не извика. Трудно й беше да прецени кой от двамата — той или тя, си пое по-шумно дъх… Знаеше, че Карлос не за първи път минава през този болезнен ритуал. Ръцете му бяха твърде непоколебими, твърде уверени. Кръвта бликна и се стече по члена му. Усети, че започва да й се повдига. Преглътна мъчително…

— С всеки следващ преминал през плътта ми възел аз ще се приближавам все повече до Кава’ил — каза й той, — а след последния Великият бог ще ми проговори.

Двайсет възела, висящи отдолу, очакващи да преминат през тялото му, помисли си замаяна Лина. Това може да причини достатъчно болка, за да започнеш да чуваш гласове в главата си и да те накара да повярваш в друга действителност, кореняща се в кръв и агония.

Карлос дръпна връвта и още кръв бликна след преминаването на първия възел през кожата. На светлината на свещите конецът бавно се оцветяваше в червено. Тъмната течност се събираше във фигурата на Чак Мол, която държеше приклекналият до него мъж.

Лина се насили да си поеме дъх. С периферното си зрение наблюдаваше хората, облечени като бакаби. Трима от тях бяха изцяло погълнати от ритуала.

Няма утре се взираше право в нея.

Металният мирис на прясна кръв се понесе из въздуха като дим от смола.

Възлите продължаваха един след друг да преминават през живата плът, излизайки окървавени от нея.

— Земята е плоска равнина на четири цвята — черно и бяло, червено и жълто. Всеки един от ъглите на тази равнина се държи от човек, превърнал се в дърво с корени, пиещи от кръвта на земята, и клони, извисяващи се към небето… Четирите стълба на сътворението… На горещия вятър… На блещукащите звезди… Ксибалба, понесъл се към тях… Моят дъх е неговият дъх, горещ, по-горещ, непоносимо горещ… Агония… Кава’ил е всичко…

Думите му се носеха из помещението заедно с дима, който се извиваше като змия, чиято кръв шумолеше между перата с цветовете на дъгата, която разтваряше устата си все повече и повече… Докато погълна всичко наоколо. А Карлос, прекарал и последния възел през разранената си плът, изпадна в екстаз, граничещ с агония.

Дълго време не се чуваше нищо друго, освен неравното му дишане. После, след едно леко кимване с глава, мъжът, изобразяващ Чак, се изправи и постави жертвената кръв пред малка купчина накъсани цветове в южния ъгъл на стаята.

— Сега аз съм пречистен, обновен, благословен… — подхвана Карлос с променен глас от болката и от още нещо, което другите биха определили като лудост, а той наричаше свръхестествено общуване. — Кава’ил ми проговори. Готов съм за най-красивото жертвоприношение. Елате. Краят на света ни очаква при Ценоте де Балам.

 

 

Болката, пулсираща зад лявото ухо на Хънтър, го изтръгна от бездната на безсъзнанието.

Лина.

Опасност.

Опита се да приседне. Усети, че се е схванал, и откри, че ръцете му бяха вързани зад гърба му, а краката му — плътно пристегнати. Беше бос.

Ботушите ми.

Ножът.

Отърка лице в пода, за да почисти кръвта над окото си. Болката го остави без дъх. Въпреки това се насили да диша дълбоко. После се ослуша.

Зад затворената врата се чуваха гласовете на двама мъже. Те охраняваха къщата и очевидно бяха много отегчени. Единият казваше, че няма нищо против да ограби и изнасили Силия, а другият го уверяваше, че след това Маят ще отреже топките на всички от мъжки пол в рода му. По-добре било да чакат и да правят онова, което им беше наредено. Скоро Колелото щяло да се завърти, Маят щял да се върне в къщата и хората му сигурно щели да бъдат възнаградени за вярната си служба.

Хънтър се усмихна мрачно. Малко вероятно е да знаят, че техният шеф очаква целият свят, с изключение на него самия, да бъде унищожен. Или пък ако са наясно, едва ли се кланят на този олтар.

Темата на разговора в коридора се промени, насочвайки се към невероятните задници на прислужничките.

Той предпазливо се огледа, доколкото му беше възможно. Сенки. Килим. Дървен под. Обвити в зеленина прозорци, осветени от външните светлини. Намираше се на втория етаж и вече беше нощ. Тежестта на пистолета на гърба му беше изчезнала. Беше завързан и съвсем безпомощен.

Лина.

Какво ли правеше Карлос?

Опита се да изхвърли от съзнанието си страха за нея. Нямаше как да й помогне, преди да се освободи. С периферното зрение забеляза ботушите си, захвърлени само на няколко метра от него.

Дали са намерили ножа?

Надмогвайки пулсиращата болка в главата си, започна бавно да се придвижва към ботушите. Видя сянката на пъхнатия в черен кожен калъф нож и се усмихна въпреки тревогата. Успя да обвие стъпалата си около ботушите и ги приплъзна към завързаните си китки. С много усилия извади ножа и го постави така, че да разтърка върху острието му връвта, стягаща китките му. Когато най-сетне ги освободи, раменете го боляха, обливаше се в пот, а часовникът, тиктакащ в главата му, сякаш крещеше.

Побързай.

Лина те чака…

Въпреки силната болка веднага се зае с глезените си. Секунди по-късно еластичната връв поддаде. Пъхна бързо крака в ботушите и се изправи.

Примамливата тъмнина на безсъзнанието сякаш отново го обгърна. Задиша дълбоко през стиснати зъби и изчака замайването да премине.

Отвън в коридора мъжете си говореха за мексиканската лотария. И двамата искаха да я спечелят, макар и да не хранеха никаква надежда. Единият ритна небрежно стената. Глухият удар подсказа на Хънтър, че най-вероятно беше непохватен селянин, доведен в имението да изпълнява непривична за него служба.

Надявам се негодниците да имат оръжие. Ще ми трябва.

Неопитните въоръжени хора хранеха затрогващата илюзия, че са непобедими. Отдавна беше научил, че тренираното тяло беше оръжие, което никой не би могъл да му отнеме и което никога нямаше да се обърне срещу него.

Прибра ножа, защото в случая само щеше да му пречи, и безшумно се приближи до вратата. И тя, както всички останали в имението, се заключваше само отвътре, което обясняваше охраната отвън.

Заслушан в гласовете, той се опита да си представи позициите на всеки един от мъжете, след което рязко отвори… Удари силно с юмрук в гърлото мъжа отляво. Другият едва бе успял да се обърне, когато тежкият ботуш на Хънтър потъна в слабините му. Следващият ритник го извади от равновесие.

Някой скочи върху гърба му отзад. В един миг си помисли, че не е успял да обезвреди напълно първия гард. Сетне бързо осъзна, че е имало и трети, който бе предпочел да си гледа работата, вместо да бъбри с другарите си. С рязко движение заби лакътя си в корема му. Мъжът изстена и се отдръпна достатъчно, за да може Хънтър да се обърне с лице към него. Непознатият бе привел брадичка, за да предпази гърлото си.

Но останалите части от тялото му бяха незащитени.

Хънтър заби присвитите пръсти на лявата си ръка в очите му, а с дясната го сграбчи болезнено за слабините. Маят успя да се изтръгне от долната хватка, но не можеше да направи нищо срещу забиващите се в клепачите му нокти. Отчаяно започна да върти глава и се вкопчи в китката на противника си. С другата си ръка извади нож и замахна силно. Докато острието срязваше плата и плътта от вътрешната страна на крака му, Хънтър стовари юмрук върху гърлото му, останало открито…

Кашляйки и борейки се да си поеме дъх през наранената си шия, мъжът се строполи на пода върху стенещите си приятели. Още няколко бързи ритника ги изтръгнаха временно от мъките им. Обикновено брутално сбиване в най-лошия му вариант, но свърши работа, довеждайки я до поносима тишина.

Усети, че нещо топло се стича по крака му. Намръщи се от режещата болка, но след като видя, че кръвта не блика на тласъци и раната не е засегнала костта, се зае да разоръжава охранителите. Автоматът Калашников 47 не беше любимият му избор, но пък си имаше своите предимства нощем сред тълпата. Провери един бързо, одобри го и го преметна през рамо. За всеки случай втъкна в колана на панталона си и един пистолет. Останалото оръжие срита встрани. И без друго злополучните гардове едва ли щяха да го използват скоро или въобще някога.

Светкавици раздираха небето, разпръсвайки нощната тъма. Гръмотевици трещяха, но дъждът все още не бе започнал да барабани по первазите на прозорците.

Възползва се от продължителния тътен, за да заглуши стъпките си. Не откри други охранители нито на втория етаж, нито на първия. В кухнята Абюелита пиеше горещо какао в чаша от китайски порцелан, фин като дихание. Филип и Силия бяха завързани за различни крака на масата. Дори да бяха обединили усилията си, пак не биха могли да изместят тежкия махагон до някое по-полезно място.

Само дето изобщо и не им бе минало през ум да предприемат нещо заедно.

Филип говореше високо и гневно за предателството, кариерата си и ръкописа. По лицето на Силия се стичаха сълзи, примесени с размазан грим. Тя му крещеше да млъкне, защото дъщеря им е в опасност.

— Никога не съм искал това проклето дете! — не й остана длъжен той.

— Тогава трябваше да си държиш оная работа в панталона! Аз бях девствена!

— Ти си най-голямата курва от времето на Лилит насам!

Очевидно не за първи път водеха подобен разговор. Разменяха си обиди и обвинения с лекотата на актьори, играещи четвърти сезон една и съща пиеса на Бродуей.

— Къде е Карлос? — попита Хънтър настойчиво, слагайки край на спора.

— Не знам — отвърна Силия. — Хората му ни държаха настрана, докато си тръгна. — Гласът й премина във вой: — Отведе Лина със себе си!

Вече бе успял да съобрази това.

Ослепителна мълния раздра нощта. След нея настъпи непрогледна тъмнина, защото осветлението угасна. Къщата скърцаше и стенеше под силните напори на вятъра.

В мрака се чу щракване на кибритена клечка, последвано от силна миризма на сяра. Абюелита запали първото от четирите кандила, разположени по особен начин върху масата.

— Прекалено късно е за приказки — каза им на испански. Гласът й беше сух и тънък като пламъка, докосващ последователно фитил след фитил. — Боговете са с Карлос. Той ще се прероди като владетел на Ерата на Царете.

Филип започна да ругае и нея.

Тя духна кибритената клечка и допи какаото си, сякаш беше сама в стаята. Очите й отразяваха трепкащата светлина на свещите.

Хънтър щеше да изтръгне истината от нея на всяка цена, но реши първо да опита с добро.

— Лина ми каза, че името ти означава Мъдра сова — подметна той.

Тъмните старчески очи се втренчиха в него. Тя кимна бавно.

— Ти знаеш мястото, където Карлос е отвел Лина.

— Вече нищо не може да бъде спряно.

— Значи няма да навреди, ако ми кажеш, нали?

Абюелита се засмя.

Младият мъж я наблюдаваше. С тъмните очи, осветени отдолу, видът й беше почти нечовешки.

— Карлос живееше сред вашите хора призраци, но само колкото да изкара достатъчно пари, за да откупи старите тайни, откраднати от нашия народ. Той ме слушаше. Обясних му кой е бил и в кого ще се превърне. След като Колелото се завърти, от слабините му ще се зароди ново поколение.

— Той е стерилен! — извика Силия.

— Колелото още не се е завъртяло — спокойно й възрази Абюелита. — Карлос в момента е в храма и се подготвя, за да бъде достоен да направи Лина избраница на бога.

Следващата мълния блесна толкова близо, че усещането за електрически ток през тялото му накара кожата на Хънтър да настръхне.

— Къде има фенер? — обърна се той към Силия.

— До колоната при задния вход.

Хънтър се наведе, сряза с ножа връвта, увита около китките й, и й го подаде.

— Можеш да освободиш Филип или да му прережеш гърлото. Както решиш — каза й с тон, подсказващ, че изборът й изобщо не го интересува.

Жената стисна с разтреперани пръсти дръжката на ножа.

Хънтър изтича до задната врата, взе грамадния водонепромокаем фенер и бързо се отправи към колата. Светкавица отново раздра небето. За момент сякаш всичко наоколо застина неподвижно. После се разнесе гръм, заглушен от острото свистене на пустинно сухия вятър. Заслепен, без да чува почти нищо, той набута автомата под предната седалка и се качи в колата пипнешком. Бяха му необходими няколко опита, преди да успее да пъхне ключа в стартера.

Двигателят изръмжа, утихна, после изръмжа отново. Хънтър едновременно включи фаровете и натисна съединителя. Гумите забуксуваха върху натрошения варовик, разпръсквайки наоколо ситни камъчета. Следвайки мислената карта, пое по главния път на имението, после направи няколко завоя и се озова на тясната алея. Колата се накланяше, подскачаше и се друсаше, но продължаваше напред.

Кракът го болеше непоносимо, главата му гореше. Той стисна зъби, готов да понесе всяко страдание, стига само да стигнеше навреме. Нямаше представа какъв дяволски час бе избрал Карлос, но в никакъв случай не трябваше да закъснява за церемонията. Не и когато Лина беше главната атракция в нея. В съзнанието му непрекъснато се въртяха думите на Абюелита, заглушаваха болката, ставаха все по-настойчиви.

Карлос в момента е в храма и се подготвя, за да бъде достоен да направи Лина избраница на бога.

Избраница на бога.

Жертвоприношение.

Тази мисъл беше като ледени пръсти, впити в ребрата му, в корема му, дълбаеше съзнанието му, караше го да се свива. Шофираше бясно, но въпреки това му се стори, че измина цяла вечност, преди да забележи джипа и още няколкото пикала, препречващи пътя.

Колите бяха празни. Точно над тях беше пътеката, водеща до храма на Кава’ил. Угаси фаровете, очаквайки около него да се раздадат изстрели. Отвори безшумно вратата, слезе и тръгна полуприведен.

Никакъв звук. Никакви изстрели. Нищо, освен клатушкащите се от вятъра като пияни танцьори дървета.

Сигурно всички са в храма в очакване на главното събитие.

С рязка, режеща болка кръвта отново бликна от бедрото му и започна бавно да пълни ботуша.

Раната е далече от сърцето ми, каза си успокоително.

Включи големия фенер, преметна автомата през рамото си и се отправи към скритата пътека към храма. Само дето вече не беше скрита. Бликнала мъзга и прясно насечени клони светлееха като оголени кости под снопа светлина. Той приемаше пулсиращата болка в главата като нещо обичайно, като пулса си, на който изобщо не обръщаше внимание. Не за първи път получаваше такива удари. Знаеше, че има леко мозъчно сътресение, но докато погледът му беше ясен, това не го притесняваше.

При всяко затихване на вятъра очакваше да чуе гласове — викове, заклинания или писъци, каквото и да е, но не тишината, която изпълваше иначе шумната джунгла.

Това трябва да е точното място, каза си мислено. Тези коли не са паднали тук от небето.

Преди растителността да отстъпи пред малко сечище, изгаси фенера. Знаеше, че трябва да изчака, докато очите му се адаптират към тъмнината, но нямаше време. Свали автомата от рамото си, зареди го и продължи по пътеката.

Усети миризмата на факлите, преди да ги види. Горяха от двете страни на входа на храма. Застина на място и започна да се ослушва напрегнато.

Никакъв човешки звук.

Мисълта за Лина, лежаща окървавена на пода, се забоде като нож в сърцето му. Разтърси глава, за да изхвърли ужасяващото видение от съзнанието си. То нямаше да му помогне, само щеше да наруши самообладанието му.

Като сянка в нощта прекоси откритото пространство. При всяка накриво направена стъпка болката в бедрото му ставаше непоносима. Ако някой го беше забелязал да приближава, очевидно не се бе притеснил. Което трябваше да бъде добрата новина.

Но не беше.

С усилващ се страх влезе пред входа на храма. Пламъците на свещите трепнаха от движението му. Не се чуваше никакъв звук, освен собствените му стъпки. Наоколо се носеше миризма на ванилия, канела и кръв. Надяваше се да е от кръвта от крака му. Цялото вътрешно помещение беше осветено от свещи.

Беше съвсем сам.

Като обезумял освети с мощния сноп светлина всеки тъмен ъгъл на храма. Никаква следа от Лина. Нито пък от Карлос. Никакъв знак дори че изобщо някой е бил тук.

И тогава забеляза фигурата на Чак Моя пред купчината цветни листенца. Кръв, наистина, но не достатъчно, за да е от прерязана артерия или пулсиращо сърце, изтръгнато от гърдите. Съвсем наблизо беше захвърлен окървавен гръбнак от риба и още по-кървава връв с навързани по нея възли. И отново си припомни думите на Абюелита.

Карлос в момента е в храма и се подготвя, за да бъде достоен да направи Лина избраница на бога.

Искрено се надяваше ръката на Карлос да бе трепнала и да бе отрязал собствения си член.

— Добре, може и да се е подготвил, но със сигурност няма да извърши ритуала тук — продума на глас, защото му бе омръзнало да чува единствено пукането на фитилите на свещите. — Очевидно има друго свещено място.

В този момент представата за Ценоте де Балам изникна в съзнанието му. Пещерата, посипана с листенца от разкъсани цветя, и местните, промъкващи се като змии през джунглата, вперили погледи в Лина.

Наблюдаващи своята красива жертва.

Но колите са все още тук. Значи трябва да има пътека.

Бързо се върна обратно в джунглата, като подскачаше, за да не влачи ранения си крак. Часовникът в главата му тиктакаше по-бързо и по-силно от всяка пулсираща болка.

Вече без каквато и да било предпазливост насочи широкия лъч светлина към сечището, търсейки някаква следа за преминаването на много хора. Пред погледа му се откриха още изсечени клони. Някой беше прокарал просека.

Пътека.

Пренебрегвайки напълно болката в крака си, той се затича по нея.

Лина непременно щеше да бъде в пещерата.

Жива.

Трябваше да е жива!