Елизабет Лоуел
Красива саможертва (2)

1

Доктор Лина Тейлър се движеше към служебния паркинг на Хюстънския музей на маите.

Господи, помисли си тя с облекчение, почти празен е. Мога да паркирам близо до задния вход. Благодаря на бога за зимната ваканция.

С жест, който бе станал инстинктивен за нея през последните няколко месеца, Лина огледа терена, преди да изключи двигателя на малкия си сивик. Никой не й обръщаше внимание. Значи нямаше никаква причина да изпитва неприятното усещане по шията си, което сякаш я предупреждаваше за някаква надвиснала над нея беда.

Но въпреки това го чувстваше…

Точно преди да отвори заключените врати на колата, мобилният й телефон иззвъня. Мелодията й подсказа, че е майка й, Сесилия Рейс Балам. Или Силия, както я наричаха нейните бизнес партньори, приятели и цялото й семейство.

Дали се обажда по семеен, или по делови въпрос, запита се колебливо Лина. Е, за едно от двете във всички случаи. Без съмнение, прабаба ми отново се е оплаквала от сърцето си и от своята правнучка, която не я посещава достатъчно често и която на всичко отгоре трябваше отдавна да е омъжена и да има деца.

Очевидно Силия бе натоварена с отговорната задача да предаде посланието. Тя се въртеше между семейството и бизнеса си като планета между две слънца. Лина често си пожелаваше да може да балансира поне с половината от лекотата, с която го правеше майка й. Но дъщерята по-скоро приличаше на баща си — академик, пристрастен към полята, където можеха да бъдат открити антични градове и храмове само с едно движение на четката. Освен това той й плащаше заплатата в музея, без да е направила дори копка в отдалечените земи на Юкатан, които толкова много обичаше.

За трети път мобилният й телефон засвири с веселите, горещи ритми на салсата. В първия момент си помисли да прехвърли обаждането на гласовата си поща, но после промени решението си. Ако Силия наистина искаше да разговаря с нея, непременно щеше да намери начин да го направи. Лина погледна часовника си — имаше предостатъчно време, преди да започне лекцията й с първата група, и вдигна телефона.

— Добро утро, Силия. В града ли си? — попита тя.

— Не се задържам там, освен ако не се налага.

— Наред ли е всичко в семейството?

— Абюелита се оплаква от сърцето си — отвърна майка й. — Звъни ми всеки ден и непрекъснато пита кога ще я посетиш. Както и първият ми братовчед.

— Братовчед ти Карлос винаги прави онова, което иска Абюелита.

— Не бива да проявяваш такова неуважение — скастри я Силия. — Ако не беше той, сега нямаше да си обградена с всички тези артефакти, които обичаш повече от всичко на света.

О, не съм толкова сигурна, мислено отбеляза Лина. Хънтър Джонстън би могъл да му бъде сериозна конкуренция… Ако се задържаше на едно място.

С леко угризение на съвестта се опита да върне вниманието си върху разговора с майка й.

— Нямах намерение да проявявам неуважение. Просто не познавам Карлос толкова добре, колкото ти.

— Така е, защото не се срещаш с него достатъчно често.

Срещу това нямаше как да възрази. Докато растеше, никога не се бе чувствала близка с братовчеда на майка си. И сега не изпитваше необходимост да демонстрира фалшива близост с него въпреки зачестилите му напоследък покани за среща. Искаше да обсъди с нея артефактите на Рейс Балам и по какъв начин те биха могли да се използват пълноценно за тържественото отбелязване на настъпващия бактун^[1]. Въртележката на Колелото на времето е била грандиозно събитие за маите и означаваше много за собствената й прабаба.

Ако Карлос иска да помогне за украсата за празненството, нека се обърне към Филип. В миналото никой от двамата не ме е удостоявал с нещо повече от леко кимване за поздрав.

Без значение колко упорито се бе опитвала да зарадва баща си, усилията й никога не се увенчаха с успех.

— Какво се е случило? — попита тя, опитвайки се да не мисли за миналото и заключените в него разочарования.

— Имаше ли нещо стойностно в пратката, която получи от Филип? Пазарът гъмжи от слухове.

— Определено има ценни неща.

— Освен че струват много пари, имат ли други достойнства?

Лина се намръщи.

— Моля те, Силия. Някой може да те чуе и да те разбере погрешно. След скандала…

— Вие двамата с Филип — прекъсна я майка й — винаги вдигате много шум за нищо…

След като бяха изхарчени няколко хиляди, за да се смаже бюрократичната машина, помисли си Лина, и съсипани академични кариери. Моята и на Филип. Което с нищо не помогна на семейния бизнес с вноса и износа.

— Съжалявам — каза тя, опитвайки се да поуспокои разговора.

— Да, да — сряза я Силия. — Ти имаш репутация, за която трябва да се грижиш. Разбирам те. И няма от какво да се притесняваш, докато Филип продължава да открива артефакти по земите на семейство Рейс Балам и в качеството си на спонсор да ги подарява на Музея на маите, както и на няколко мексикански музея.

— Освен всичко друго Филип доставя артефакти и за твоя търговски бизнес… — Гласът на Лина беше благ, въпреки че беше наясно колко безполезно беше да хвърля мост над пропастта, зейнала между родителите й.

Те все още бяха женени, но живееха отделно, защото постоянно се караха.

— Всяка археологическа находка, която получавам, е съпроводена със съответните документи за износ, както и с платени данъци и такси — обясни Силия, сякаш рецитираше по памет. — Какви други пратки си получила през последните няколко седмици?

— Ще ми е по-лесно да ти отговоря, ако ме уведомиш какво точно търсиш. Тогава ще мога да ти кажа дали е в наличност.

— Носят се слухове. При това много.

Лина чакаше.

— Шепнешком се разказват легенди за маска от обсидиан, изсечена от един-единствен къс камък, за пакет на някакъв бог, който никога не е отварян, за свещен жезъл, за нефрит, голям около трийсетина сантиметра, и изящно изработен нож, предназначен единствено за царете… Дори за някакви изчезнали ръкописи. Всички тези находки са с невероятно качество. По някое време са се появили, но сетне отново са изчезнали яко дим.

Потресена, Лина премисляше възможностите, почти неспособна да заговори.

— И до една те са отделни артефакти? — успя да изрече най-накрая.

— Да.

— Това е… Невъзможно…

Силия се изсмя.

— Напротив! И всяка една находка струва цяло състояние. Наистина ли нищо не си чула?

— Не. Но това би представлявало истинска сензация в сферата на археологията. И всички наедно? Това е като сън. Просто един сън…

— Но ако научиш нещо, веднага ще ми се обадиш, нали?

— Да ти се обадя? Та аз ще го изкрещя от покрива на музея!

— Не! Просто ще го пазиш в тайна и ще го споделиш единствено с мен.

За момент Лина остана безмълвна. Припомни си неприятното усещане да бъде наблюдавана. И следена. Вероятно майка й не беше единствената, която смяташе, че има достъп до черния пазар за културни реликви, оставени от маите.

— Ще ти покажа всичко в музея — каза тя. — Сама ще се увериш, че тук няма нищо подобно на онова, което ми описа. Моля те, обясни го на всички свои познати.

— Абсолютно нищо ли?

— Абсолютно нищо — отчетливо отвърна Лина.

— В такъв случай няма да си губя времето повече. Имам да проверявам други източници, но ти беше най-голямата ми надежда. Обещай ми, че няма да пропуснеш рождения ден на Абюелита. Само след няколко дни е.

— След четири.

— Обещаваш ли?

— Да, ще дойда — въздъхна примирено Лина. — Но не мога да остана дълго, защото имам много работа…

— Аз също — прекъсна я Силия. — Е, довиждане. Ще се видим скоро.

И линията заглъхна.

Лина се разсмя в празната кола. Преследването на изключителни археологически находки беше в природата на майка й.

След като огледа паркинга — все още напълно безлюден, включи алармата с дистанционното и се насочи към служебния вход. Часовете в седем сутринта не бяха по неин избор, но и повечето от студентите й също работеха, за да изкарват прехраната си. Разписанието на уроците беше строго регламентирано и съобразено с тяхното свободно време.

Докато вървеше към музея, Лина погледна назад.

Два пъти.

В онова, което видя в сенките и в слънчевата светлина на ранното утро, нямаше и следа от духове или тайнствени преследвачи, които да я накарат да настръхне. Наоколо не се виждаше жив човек и само ленивият вятър се носеше вяло над земята.

Може би ставам параноичка като татко.

Ала Лина не усещаше признаци на лудост. Определено някой я наблюдаваше.

Припряно набра кода върху електронното устройство, поставено пред входа. Вратата се отвори и веднага в лицето я удари приглушеният шум от разговори, носещи се от зигзагообразните коридори на сградата. Наемът за тази постройка беше изключително висок в метрополис като Хюстън, но семейството на Рейс Балам, ако не друго, знаеше как да влага парите си в печеливш бизнес.

Тя бързо прекрачи прага и захлопна портата след себе си. Втората защитна врата беше от огнеупорно стъкло и отрази една млада жена със среден ръст, тъмна коса, големи кафяви очи, плътни устни и черен делови костюм, който се опитваше да скрие деликатните извивки на тялото й.

Лина не обърна никакво внимание на отражението си. Отдавна се бе примирила с факта, че никога няма да бъде висока, слаба и руса… Пъхна картата си в електронното устройство до стъклената врата и набра последователно цифрите на кода. Вече можеше да влезе, след което подвижните крила се затвориха шумно зад гърба й.

Тя въздъхна. Вече не се чувстваше преследвана. Или просто това натрапчиво усещане се дължеше на двете секретни врати, които я отделяха от града.

Въздухът вътре беше хладен, приятен за посетителите и много подходящ за експонатите в музея. Отново погледна часовника си. Беше пристигнала почти навреме. Забърза към малкото крило на сградата, където се намираха стаите за срещи и залата за лекции.

Повтаряше си отново и отново, че нетърпението й нямаше нищо общо с възможността да се види пак с Хънтър Джонстън, но после трябваше да признае пред себе си, че припряността й се дължи точно на това. Този мъж по някакъв начин я дразнеше и в същото време я очароваше. През последните месеци беше разговаряла с него след лекциите, когато той успяваше да ги посещава. Бяха пили няколко пъти кафе, подвластни на някакво споделено желание и тревога.

Тръсна глава и си каза, че Хънтър не означава нищо за нея. Трябваше да се съсредоточи върху лекцията си. А сетне щеше да мине през кафенето и да се отдаде на тъй очакваната почивка…