Елизабет Лоуел
Красива саможертва (22)

21.

— Какво става тук? — настойчиво попита Лина, щом вратата на къщата хлопна след тях.

— Абюелита и Силия ни чакат в кабинета ми — каза Карлос. — Ще поговорим там.

— Но… — понечи да възрази младата жена.

Той махна рязко с ръка.

— Търпение, скъпа.

И това не беше молба.

Раздразнена, тя го последва мълчаливо по покритата с натрошен варовик пътека, водеща към големия дом. В усещането на лекия допир на ръката на Хънтър върху гърба си намираше упование срещу бурята от въпроси и емоции, която бушуваше в нея. Дори не забеляза охранителите, които дискретно стояха отстрани.

Но Хънтър ги видя. В малката къща шестимата чистокръвни маи, пристигнали заедно с Карлос, умело отделиха Филип от него и Лина. После бяха затръшнали вратата пред лицето на домакина. Двама бяха останали, за да са сигурни, че няма да се опита да излезе.

Може би не харесват начина, по който действа Филип, размишляваше Хънтър. Или пък са получили нареждане от Карлос да го пребият веднага щом дъщеря му си тръгне.

Мъжете изглеждаха повече от подходящи да свършат тази работа. Всъщност няколко от тях носеха синини и пресни белези, сякаш наскоро бяха влизали в битка.

Въпреки че нито един от тях не бе отправил дори жест към него и Лина, инстинктът му крещеше, че нещо съвсем не е наред. Може би това се дължеше на факта, че двамата маи, които ги следваха по петите, постепенно забавиха крачка.

Не му харесваше усещането от присъствието на непознати зад гърба му.

А може би се дължи на отвратителната гаябера, която носи Карлос, помисли си той.

Както изглеждаше на пръв поглед, широката му бяла риза беше пищно избродирана с цветя във всички нюанси на синьото, което преобладаваше и в кабинета му. Само дето не бяха цветя, а скелети между разкъсани венчелистчета.

Или пък това между тях бяха светкавици?

Нямаше кой да отговори на неизречените му въпроси. Подобно на дим, изображенията се променяха при всяко движение на Карлос, осуетявайки опитите му да ги разгадае.

— Страхотна дрешка — подхвърли Хънтър.

Карлос не му обърна внимание.

Лина се загледа по-отблизо. Беше привикнала да вижда символите в майските бродерии. Пълните й устни се свиха.

Значи трябва да са скелети, реши Хънтър.

Скелети или цветя, приятно му беше да усеща тежестта на пистолета, пъхнат в колана на панталона му. А и вратът го сърбеше, което не беше на добро…

Вятърът се усили, прегъвайки гъстата растителност в джунглата. Покритото с феерични облаци небе не се променяше, докато следобедът бавно се преливаше към вечерта. Във въздуха се носеше мирис на суха гръмотевична буря. Ризата на Карлос се издуваше и шумолеше, напомняйки на Хънтър за рисунките в храма, където сияеха сини мълнии.

Единият от широкоплещестите дългокоси мъже, доведени от Карлос, отвори пред него вратата на голямата къща. Той се вмъкна вътре, следван от Лина и Хънтър, чиито сребристосини очи се оглеждаха неуморно, търсейки евентуален изход. Не изпускаше и за миг чистокръвните маи, облечени в гаябери и дънки, вместо в униформи, но въпреки това действащи повече като бодигардове, отколкото като външни хора, дошли да посетят имението.

Още един мургав здравеняк чакаше до вратата на кабинета. Носеше дънки, ботуши и същата широка светла риза като на Карлос и останалите. Хънтър си помисли, че това не бива да се превръща в параноя. Много мъже на Карибите, в Мексико и Централна Америка ходеха облечени така.

Погледна към Лина, но дори тя да беше забелязала всички тези непознати мъже, това изобщо не я бе притеснило. Искаше му се да приема случващото се със същото спокойствие. Но не можеше. Предпочиташе да разполага с автомат Калашников, вместо с малкия пистолет, втъкнат в колана му.

Абюелита и Силия ги чакаха в стаята, седнали мълчаливо една до друга на кушетката. До тях имаше малка масичка за кафе, върху която бяха сложени гарафа с вода, лед и резенчета зелен лимон. Около гарафата бяха наредени свежи плодове и излъскани до блясък чаши, положени като дарове в краката на могъщ бог.

Силия изглеждаше като светска дама, поканена на изискана вечеря, ала настроението й я караше да присвива очи и прибавяше няколко години към вида й. Очевидно присъствието й тук я радваше точно толкова, колкото и Хънтър.

Кожата на Абюелита лъщеше като излъскано дърво, силно опъната около скулите й, а ръцете й, със сплетени като корени на старо дърво пръсти, лежаха отпуснати в скута й. Лицето й по особен начин напомняше това на Лина — като призрак, промъкнал се в настоящето от отдавна отминало време. Структурата му беше същата, само годините бяха сложили върху му различен отпечатък. Но, макар и състарено, то все още беше живо и устойчиво като вековна сейба. Беше облечена в дълга рокля с цвят на слонова кост, обсипана с тайнствено проблясваща бродерия. Около раменете й небрежно бе преметнат шал. Финият шифон сияеше, както обещаваше да сияе слънцето на следващия ден.

До бюрото на Карлос бяха застанали други двама едри мъже. Лицата им с цвят на канела бяха безизразни, косите им — дълги, ръцете — големи и силни. Без съмнение във вените им течеше кръвта на маите.

Зад отворената врата дърветата се огъваха от вятъра, прекалено горещ за сезона. Въпреки това в стаята миришеше на дим от смола и на нещо друго, което Хънтър не можеше да определи.

Погледът на Абюелита сновеше между Силия и Лина. Ирисите на старата жена приличаха на обсидиани, скрити под миглите й. Тя направи жест на правнучката си да се приближи.

Лина се усмихна и улови ръката й между своите. Съсухрената кожа беше топла, като на излегнал се на припек гущер.

— Изглеждаш много добре — каза тя, преглъщайки раздразнението си към Карлос. Въпреки постоянните упреци, че все още не бе омъжена, Абюелита винаги се бе отнасяла към нея като към принцеса, която трябва да бъде прегръщана, глезена и хранена само със специална храна. — И роклята ти е много красива.

Абюелита стисна силно пръстите й и я освободи.

— Хубаво е, че си тук.

Обграден от двама мъже, Карлос застана пред бюрото. Направи знак на единия, който тутакси се зае да сервира студена вода с резенче лимон. Хънтър веднага забеляза, че беше облечен като другите, ала ходеше приведен, сякаш нещо го болеше. А като добавка към пресните синини, около ребрата му изпод широката риза прозираше превръзка. Всички бяха с черни като нощта коси, заметнати зад раменете им като лъскави гриви.

Веднага съобрази, че са въоръжени, защото иначе би било чиста глупост.

Първата чаша бе предложена на Абюелита, втората на Карлос. Когато мъжът приближи до Лина, тя поклати глава. За голямо съжаление на Хънтър, той беше пропуснат. Счупеният кристал имаше много остри ръбове.

— Кои са тези мъже? — обърна се към братовчед си Лина с глас, в който се смесваха нетърпение и безпокойство.

— Мои хора. Онзи с превързаната ръка се казва Кървавият Лили — отвърна Карлос на местен майски диалект. — Няма утре стои в коридора. А Две акули и Воден прилеп ви доведоха тук.

Ако останалите изобщо имаха имена, той не ги спомена.

Хънтър не разбра думите, защото бяха точно толкова местни, колкото и хората в стаята. Лина му преведе и добави, че ще продължи да го прави, освен ако разговорът не премине на английски или испански.

Карлос повдигна рамене.

Силия се раздвижи неспокойно като човек, който смята да се изправи. Властно движение на ръката на братовчед й я накара да остане на мястото си. Чертите на лицето й се стегнаха, показвайки на всички, които се интересуваха, че не одобрява подобно отношение.

Хънтър погледна зад Карлос, където малко преди това набеденият за сервитьор мъж бе блокирал гледката. Върху бюрото от тъмен махагон нямаше нищо, освен няколко антики. Инкрустирана кадилница от обсидиан. Кандило във формата на череп с отворена уста, през ноздрите на който като закачливи езичета се процеждаше дим от запалена смола. Статуетка на Чак Мол от зелен камък, най-вероятно нефрит.

Маска от обсидиан без нито една спойка.

Прозрението го връхлетя като гръм от ясно небе, но беше твърде късно…

Те имаха числено превъзходство. Можеше само да стои и да чака своя шанс. Или дори да си го създаде, ако се наложеше.

И да се моли Лина да не бе забелязала артефактите върху бюрото на Карлос.

— Ще говориш с Карлос само когато се обърне към теб — предупреди правнучката си Абюелита. — Изслушай го, преди да го съдиш.

— Какво…? — недоумяващо я погледна младата жена.

— Не. Слушай.

Лина се вгледа в прабаба си и за първи път се запита дали майка й не беше права, че страда от старческа сенилност. Абюелита не й обърна внимание. Вместо това гледаше към Карлос с пълни с обожание очи, сякаш виждаше своя бог.

Ледено безпокойство обзе Лина и тя потрепери.

Вятърът нахлу през отворения прозорец, но не донесе със себе си нито влага, нито аромат на цветя и джунгла. Само доза свеж въздух и ехо от далечна гръмотевица.

Карлос си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Кава’ил точи остриетата си.

Без да погледне, той се присегна зад гърба си и взе увит в кожа пакет. Държейки го като чуплив подарък, тръгна към Лина. Докато й го подаваше в ръцете, изражението му беше едновременно и любящо, и собственическо.

Тя започна да отстъпва назад, докато едва не се блъсна в Хънтър. Това му подсказа, че не се радваше на случващото се повече от него. Искаше му се да можеше да направи нещо, но не виждаше изход.

Поне засега.

— Най-сетне си тук с мен — каза й Карлос и се приближи въпреки очевидното й нежелание. — След толкова много отклонени покани и предложения.

Привлечен от неочакван отблясък на обсидиан откъм бюрото, погледът й се плъзна покрай него. Изведнъж пребледня и поклати глава, сякаш отказваше да приеме онова, което не искаше да знае.

Ала го знаеше и вече нищо нямаше да бъде същото.

— Нападателите на паркинга… — каза кратко с глас, стегнат като ръцете, тялото и гърлото й. — Били са твоите хора. — Огледа маите, намиращи се в стаята. — Тези.

Хънтър беше сигурен, че тя си дава сметка в какво ужасно положение са изпаднали. Дръж се, миличка. Нужно ти е самообладание.

И на двама ни.

Все пак желанието да скочи и да стисне с ръце шията на Карлос беше почти непреодолимо. Застанал неподвижно, той се бореше със себе си. Лина се нуждаеше от него много повече, отколкото самият той изпитваше необходимост да накаже негодника, задето едва не бе убил Джейс.

— Да, точно с тях се сблъска на паркинга — спокойно отвърна Карлос. — Ако те бяха наранили, сега нямаше да са тук. Щяха да са в Ксибалба^[1] и да очакват завъртането на колелото.

— Защо? — настойчиво извика тя. — Защо трябваше да стреляте по Джейс? — Гласът й заглъхна. Пакетът, даден й от Карлос, започна да се изплъзва от ръцете й. Стисна го инстинктивно, впивайки нокти в меката кожа.

— За това можеш да виниш само упоритостта си — обясни братовчед й. — Ти отказа да изпълниш своя дълг към собствената си кръв.

— Какви ги говориш? Можеше просто да ме повикаш. Не беше необходимо да застреляш някого!

Хънтър я докосна успокоително по гърба, за да й напомни, че не е сама, че е с нея. И само чака момента, в който ще може да я сграбчи за ръката и да я отведе далече от ужасния човек, който стоеше пред тях.

— Опитах се — въздъхна Карлос. — Използвах сладки приказки, артефакти, всякакви примамки, но ти така и не дойде при мен. Моите хора можеха просто да те замъкнат в очакващия те самолет. Щеше да си бъдеш у дома само след няколко часа. Щеше да го научиш от мен, да се подготвиш за това, както аз се готвя от години. Но не, постоянно ме пренебрегваше. Сега вече времето изтече.

Лина се вторачи в него. Очите му бяха тъмни като на Абюелита, по-дълбоки от нощта. И също като нея безпределни.

Той докосна безформения пакет в ръцете й.

— Отвори го. Научи. Разбери.

Благодарна, че има причина да се отвърне от лицето на братовчед си, тя погледна вързопа и бавно започна да го разопакова. От вътрешната страна кожата беше черна като пространството между звездите. Когато разгърна меката, еластична материя, в ръцете й се оказа дълго парче махагон със заострени ръбове. Два от тях бяха оцветени в бледоканелено червено, за разлика от тъмния гранатов отблясък на останалото дърво.

На страната, която не можеше да види, пръстите й напипаха дълбока лъкатушеща линия. Щом го обърна, веднага разбра, че е част от изключително ценен артефакт, изпратен й от Музея по антропология в Мексико сити.

Лина държеше в ръцете си парче дърво, което се бе носело между боговете и хората. Бележката, която беше отделно от него, представляваше представяне на ръкописа. Беше сгъната в типичния за маите вид на акордеон, отворен леко, като намек за съдържащото се вътре откровение.

— Това е съдбоносната част от фигуралната инструкция върху кутията, съдържаща божествената превръзка на Кава’ил — съобщи Карлос, а гласът му трепереше от спомени и благоговение. — Преди да успея да го предотвратя, Филип откри кутията в храма. Той имаше нужда от пари, а аз от нещо, с което да успокоя федералното правителство.

Тя чакаше със стиснати устни, не желаейки да чуе нищо повече и в същото време жадна да научи цялата истина.

— Задържах съдържанието и изпратих останалото на федералните за проучване. Не допусках, че ще можеш да устоиш, когато се наложих над директора на музея и го накарах да го изпрати точно на теб. Ти със сигурност щеше да схванеш посланието, със сигурност щеше да разбереш, че е от Тулум. И това щеше да те привлече тук, при мъдростта на Кава’ил. Ала вече беше живяла прекалено дълго между призраци. Беше престанала да разпознаваш могъщия бог дори когато държеше завета му в ръцете си.

— Ти си счупил дървото — възкликна Лина, неспособна да повярва. — Счупил си го съвсем преднамерено.

— Разбира се. Беше просто примамка и нищо друго. С изключение на разшифровката на посланието кутията не представляваше някаква ценност. Превръзката вече беше извадена и се съхранява в храма на Кава’ил.

— Руини номер девет — прошепна тя, виждайки отново пред очите си разположените в дъгообразна форма фигури и змията без начало и край. Кава’ил и Кукулкан се бяха слели в съзнанието на Карл ос или пък това се бе случило със създателите на храма.

Братовчед й кимна, загледан в нея с прикрито нетърпение, сякаш очакваше още нещо.

— Всичко, което стори за музея на маите и музеите в Мексико, изследванията в земите на Рейс Балам, за които плати — процеди тя, — нищо от това не е било от любов към науката и историята. Правил си го за себе си.

— За себе си? — Карлос поклати глава. — Не. Аз съм нищо. Кава’ил е всичко. Засаждах семена и ги поливах с пари. Днес, преди полунощ, той ще дойде да си прибере реколтата. И ти, скъпа братовчедке, си ключът към всичко.

Лина се вторачи в него.

— Ти си…

— Остави го да обясни — меко я прекъсна Хънтър, за да й попречи да каже на Карлос, че го мисли за луд.

До този момент още не се беше проляла кръв. Искаше му се да продължава да е така.

Тя понечи да му възрази, но премисли. Страхът, на който се опитваше да не обръща внимание, постепенно започваше да я обзема цялата. Най-сетне бе разбрала колко е тънка границата между нормалното и ненормалното.

Ако я преминеха, непременно щеше да последва насилие.

Отчаяно погледна към Силия. Майка й се взираше в Карлос с объркано, почти смаяно изражение. Съвсем очевидно беше, че знае не повече от нея какво ставаше.

— Мислех си, че нежеланието ти да дойдеш при мен — продължаваше братовчед й, — да черпиш от познанието на Кава’ил се дължи на гнева ти, задето не разполагах с необходимите инструменти, за да общувам с него чрез церемонии и ритуали. Но когато се опитах да се сдобия със свещените антики, като ги изпратих на адреса си в Хюстън, пратката беше заловена на границата. Скоро след това мястото за поклонение пред бога, което бях създал, беше разкрито от невежата американска полиция.

Идваше й да изкрещи в лицето му да млъкне, защото не искаше да й разкрива докрай лудостта си.

Хънтър я докосна леко по гърба, за да й напомни, че в тази стая не само думите на Карлос са реални.

— Взех най-свещените предмети и отидох на друго място, което вече беше посветено на смъртта — продължаваше братовчед й. — Там търсех Кава’ил сред кръв и дим, но инструментите, които използвах, бяха нечестиви. По милостта на моя бог на това бе сложен край. Неговите свещени предмети отново се върнаха при мен. Те са красиви и могъщи. С радост принесох жертва на своя бог и се прибрах у дома в Куантана Ру.

Това е само едната страна на нещата, със сарказъм си помисли Хънтър. Моят поглед към реалността е по-различен. Снейкман притиска Лерой да открадне артефактите от склада за веществени доказателства на Граничните и емиграционни служби. Добрият стар Лерой губи сърцето си в чест на Кава’ил, а Карлос просто си плюе на петите и се връща в Мексико. В това няма нищо свято.

— Но ти пак не идваше при мен — говореше Карлос. — Значи Кава’ил продължаваше да ме изпитва.

Въздухът се движеше като суха река през отворения прозорец. Без да откъсва очи от нея, Карлос се закашля и вдигна едната си ръка. Мъжът, наречен Воден прилеп, му подаде чаша със студена вода, в която между парченцата лед плуваха полупрозрачни резенчета зелен лимон. Нов порив на вятъра донесе екот на далечна гръмотевица и безпокойство от бурята, която така и нямаше да се разрази.

— Жадна си — каза Хънтър на Лина. — Вземи си нещо за пиене.

Тя веднага помоли за малко вода. Очевидно я бе споходила същата мисъл — счупената чаша можеше да се превърне в оръжие.

Две акули й подаде разхладителната течност. Двамата с Воден прилеп се бяха оттеглили настрани и наблюдаваха всички присъстващи в стаята.

Въпреки сухотата в гърлото й стомахът на Лина се сви при мисълта да поеме каквото и да било, дори вода. Все пак отпи. Студената напитка и приятният аромат на лимона я накараха да се почувства по-добре. Едва успя да преглътне втората глътка, когато Карлос заговори отново:

— След като хората ми не успяха да те върнат в Куантана Ру, аз разбрах, че с нещо не съм угодил на Кава’ил. — Вдигна чашата, изсипа в устата си парченце лед и отново се загледа в нея в очакване да го разбере.

Тя се мъчеше да се овладее, като броеше капките, образуващи се от външната страна на запотения кристал. Лимонът остави метален вкус в устата й.

— Дойдох тук, в Тулум, в земята на Кава’ил, при неговите хора — каза Карлос, след като тя продължаваше да мълчи. — Проучих двайсет свитъка от инструкциите на моя бог.

— Ръкописът — пряко волята си процеди Лина. — Той е при теб.

— Осъзнах, че съм изтълкувал неправилно единия от свитъците — не спираше братовчед й, сякаш изобщо не я беше чул. — Продължавах да жертвам кръвта си, докато накрая познах екстаза чрез агонията на болката. Всеки път, когато използвах свещения гръбнак от риба скат, когато дърпах усуканата връв, вдъхвах дима на запалената смола, аз опознавах своя бог все по-отблизо. С неговата мъдрост, под неговото ръководство аз се учех, докато той ме сметна за достоен. — Бучката лед изхрущя между силните му зъби.

— Кава’ил те доведе при мен. Кой съм аз, та да откажа дара на самата Смърт?

За Лина реалността се стесни до нащърбеното парче варовик, поставено върху масичката за кафе. Ръбовете му изглеждаха като сдъвкани, което говореше, че е било изтръгнато от основната стена на някакви незнайна руина. Каменното лице с празни очи гледаше на света ведро и спокойно, в отворената уста имаше само лек намек за език, докосващ долната устна.

Никой още не бе посегнал към свежите плодове, подредени във формата на цвете около парчето варовик с изсеченото лице.

Тя се взираше в него, сякаш очакваше да започне да коментира случващото се в стаята. Това нямаше да бъде по-малка лудост от тази на Карлос, който също чакаше търпеливо, застанал на малък килим, изглеждащ като локва с тюркоазеносиня вода, плискаща се около краката му.

Боси. Краката му бяха боси. Силни. Чисти. Ноктите му лъскаха от наскоро направения педикюр.

Лина преглътна с усилие, страхувайки се да не се разсмее. Знаеше, че това нямаше да свърши, докато и тя не полудееше като братовчед си.

Ръката на Хънтър се движеше бавно по гърба й, отдалечавайки я от Карлос, задържайки я към нещо, което не беше нито побъркано, нито смъртоносно.

Смърт или любов. Изборът беше прост, ужасяващ, защото си даваше сметка, че и животът, и любовта й бяха в кървавите ръце на един луд.

— Розалина — каза Карлос, почти съскайки, сякаш звукът на свещената змия се възпроизвеждаше от човешки език. — Нашият народ се крие от петстотин години. Абюелита и предците ни са потомци на свещеници и царе. Вместо да водят обречени войни с европейците или да продадат душите си на нашествениците, те са изчезнали в джунглата заедно с познанията си. Ние оцеляхме. И сега чакаме.

Без да мести нищо, освен очите си, Хънтър наблюдаваше мъжете в стаята.

Те също го наблюдаваха спокойно, с търпението на ягуар.

Не е на добро, помисли си Хънтър. Беше се надявал, че неразбираемият за тях английски на шефа им ще ги отегчи и ще отслаби вниманието им.

Нищо такова не се случи.

— Хората, които са се криели, са спазвали заветите на боговете — продължаваше уверено Карлос. — През годините свещениците на Кава’ил са прочиствали джунглата. Помагали са на селяните, показвали са на местните как да се кланят и да отдават почит на християнския кръст, така че да се спасят от испанците, и, изглежда, продължават да го правят.

— Ватиканът го е позволявал — подметна Лина. В този миг тя се чувстваше като дръвче, брулено от силен вятър и опитващо се да задържи малкото земя, в която бе пуснало корените си.

— Папата е вярвал, че неговият бог с времето ще победи нашите — със задоволство каза братовчед й. — Глупости. Докато целувахме техните броеници в църквите им, построени върху руините на нашите храмове, ние слагахме свои кръстове с царевица и кръв и поддържахме истинските богове живи.

Тъй като гърлото й беше прекалено пресъхнало, за да говори, Лина само поклати глава.

— Истината за света е отдавна написана — повиши глас Карлос и очите му заблестяха. — Ръкописът на Кава’ил не е само тържество на истинските богове. Той ни учи на правилните ритуали, с които да ги поддържаме живи, да опазим сделката, която те са направили с новото си сътворение преди хиляди години.

Лина погледна майка си. Силия само клатеше отрицателно глава, докато по страните й се стичаха сълзи, оставяйки черни следи от спиралата.

— Семейство Чел е било първо и най-високопоставено сред криещите се свещеници — продължаваше Карлос. — Също като на Балам — другата половина от рода ми, кръвта на Чел е по-стара от Паленке^[2], стара като първия дъх. Ние имаме не само кръв на свещеници и царе, но и на самите богове, които са изпълнили нашия живот с величие. Боговете ще възнаградят онези свои деца, които са ги почитали.

— Карлос — обади се Силия с треперещ глас.

Той не й обърна внимание, съсредоточил цялото си внимание върху Лина.

— Представи си благодарността на боговете, когато Голямото колело се завърти, когато Великото броене свърши и ние им принесем в жертва нещо, което ще изразява почит едновременно към тях и към рода Балам.

Очите му горяха, ала зад блясъка им Лина виждаше само празнота. Като обсидиан. Единственото, което не й позволяваше да се превърне в камък, беше ръката на Хънтър.

Дали и аз съм топла като него? Дали ме усеща като своя котва в това море от лудост?

Той продължаваше да я гали, убеждавайки по този начин и двама им, че отвъд лудостта съществува и друга реалност. Реалност, в която той се бе вкопчил толкова здраво, колкото и тя. Реалност, която съществуваше помежду им.

Карлос бръкна под ризата си и измъкна калъф, чиято кожа беше избеляла до цвета на кост. В него имаше античен нож.

От обсидиан.

Дъхът на Лина секна.

— Как може да не вярваш? — попита я Карлос. — Възможно ли е обикновен човек да сътвори нещо подобно? Никога. Ръцете на нашите предци, боговете, самият Кава’ил са изваяли това острие.

На Хънтър не му беше необходимо да чуе неволното й възклицание, за да разпознае ножа от снимката. Острието блестеше с особена светлина, сякаш самият живот бе затворен в него.

Дългите пръсти на Карлос внимателно проследиха очертанията му.

— Погледни това доказателство за Кава’ил. Острието е гладко и равно, направо безупречно в сравнение с всички други, направени от обсидиан. Никога преди, нито пък след това съм виждал подобно нещо. Печатът на Кава’ил не е бил издялан, а е бил вдъхнат от боговете отново и отново, докато се е появил върху камъка. Да държиш този нож, е все едно да държиш черна мълния, силата на Кава’ил и Кукулкан, да живееш като тях. Това е ключът към края на нашата покварена епоха. — Той впи в Лина ледения си поглед. — А ти, скъпа, си ключалка, която трябва да бъде отключена.

Ужасяващо прозрение разтърси Силия. Тя скочи на крака толкова рязко, че едва не обърна масичката за кафе. Варовиковата глава се разклати и се катурна между разбърканите плодове.

— Вземи мен! — изкрещя отчаяно. — Моята кръв е също толкова царска, колкото и нейната.

С учудваща сила Абюелита я дръпна обратно на дивана.

— Замълчи. Никой от нас не заслужава да бъде наречен благочестив.

— Но моята кръв е… — отново подхвана Силия.

— Ние сме стерилни — каза Абюелита сухо, с ужасяваща практичност. — Ти по избор, аз заради възрастта си. А Карлос по волята на Кава’ил. Каква цена има нашата кръв за боговете? Само Розалина носи семената на бъдещите Балам. Нейната смърт е край на рода ни. Какъв по-голям дар бихме могли да им предложим? И кой момент би бил по-подходящ от края на Дългото броене? Розалина ще бъде отдадена на боговете и те още веднъж ще изсипят благословията си върху народа на маите. Карлос ще поведе нашите хора в борбата им да се освободят от робството. Той ще ръководи нашия свят така, както би трябвало, в името на старите богове.

— Колко удобно за теб — извика към братовчед си Лина, без да си прави повече труда да прикрива обзелия я гняв.

— Ти, единственият оцелял, любимецът на Кава’ил, цар на новата епоха. Без съмнение, в сделката е включено да станеш плодовит и да получиш двадесетина девици, които да оплодиш.

Карлос поклати глава при тази очевидна липса на разбиране.

— Аз само ще отключа вратата към боговете. През нея пръв ще мине Кава’ил. Той ще принесе в жертва на Кукулкан четирите свещени бакаба^[3] и небето ще падне. Тогава ще настъпи краят на света. Ако това задоволи боговете, аз ще остана жив. Ако ли не, за нашия народ ще започне ново Голямо броене или ново робство на чужди богове, докато се роди друг, който заслужава вниманието на старите.

Зад прозорците ослепителна бяла светлина раздра небето, осветявайки призрачни, сякаш напръскани с петна като на ягуар облаци. В далечината се разнесе тътен, твърде глух, за да е гръмотевица, твърде кух, за да е от нещо друго.

— Но ти очакваш наистина боговете да останат доволни — предизвика го Лина. — Нали?

— Както всички останали — отвърна Карлос, — и аз ще изчакам присъдата им.

Ала погледът му издаваше, че вече я знаеше предварително.

Тя прехапа силно устни, за да не изкрещи, усети вкуса на собствената си кръв и я преглътна. Но нямаше как да преглътне останалото…

— Ти наистина си луд.

Хънтър се готвеше да посрещне неминуемото избухване.

Ала то не последва. Реалността на другите очевидно не засягаше Карлос.

— Всеки ден ти вярваш в неща, които не можеш да видиш, да докоснеш, да обясниш — продължи той, опитвайки се да я накара да разбере. — Силата, която се крие зад електрическото копче. Сложният състав на ядрото на атома. Музиката, която твоята малка машинка краде от въздуха. Движенията в телевизора ти. Не разбираш тези неща, не можеш да ги създадеш сама, но въпреки това ги приемаш. Кава’ил е просто различен начин на приемане, различна сила.

Говореше толкова спокойно и убедително, че Лина потрепери.

— Ти пък вярваш, че си избраният. Този, който ще спаси света.

— Нямам никакво намерение да спасявам този свят — каза Карлос. — Той ще бъде изхвърлен като змийска кожа. А онова, което ще остане, ще бъде сияещо и ново, управлявано от мъдър крал и воините на Кава’ил. След повече от петстотин години дълбок сън нашият народ ще се събуди. Просто искам ти да видиш това, Розалина.

Имаше нещо ужасяващо в очите му, като жал на ягуар към уловената плячка.

И глад.

Откъм коридора се разнесе шум от влачене на крака, тропот и сумтене от някакво усилие. Двама дългокоси май внесоха Филип в стаята. Ръцете и краката му бяха здраво омотани с въжета.

Смехът на Карлос проехтя като далечна гръмотевица.

— Идиотът пристигна. Най-бездушният човек, който не може да разбере думите на боговете, още по-малко пък биещите сърца на живите хора. Ръкописът никога не е бил твой, глупако. Бъди благодарен, че днес Кава’ил иска само чиста кръв.

— В такъв случай остави Хънтър да си отиде — веднага се отзова Лина. — Той няма нищо общо с това.

Само с един-единствен жест от страна на братовчед й Филип бе захвърлен на дивана до жена си с лицето надолу. Абюелита изкриви устни от отвращение и се изправи, за да не се докосва до него.

— Не се притеснявай — нежно каза Карлос и погали с пръсти бузата на Лина. — Не си първата, с която ще го направя. Ще бъде бързо и безболезнено. Но си последната и най-подходящата. Само ти ще бъдеш целуната от свещения нож на Кава’ил.

Лина разби чашата в лицето му.

Ледената вода се разплиска. Кръв бликна от дълбокия разрез на едната му страна.

Хънтър се изви рязко, сграбчи най-близо стоящия до него мъж и го блъсна с такава сила, че той събори друг.

— Бягай, Лина!

Други двама гардове се нахвърлиха върху него. Тя се обърна да му помогне, стискайки счупената чаша в ръката си. Карлос изскочи иззад гърба й и изби опасния кристал встрани. В месестата ръка на охранителя проблесна пистолет, който се стовари с всичка сила върху главата на Хънтър. Той се преви и се просна по лице на пода.

Лина пищеше, докато едрият мъж я пое от братовчед й и запуши устата й с широката си длан. Силия ридаеше. Абюелита се усмихваше.

Отвън светкавици раздираха хоризонта, вятърът свистеше. Из въздуха се разнесе миризма на изгоряло.

Карлос усещаше познатата топлина на течността, която се стичаше по бузата му, и се усмихваше, оголвайки белите си зъби и окървавените венци.

— Кава’ил е доволен.