Елизабет Лоуел
Красива саможертва (18)

17.

Отчетливото трошене на парчета варовик под нечии тежки ботуши се разнесе откъм двора като чудноват шум от джунглата. Хънтър изчака, докато най-близо стоящият до него бодигард завърши обичайната си обиколка.

Ако аз държах охрана, помисли си Хънтър, щях да им осигуря достатъчно работа на открито. Тези клоуни тук не стават за нищо друго, освен за цирка…

Тъй като не съществуваше вероятност гардовете да бъдат заменени с по-подходящи мъже, Хънтър чакаше в сянката на няколко тропически палми, чиито корени бяха вкопани в цветните лехи и гардениите, оставени да растат на воля.

Когато се измъкна оттук, ще ухая като ваза с цветя. И на свежа кръв заради насекомите, които ме изяждат жив. Слава богу, че съвсем скоро се имунизирах.

Болестите, дебнещи откъм джунглата, бяха много по-опасни от въоръжените мъже, които правеха рутинната си обиколка из имението на Рейс Балам.

Продължаваше да чака, правейки почти доброволно жертвоприношение на боговете на насекомите.

Наоколо нищо не се помръдваше. Никакъв мирис на цигара или запалена клечка кибрит в тъмнината зад смътно осветените пътеки. Откъм голямата къща се провикнаха две млади жени, дразнейки мъжете, които със сигурност биха предпочели да се въргалят с тях в леглата, вместо да обикалят в тъмнината с оръжие в ръце.

Когато гардовете завършиха втората си обиколка, Хънтър се възползва от момента и се промъкна през градината, пренебрегвайки шумната алея. Имаше само няколко мъждукащи светлини в най-южния край на втория етаж на къщата — пламъчета на свещи, които примигваха приканващо. Всичко останало тънеше в мрак.

Запита се дали наистина охранителите бяха настанени в голямата сграда, или просто Силия бе използвала това като предлог да не му позволи да нощува под един покрив с Лина, принцесата на рода Рейс Балам.

Приглушената светлина от свещите през панорамния прозорец му действаше със същата притегателна сила, с каквато и неутолимият му копнеж по любимата жена. Външните лампи бяха по-скоро декоративни, отколкото осветяваха. Беше му много по-лесно да се промъква между сенките, вместо да се съобразява с всеки порив на вятъра. Старинната трънлива бугенвилия служеше по-скоро като стълба, отколкото като бариера. Шиповете раздраха кожата му до кръв, което почти не забеляза. Масивният парапет от ковано желязо беше предизвикателство, към което се хвърли с две ръце. Преметна се през парапета като дива котка в прикритието на сенките.

Френските врати, водещи към стаята, не бяха заключени. Хънтър стъпи безшумно на пода на терасата, отвори едното крило и се ослуша.

Нищо, освен ударите на собственото му сърце.

Промъкна се през тесния отвор и плъзна обратно вратата, отмятайки тежките драпирани завеси, събрани от едната й страна. В зоната, обособена като всекидневна, нямаше нищо друго, освен полуизгорели свещи и изключен телевизор. Странична врата беше открехната приканващо. Обзет от страст, застана до нея, огледа се и отново се заслуша.

Аромат на канела и жена се носеше към него откъм леглото като безмълвна ласка. Съблазнителните извивки на раменете, тънката талия и изящните бедра сякаш го викаха. Меката, фина коприна на нощницата й се повдигаше при всяко вдишване. Тъмнокафявите зърна, сянката между краката й, леко отворените устни се забиваха като нож в сърцето му. За момент му се стори, че не може да се движи, нито да диша. Не можеше нищо, освен да усеща болката, която го разтърсва.

Лина беше всичко, за което някога бе мечтал, което бе желал и за което бе жадувал в самотния си живот.

Внезапно реши, че биха могли да разговарят за антиките и за смъртта по-късно. В този момент имаше много по-важни неща.

Леглото на Лина бе обгърнато от тънка мрежа против комарите. На страничната масичка, далеч от фината тъкан, гореше една-единствена свещ. Хънтър внимателно облиза палеца и показалеца на дясната си ръка, угаси фитила и остави стаята да потъне в мрак. Външното осветление проникваше през панорамните прозорци и пръскаше наоколо сребристи отблясъци.

С резки движения се освободи от ботушите и дрехите си, като постави пистолета и ножа на удобно място. Отметна прозрачния плат, усещайки допира му като леко дихание върху голото си тяло. Сложи ръка върху устата на Лина, когато матракът се огъна под тежестта му.

Внезапната промяна в позата й му подсказа, че е будна.

— Тихо, миличка — прошепна в ухото й.

Усети усмивката й под дланта си, но парещият допир на езика й, когато произнесе името му, му подсказа, че знае със сигурност кой е в леглото й.

— Заспивай — каза й тихо. — Не ми обръщай внимание.

Силната му възбуда, проличала, когато се притисна към нея, опровергаваше думите му.

Ако ръката му не притискаше устата й, тя щеше да се разсмее с глас. Но така само леко впи зъби в палеца му, после засмука другия му пръст, сякаш се опитваше да се наслади на вкуса му.

— На този етаж има ли някой друг? — тихо попита той.

Лина вдишваше уникалния аромат на кожата му, в който се смесваха миризмата на джунгла и на сол, на метален дъх на кръв и на прашна бугенвилия, после неохотно се отдръпна, за да отговори:

— Само нощните гардове, но те правят обиколки отвън.

— Забелязах. Сбирщина обути в ботуши клоуни.

— Но оръжията им са почистени и заредени. Карл ос ги проверява винаги, преди да застъпят на смяна.

— Твоят братовчед ми се стори доста взискателен работодател — отбеляза Хънтър, но устните му се движеха нежно по високите й скули, доказвайки, че до нея има друг, не по-малко взискателен мъж.

И изгарящ от страст.

— Такъв е. Точно затова и преуспява. А Силия проверява дрехите и ноктите им. Не може да понася мръсни мъже в къщата.

— Може би Абюелита оглежда мунициите им?

Усети тихия й смях като топъл полъх върху устните си.

— Тя спи в апартамента си над кухнята. — Езикът й се плъзна по очертанието на брадичката му. — Преди там се помещаваше икономката, но след като напусна миналата година, баба пое задълженията й. Надзирава дори приготвянето на свещите, които толкова много обича. — Зъбите й леко стиснаха меката част на ухото му. — Къщата никога не е била така безукорно чиста и осветявана от толкова много свещи. Никой не се осмелява да й противоречи.

— Съпругът й трябва да е бил доста търпелив — отбеляза Хънтър и нежно захапа сочните й устни като сладко отмъщение.

— Няма как да го познавам. Пропил се е до смърт много преди да съм се родила.

— Хмм, не мога да кажа, че го обвинявам.

— Под твърдата си черупка баба крие много мека душа — увери го Лина.

Хънтър се съмняваше, но искрено вярваше в привързаността на правнучката към старата жена.

— Твоите хора тормозиха ли те, след като си тръгнах?

Той беше изчезнал след вечерята, веднага щом приличието го позволяваше.

— Разбраха, че си много уморен — прошепна в косите му тя.

— По-вероятно са се радвали, че се отървават от мен.

Искаше й се да възрази, но внезапно установи, че не й достига въздух. Топлият дъх на Хънтър си проправяше път между вдлъбнатината на гърдите й, а ръцете му се наслаждаваха на пълнотата им. Зъбите му леко захапаха втвърденото зърно, карайки я да извика изненадано.

— Добре ли си? — прошепна той.

В отговор тя само разтвори бедрата си. Ароматът на тялото й стана по-осезаем.

— Господи! — изстена мъжът. — Бъди малко по-тиха.

— А ти с какво ми помагаш?

— Винаги съм мечтал да обладая принцеса.

Дъхът й секна, когато той нежно засмука гърдите й. Пръстите й се вкопчиха в косата му от усилие да приглуши напиращия вик, докато устните му продължаваха да й засвидетелстват обожанието му. Минутите се изнизваха в напрегната тишина, на която сложи край тихото й хлипане. Той продължаваше да гали и дразни гърдите й, с което предизвикваше у нея трепет, отекващ дълбоко в утробата й.

Докато тя се извиваше бавно под устните и ръцете му с втвърдени и лъщящи от езика му зърна, той повдигна глава, за да се наслади на красотата, създадена от нежните му ласки. И отново целуна зърната й…

Очите й се разтвориха — тъмни и натежали от желание.

— Хънтър? — прошепна тя.

— Шшшт, бъди послушна…

Усмивката й премина в шумна въздишка, изпусната между полуотворените устни, когато езикът му се плъзна надолу по тялото й. Пръстите му сграбчиха и повдигнаха бедрата й. С рязко движение разтвори краката й по-широко, за да направи място за раменете си.

Ароматът и възбудата й му подействаха като наркотик.

Тя изстена глухо, докато ръцете му продължаваха да притискат зърната й с движения, които допреди минута сигурно щяха да бъдат болезнени. Но не и сега. Жената се извиваше в ръцете му, понесена от вълна от чувственост, която й причиняваше почти физическа болка.

В следващия момент той наведе глава и я облада по начин, по който не го беше правил с никоя друга, обзет от желание да потъне завинаги в нея.

Тя щеше да изкрещи, ако можеше, но Хънтър буквално бе откраднал тялото й. Лина живееше единствено с онези места, които той докосваше, а това докосване беше навсякъде. Без дори да го осъзнава, присви коленете си нагоре, за да му даде всичко, което искаше от нея, защото очевидно я желаеше цялата. Обзе я непознат екстаз, който избухна зад притворените й очи като фойерверки, ослепявайки я сякаш завинаги.

Хънтър се надигна, за да стане свидетел на удоволствието, което й беше доставил. После се наведе и я облада отново, този път по-нежно, като не преставаше да я милва с пръсти и устни, докато я докара до див, заличаващ всичко край, който я погълна изцяло…

Когато най-сетне беше в състояние да отвори очите си, той беше там, прегръщаше я, попиваше хлипането й с жадни устни. Вкусовете им се смесиха от страстната игра на езиците им. С дълга въздишка тя се отдръпна от него и се сгуши в широката длан, която нежно придържаше главата й.

— Гардении — прошепна уморено. — Защо миришеш на гардении? Да не би да си откраднал парфюма на Силия, за да заблудиш охраната?

Хънтър се усмихна въпреки продължаващото желание, което втвърдяваше всеки мускул в тялото му.

— Крих се в храстите — отвърна, като прокара пръсти през устните й. — И ги наблюдавах.

Тя примигна няколко пъти с дългите си, гъсти мигли.

— Това обяснява всичко. Пострада ли много от тръните?

— Не чак толкова. Очаквам да бъда компенсиран подобаващо.

Лина усети как членът му отново се втвърдява в нея.

— Ела тук — прошепна в ухото му. — Искам те още по-дълбоко в мен.

— Тогава си повдигни коленете по-високо.

При други обстоятелства сигурно щеше да се смути, но беше прекалено отдадена на споделената чувственост и на желанието си да му достави удоволствие. Затова се разтвори, доколкото й беше възможно, и го наблюдаваше как потъва в нея, все по-възбуден и по-възбуден… Усещането, че двамата са едно цяло, сякаш я хвърляше в огън. Никога досега не бе имала любовник като Хънтър…

Удоволствието, което изпитваше от любовната игра, беше колкото учудващо, толкова и възбуждащо. Прошепна името му, докато той я изпълваше дотолкова, та вече й се струваше, че повече няма да издържи. Мускулите му се свиха, после се отпуснаха и отново се напрегнаха, когато изгуби контрол върху себе си и достигна края с няколко мощни движения, от които светът за нея изведнъж се оцвети само в черно и червено, преди тя да се отдаде на върховното удоволствие.

Миг по-късно двамата лежаха притиснати един към друг, задъхани и изтощени, с все още съединени тела.

 

 

Когато на другата сутрин Лина се събуди с настъпването на утрото, беше сама, а първите слънчеви лъчи хвърляха златисти отблясъци върху отметната мрежа против комари.

Копнееше за Хънтър. Искаше да е до нея, да я прегръща, а тя да се смее, докато целува кожата му, поразена от насекоми и тръни… И после вече да не се смее, когато целуваше онази част от него, която им беше доставила толкова споделено удоволствие. Вече бяха изразходвали всички презервативи, но не я беше грижа. Единственото й желание беше да покаже благоговението си пред тялото му, както той го бе засвидетелствал към нейното.

И го бе направила.

Усмихна се и се протегна, усещайки сладостната умора от любовната нощ. Отметна мрежата и стана от леглото. Взе си душ и облече дрехи, подходящи за разходка из джунглата, после замъкна раницата си на долния етаж и я напълни с храна и вода, които щяха да й стигнат до вечерта. Сипа в термоса силно черно кафе, написа бележка на майка си и се измъкна през задния вход, преди прислужниците да бяха пристигнали, за да приготвят закуската на Абюелита.

Както винаги, навсякъде из имението сновяха бодигардове. Лина почти не обърна внимание на присъствието им. Беше прекалено нетърпелива да види Хънтър.

Вратата на къщата, в която беше настанен, се отвори още преди да бе успяла да почука. Очите му имаха особен оттенък на лазурносиньо, от който дъхът й секна. Беше напълно облечен и нетърпелив като нея.

И изпълнен със същия копнеж.

— Бих те целунал — прошепна й, — но рискувам да си изгубя ума и да попадна в първите редове на семейния списък на негодниците.

Начинът, по който тя го изгледа с премрежените си очи, му подсказа, че се бе събудила със същата мисъл.

— Съсипваш ме… — усмихна се той и прокара върха на пръстите си по жадните й устни.

Тя леко отстъпи назад.

— Трябва да тръгнем, преди Силия или Абюелита да са измислили някакъв начин да ни държат на разстояние.

Хънтър пое раницата от ръцете й, разшири презрамките според ширината на раменете си и кимна:

— На твоите услуги, красавице.

Тя се поколеба, без да престава да се усмихва.

— Преди да те срещна, никога не съм се смятала за красива.

— Споменах ли ти вече, че направо ме съсипваш?

— Може би ми харесва начинът, по който си съсипан…

Скърцане на тежки ботуши по варовиковата пътека беше единственото, което го възпря да не я дръпне навътре и да залости вратата.

— Тръгвай бързо — нареди й шепнешком.

Тя се обърна и пое по пътеката, която ги отдалечаваше от преминаващия наблизо охранител. Хънтър я последва бавно, ала на достатъчно разстояние, за да оцени естествената красота на движението на бедрата й.

— Имаш невероятно красиво задниче — подвикна той.

Лина се извърна и го погледна така, сякаш казваше: Ти сигурно се шегуваш.

Мъжът се засмя.

— Какво ще правя с теб? — също през смях каза тя.

— Ами, снощи се справи чудесно… Няколко пъти. А сега нека да сменим темата, иначе ще ми се наложи да вървя приведен на две.

Тъмните й вежди се повдигнаха учудено.

— Значи вината е изцяло моя, така ли?

— Да, до най-малката подробност… — отговори й сериозно.

— Снощи помежду ни нямаше нищо малко. Ти може и да си привикнал към големия си пакет, но тази сутрин аз ходя доста странно.

Хънтър се смя, докато скулите му поруменяха.

Усмихната, тя се отправи към паркинга. Той си пое дълбоко дъх и я последва, на всяка стъпка обзет от желанието да я дръпне назад, да я хвърли в леглото си и да я люби отново и отново…

Колата под наем ги очакваше на мястото, където я бяха оставили, цялата потънала във варовиков прах. Лина протегна ръка за ключовете, които му бе дала при пристигането им. Той ги пусна върху разтворената й длан. Бяха все още топли от престоя в джоба му. Понечи да му каже нещо за горещата му натура, но си напомни, че е по-добре да престане да дразни ягуара.

Само че е толкова забавно.

Въпреки хванатата си на опашка коса и туристическите дрехи тя се чувстваше по-женствена от когато и да било в живота си.

— Къде отиваме? — попита Хънтър, докато тя отключваше колата.

— Първо, до Ценоте де Балам, или Пещерата на ягуара, както я нарича Филип — поясни Лина. — После на различни специални за мен места, на които не съм водила никого.

— Ще закусим ли някъде по пътя? — погледна я с надежда той.

— Имам храна в раницата. Онова в термоса е кафе. Аз хапнах, докато стягах багажа.

— Красива, секси, интелигентна и практична — усмихна се Хънтър, докато отваряше термоса.

— Ще ти го напомня, когато ми се ядосаш за нещо.

Беше прекалено зает с горещата напитка, за да й отговори. Вместо това само й намигна.

— Откъм входа на имението има хубав, засипан с варовик път към пещерата — обясни Лина. — Ала не ми се иска да се срещам с никого. Обикновено селяните и работниците използват точно тази пътека.

Той измърмори нещо в знак на съгласие, дъвчейки сандвич с шунка, чили и твърдо сварени яйца, пъхнати във вчерашните царевични питки. В раницата имаше още четири такива пакета. Беше достатъчно гладен, за да ги изяде всичките.

— Какво ще кажеш за артефактите на братовчед си? — попита той.

— Невероятни. Ехо от култа към Кава’ил. Нищо общо с онези, които издирваме.

— Каза ли ти нещо полезно?

— Поне на мен не.

От двете страни на дългата алея се простираха елегантни, добре поддържани градини. Преди Хънтър да успее да унищожи втората питка, Лина отклони колата към нещо, което приличаше на второстепенен път. Минути по-късно вече се намираха дълбоко в джунглата. Неопитомена, дива, кипяща от суров живот…

Тя притежаваше съвсем различно очарование от имението. Имаше някаква особена красота във вида й с всички оттенъци на зеленото: птица, прелитаща през случаен сноп слънчева светлина; пеперуда, кацнала като синьо петънце върху ослепително бял цвят; внезапно изскочила над главата крещяща насмешливо маймуна…

Слънцето се процеждаше през сплетената като балдахин растителност, обгръщайки колата в пълен с живот зелен свят. Колкото по-големи ставаха дърветата, толкова разстоянието между тях се увеличаваше, но светлината намаляваше. Въпреки плътната сянка вътре ставаше все по-горещо…

На Хънтър това не му правеше никакво впечатление. Той очакваше горещини в Юкатан дори през декември. По-скоро хладните дни учудваха хората. Но и тук, както в Тексас, зимата бавно успяваше да прогони лятото.

— Имението с вода от подводните пещери ли се снабдява? — попита той, след като преглътна и последната хапка от закуската. — Или използвате цистерни, които се пълнят през дъждовния период?

— От цистерни. Почти целият Куантана Ру се намира върху варовикова почва. Водата се просмуква в нея и е трудно да бъде задържана или изтласкана обратно нагоре от по-плътна, по-малко водопропусклива скала. По време на дъждовния сезон дъждът пълни подземните цистерни, които сме поставили. В по-стари времена сухият период е бил доста тежък, особено след упадъка на майската култура, когато старинните канали са били разрушени.

— Значи изобщо не използвате подводната пещера?

Тя поклати глава.

— Вече не. Просто сме надупчили варовика, за да се снабдяваме с прясна вода. Въпреки че не може да се дълбае много дълбоко. При тази близост до морето тя изплува над солената. Много лесно можеш да стигнеш дълбочина, която да я направи неизползваема.

— Ами ако няма кладенец? — продължи да разпитва той. Радваше го спокойствието, което нарастваше у нея с всяка минута, в която се отдалечаваха от имението.

— Тогава отиваш до най-близката пещера, пълниш ведрата с вода и се връщаш обратно по пътеката. Ще видиш дълбоки следи, оставени върху твърдия варовик около Ценоте де Балам. Те са по-стари от спомените на местните хора, по-древни дори от епископ Ланда и неговите войници. — Заобиколи ловко изровена от ерозията дупка и поясни: — Всъщност правилното название не е ценоте, а дзнот. Испанците са обезобразили красивата дума от езика на маите.

— Както са направили и с коренното население.

— О, местните са много добри в това сами да отидат по дяволите. Но иначе си прав. Липсва всякакво междукултурно разбиране както тогава, така и сега.

Хънтър се замисли над разсъжденията й. Подаде й бутилка вода.

Лина стисна с една ръка волана и отпи. Тънка струйка се стече по брадата й и намокри ризата с цвят каки точно върху гърдите й, показвайки тъмните кръгове около зърната.

Хънтър се опита да насочи мислите си към евентуален преследвач. Един бърз поглед в страничното огледало му показа, че зад тях няма нищо друго, освен гъст облак варовиков прах.

Не че можеше да види кой знае колко далече в джунглата, която ги обгръщаше като плътно зелено покривало.

— Трябва да наемете още охрана за имението.

— Ние се грижим за селяните. Те пък ни пазят.

Тя се протегна към задната седалка на колата и взе широк кожен колан. На единия му край висеше мачете.

— Аз съм по-силен от теб — закачливо каза той.

— Пътят не е чак толкова труден. Изминали са само осемнайсет месеца, откакто за последен път минах по този маршрут. Но ако се изморя, ножът е изцяло на твое разположение.

— Ножът? — Хънтър погледна към дългото острие, измислено от местните с единствената цел да правят просеки, за да могат да се промъкват през джунглата. — Прилича ми по-скоро на сабя.

Последва я, когато тя се насочи към участък, обрасъл с ниски шубраци, който с нищо не се отличаваше от останалия пейзаж. Дърветата се бореха с твърдата земя, вдигнали тежките си сплетени клони към безмилостното слънце. Храстите се опитваха да извоюват свое място под светлината.

Лина се промъкна странично между няколко близко разположени едно до друго дървета, не по-високи от три метра. Вейките им се клатеха пред лицата им, преди да бъдат отсечени от ножа. Лина вървеше напред, замахвайки с тежкото мачете с неосъзната лекота, която подсказваше богат опит. Никаква прибързаност, никакво колебание, само увереност и често изсвирване на острието, щом нещо препречваше пътя й.

Хънтър вървеше след нея и се наслаждаваше на разходката. Нямаше толкова много облаци от кръвожадни насекоми, както беше очаквал. Дъждовният период се бе оказал слаб и липсваха характерните локви със застояла вода, които животинките използваха, за да се размножават и така да повтарят цикъла на живота и смъртта, докато водата пресъхне. Вятърът също им пречеше. Или поне когато се усилваше достатъчно, за да принуди дребните твари да се скрият.

Пътеката беше покрита с тънък слой прах, изпод който, подобно на притъпени зъби, се издигаха буци варовик. Корените на дърветата се бяха изкривили. Бяха по-малки и по-тънки от онези дълбоко в джунглата, но достатъчно, за да се превърнат в капан за нечий непредпазлив крак. Растителността се увеличаваше или намаляваше, в зависимост от сложния баланс на светлината, водата и наклона на терена. В далечината се обаждаха птици и маймуни, но около двамата цареше пълна тишина.

Когато се движеха хищници, джунглата затаяваше дъх. След десетина минути светлината стана по-обилна. Някъде пред тях имаше просека в плътната завеса от растителност.

Лина застина на мястото си.

Хънтър мигновено се спотаи в близкия храсталак.

Вятърът донесе приглушени гласове. Думите, които успя да различи, бяха на местния диалект. Обърна се към спътницата си.

След минути гласовете заглъхнаха и тя отново пое напред, после пак спря до три високи дървета. Закачи ножа отстрани на бедрото си и направи знак на Хънтър да се приближи. Когато го усети зад себе си, отстъпи крачка вляво, за да му позволи да погледне.

Щом се притисна към нея, той видя спиращия дъха отвор на пещерата във варовика, намиращ се на по-малко от метър от краката им. Дърветата се бяха скупчили на самия ръб на скалата и над нея, корените им бяха вкопчени във варовикови издатини, не по-големи от дланта му. Клоните им излизаха от стълбата и от камъните, но след хилядите оттенъци на зелено, с които бе наситена джунглата, цялостното впечатление от това ценоте беше безмълвна, бледа скала и вода, сияеща в синьо под празното небе. На местата, където падаше сянка, тя изглеждаше тъмносива.

През пещерата, на местата, където скалата беше по-ниска и не толкова стръмна, по повърхността й се движеше лъч светлина. Хънтър пресметна, че отсрещната страна се намира приблизително на около шейсет метра, а височината на отвесната стена е около седем метра и половина. Тази, на която стояха в момента, беше поне с три метра по-висока. Трудно му беше да прецени, защото нямаше база за сравнение. Отворът представляваше правилен кръг, образувал се, когато покривът на варовиковата кухина се беше срутил. На дъното имаше прозрачна чиста вода.

— Джейс веднага би се гмурнал — каза й с приглушен глас. — Правили ли сте го някога?

— Не и с екипировка. Водата е дълбока, а тук е много повече, отколкото от другата страна. Навремето скачахме оттам. — Тя посочи към място, където на върха на скалата джунглата отстъпваше, образувайки равно място, посипано с натрошен варовик. Другата отдолу беше стръмна, почти надвесена над пещерата. — Преди хиляди години тук е имало поне един олтар, но не е оцелял след идването на испанците. Поколения май постепенно са възстановявали пътеката от селото до това място, но след като изкопахме кладенци, на хората вече не им се налага да рискуват живота си само за да си утолят жаждата.

Купчини от червени и жълти цветове съобщаваха за наличието на различно, съвременно светилище съвсем близо до ръба на варовиковата платформа.

— Винаги ли е било тук? — попита Хънтър.

Тя повдигна рамене.

— Зависи, но ми се струва, че сега е станало по-голямо и по-посещавано, отколкото в детството ми. Сякаш е удвоило или дори утроило размера си в сравнение с последния път, когато идвах тук.

Хънтър обмисли наличието на светилището и реши, че обследването му може да почака. Изглеждаше така, сякаш една огромна купчина цветя обгръщаше кръста с неестествено дълга напречна греда. Ако се съдеше по кръжащите наоколо насекоми, без съмнение между ярките цветове имаше храна и кръв.

— Какво има там? — Той посочи към една кухина в обраслата със зеленина скала, намираща се отдясно на олтара, точно под началото на призрачна пътека, която изчезваше някъде.

— Това е пътят откъм имението. Имаме техници, които проверяват кладенците и нивата на цистерните, така че винаги знаем дали трябва да пуснем, или да изпомпим водата от пещерата.

— А често ли се случва?

— Досега само няколко пъти. Абюелита не обича да използваме помпите. Веднъж накара всички хора в имението да изтребват излишната вода с кофи. Каза, че било по-правилно. Всъщност — продължи тя, като сложи ръка върху рамото на Хънтър и се облегна на него, за да вижда по-добре, — обзалагам се, че помпите вече не работят. Тръбата на повърхността е изчезнала.

Той бе потънал в размисли за древното ценоте, за съвременното светилище, за призрачната пътека и безоблачното небе.

— Изглежда, лятото ще бъде дълго.

— Баба ми по майчина линия накарала да се вградят още подземни цистерни след последната суша. Ако се наложи, можем да напояваме достатъчно от посевите в земите ни, за да изхраним селяните и себе си. Съвсем смътно си спомням баба, но тя беше твърдо уверена, че имението трябва да бъде максимално обезпечено.

— Правителствата идват и си отиват. Нуждата от храна и вода никога.

— Има и други ценоте в земите на Рейс Балам, но това е единственото толкова голямо и достъпно. Някои са толкова стръмни, че дори ягуар трудно би намерил път до водата, а други са с размерите на езера с тинести дъна. Няколко археолози се гмуркаха в тях, но не намериха нищо.

— А в това?

— Филип се е спускал във водата малко след сватбата си със Силия. Открил обичайните ножове, изображения, съдове, фигурки, бижута — всички изпочупени по време на принасянето им в жертва. Онова, което се дава на боговете, не може да се върне назад.

— И хората ли? — попита той.

— Очевидно. Тази пещера е важен център за маите от низините, особено след испанското нашествие. Огледал е обстойно дъното, за да разбере какво е имало там. Описа дължината и вида на костите, разнообразието на артефактите, след което хвърли човешките останки обратно.

— Изненадан съм, че не ги е изследвал.

— Някои от местните много се ядосали на това оскверняване на пещерата, затова постъпил така. След което съсредоточил вниманието си върху руините и всички се успокоили.

Вятърът довя до тях още гласове.

— Многолюдно място — измърмори Хънтър.

— Тази нощ се завърта Колелото на времето. Дългото броене завършва и започва четиринадесетият бактун. След това ще стане много спокойно. А дотогава — сви рамене тя — ще трябва да оставим естествения кладенец на селяните. На нас не ни струва нищо, а на тях им доставя удоволствие.

— А в съботите и по празниците ще пълнят църквите.

— Това си е техният живот и техният избор.

— Изключително съвременна гледна точка — тихо отбеляза Хънтър, като отстъпи назад. — Нито маите, нито испанците са били толкова широко скроени. За много култури религията е кървав спорт.

Лина го последва обратно и още след първата крачка се притисна към него. Дори пътеката да не ги принуждаваше да се движат плътно един зад друг, пак щеше да се стреми да го докосва. Копнееше за близостта му от мига, в който се бе събудила сутринта. Озовала се лице в лице с него, тя спря, погълната от начина, по който сребристият оттенък на очите му отразяваше обграждащата ги зеленина.

Гласовете от другата страна на пещерата станаха по-силни, после заглъхнаха и потънаха някъде в джунглата.

— Всъщност не сме били съвсем сами още от момента, в който напуснахме имението — тиха каза Хънтър на английски. — Затова така и няма да разберем колко твърд е варовикът.

Лина се поколеба, без да се отдръпне от него, и също премина на английски:

— Искаш да кажеш, че са ни следили?

— Кожата ти не е ли настръхнала?

— Не повече от обичайното, когато съм в джунглата — отвърна му мрачно. — За да привикна към това, ми е необходима седмица, най-много две.

Той кимна.

— Но знаеш, че са ни наблюдавали. Не същите хора, но така и не сме били сами повече от няколко минути.

Лина сви рамене.

— На няколко километра оттук има три села. Ценоте де Балам е сакрално място, а за маите този ден е свещен. Щях да се учудя, ако в района не се събираха хора. Трябва да отчетем и това, че аз съм от семейство Рейс Балам, а до мен върви някакъв непознат. Съвсем естествено е да се безпокоят за безопасността ми.

Хънтър дълго обмисляше думите й. Накрая кимна отново:

— Значи край с фантазиите ми за секс в джунглата.

Лина се усмихна.

— Ела. Може да извадим повече късмет на руините.

— Поднасяш ли ме?

— Никога през живота си не съм се забавлявала така — призна тя.

— А дали ще ти е толкова забавно, когато най-сетне разбереш, че това не е игра? — меко попита той.

Преди да успее да му отговори, Хънтър пое по пътеката, която го отдалечаваше от пещерата.

И от Лина.