Елизабет Лоуел
Красива саможертва (15)

14

— Сигурен ли си, че искаш да го правим? — обърна се Лина към Хънтър, след като мълчанието се бе проточило прекалено дълго.

— Кое?

— Ами да сме тук точно в този момент — сниши глас тя. — Ти си свикнал да имаш работа с хора, движени единствено от мисълта за пари, занимаващи се с отвличания, изнудвания, обири… Джейс е привикнал към наркокартелите и бедняците, опитващи да си намерят работа, като преминават нелегално границата със Съединените щати.

Той забеляза някаква цветна светлина сред джунглата. Още едно светилище, олтар или каквито и дяволски работи да ставаха тук…

— Който и да е извършил това жертвоприношение — продължи Лина, — е бил по-различен. Той или тя е напълно обсебен от боговете и от начин на живот, с който ти не си наясно. Каквито и да са представите ти за добро и зло, те нямат никакво значение точно на това място и точно в този момент.

— А ти го разбираш, така ли?

— Не само познавам същността на религията на маите, аз я усещам. Прекарах детството си в изолирани села. Разбирам, че нощем бродят духове, ягуари се разхождат с крале, а животът на хората виси на тънката нишка на одобрението на боговете.

— Ти да не си вярваща? — погледна я изненадано той.

Тя се разсмя, но не на чувството му за хумор.

— Не. Ала съм почувствала вярващите. Те са различни. Това, което нас ни радва, тях ги възвисява, приближава ги до пулсиращото сърце на божественото, до самия дъх на боговете, който поглъща всичко. Ние чуваме вятъра в джунглата или песента на птиците. Вярващите чуват боговете и реагират на онова, което долавят…

Хънтър я наблюдаваше мълчаливо и виждаше миналото и бъдещето в изваяния й профил.

— Значи кръвта и светилищата не са нещо ново за теб?

— Не. Ала ме учудват тяхната натрапчивост и количество… — Пъхна непокорен кичур от разрошената си коса зад ухото, но още преди да отмести ръка, промъкналият се през спуснатия прозорец вятър обезсмисли усилието й. — В Хюстън вярвах, че вълненията на мексиканците около 2012 година са временно увлечение, развлечение за хора, които имат прекалено много пари и безинтересен живот, но тук…

Той видя как тя отново прехапа сочните си устни и съжали, че не бяха отново в леглото, където нуждите бяха съвсем ясни и тържеството на живота беше пълно.

— Олтарът, до който спряхме, не е просто продукт на повърхностно вярване в Новата ера — продължи тя след кратко мълчание. — Беше олтар на истинска кръв, на истинска плът и на реална смърт. Отдаване на кръвта и болката, която го съпътства, първото и най-старо жертвоприношение.

— Опитваш се да ми кажеш, че кръвта и цветята са нещо като признаване на завъртането на Голямото колело, на новия бактун, на края на Дългото броене и на времето на маите.

— За нас, вероятно. Но за истински вярващия това ще е началото на Новия свят. — Тя намали скоростта заради стар, раздрънкан камион, натоварен отзад с кафези, пълни с измършавели пилета. Заобиколи го внимателно и отново натисна газта. — Ако наистина има някакво активизиране на местните вярвания на маите, тогава всички сметки на базата на Новия свят, които си правил досега по отношение на властта, наркотиците и парите, ще излязат неверни. Ще очакваш от определен човек да действа по един начин, а той ще върши нещо съвсем различно. Миналото вече няма да е определящо за настоящето.

— Боговете се променят, но не и човешката природа. — Хънтър галеше напрегнатите й рамене с бавни, ласкави движения. — Оставам с теб, Лина. Утре вечер заедно ще отпразнуваме новия бактун на маите с шампанско или с кръв, в зависимост от ситуацията. След това ще видим кой ще ходи и кой ще препуска в Новия свят на маите.

Тя го погледна отстрани. Лицето му беше решително. Наподобяваше нещо, изсечено от камък, което беше виждала.

И имаше същата притегателна сила.

Висока, прозрачна мъгла забули небето, докато слънцето се спускаше към джунглата. Въздухът беше необичайно сух за този период, който се смяташе за край на дъждовния сезон. Не пустинно сух, ала и не така наситен с типичната за океана и джунглата влага.

 

 

Музеят по антропология в Тулум се намираше в северния край на града. Беше колкото търговски център, толкова и музей. Няколко скромни постройки се издигаха зад градината, точно срещу основната сграда. Пространството беше оградено, а сред цветята бяха поставени няколко старинни стели^[1]. Рецепцията беше оформена като преддверие на античен храм. Поставени в рамки фотографии на развалини от епохата на маите, наред с цветен отпечатък върху папирус, взет от древна стена, илюстриращ победата на лапата на ягуара над някогашен свещеник крал.

Тъмнокоса жена, облечена в пола и пъстроцветна, характерна за региона блуза, спря да набира на стария компютър, когато входната врата се отвори. С типично, добре отработено движение на мексиканка тя се приближи към посетителите и се обърна към Хънтър на мек испански с въпроса как би могла да им помогне.

— Съобщете на Меркурио, че Лина Рейс Балам е дошла да се срещне с него — каза Лина, пристъпяйки в петното от светлина, проникнала през високия, вертикален прозорец.

Очите на жената се разтвориха широко и тя отстъпи назад с движение, което можеше да мине за лек поклон.

— Но, разбира се. Незабавно. — И забърза към страничната врата.

Хънтър изчака, докато се отдалечи достатъчно, за да не може да го чуе.

— Значи не си кралска особа, а? А защо на мен не ми се поклони?

Лина присви тъмните си очи, но преди да успее да измисли нещо в отговор, откъм потъналия в сянка коридор изскочи приятен на вид мъж и я възнагради с топла прегръдка.

— Лина, любов моя, трябваше да ме уведомиш, че идваш — засмяно каза Меркурио.

Гласът му беше точно толкова плътен, колкото черна беше косата му. Очите му, почти със същия цвят, гледаха младата жена с нещо особено, което би могло да се определи като чувство за собственост. Подобно на нея, той беше мелез между потомък на маите и европейците, с няколко сантиметра по-висок и много по-силен.

На Хънтър никак не му бе приятно да наблюдава как непознатият я притиска в обятията си, оставяйки я почти без дъх, но беше достатъчно разумен да не покаже никакво отношение. Меркурио правеше нещо като изявление. Сега беше ред на Лина да изложи своето. Наблюдаваше невъзмутимо как тя полага усилия любезно да си извоюва някаква дистанция, без това да изглежда обидно.

— Съжалявам, че не те уведомих предварително — изрече тя, когато най-сетне й се удаде да отстъпи крачка назад.

— О, не, не! — Меркурио улови ръката й и я целуна по-дълго, отколкото допускаше приличието. — Каква приятна изненада!

Върху скулите й изби червенина, но не можеше да се определи дали от раздразнение, или от смущение. Тя не се чувстваше толкова удобно от засвидетелстваното й внимание, колкото той. Нито пък й допадаше начинът, по който напълно пренебрегваше присъствието на спътника й. Обикновено обноските му бяха безупречни.

Внезапно Лина се овладя и каза със сериозен глас:

— Доктор Меркурио ак Чан де ла Пул, бих желала да ти представя мистър Хънтър Джонстън. И двамата проявяваме голям интерес към артефактите, за които ти споменах при последния ни телефонен разговор.

Меркурио неохотно се обърна към посетителя с безразлична усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем.

Хънтър измърмори нещо любезно и стисна ръката му с типичния лек мексикански маниер.

Очевидно Меркурио бе прекарал повечко време от северната страна на границата. Сграбчи протегнатата ръка със сила, сякаш да докаже мъжествеността си.

Усмивката на госта не се промени. Той изчака търпеливо да го освободят и след като това най-после стана, плъзна свойски длан към пръстите на Лина и ги вплете здраво със своите.

— Изминали сте доста път от Тексас до тук — обърна се към него Меркурио.

— Лина знае, че с нея бих отишъл навсякъде.

Тя му отправи предупредителен поглед изпод дългите си, тъмни мигли, но не каза нищо. Не искаше да обижда Меркурио, преди да види най-новите му придобивки.

— Аз бих направил същото — хладно отвърна домакинът. — Имам предвид, бих я последвал дори до края на света. — Той я стрелна с пълен с обич поглед с черните си очи, пренебрегвайки напълно Хънтър, сякаш беше досадна муха. — Какво мога да направя за теб, красавице? Какво те накара да изминеш целия този път, за да дойдеш на скромното ми работно място?

— Скромно ли? — Лина махна към облицования с дърво купол и вдъхновените от културата на маите дърворезби, които със сигурност са отнели стотици часове упорит ръчен труд.

— Е, човек се старае — каза Меркурио.

Тя се усмихна ведро.

— Успял си. Знам колко е ценно времето ти, затова ще се постарая да не отнемам много от него.

— За теб…

Но жената продължи да говори. Безмилостно:

— Много бихме се зарадвали, ако ни позволиш да разгледаме последните ти придобивки. Може би разполагаш с експонати, които да откупим за нашия музей.

— Но разбира се, любов моя. — Улови я за ръката и я поведе към залата.

Лина продължаваше да стиска дланта на Хънтър, сякаш от това зависеше животът й. Помисли си, че ако Меркурио още веднъж я нарече „любов моя“ с този дълбок, собственически тон, ще последва неприятният момент, в който Хънтър щеше да напъха алчните му пръсти на едно място, където слънцето не огряваше.

Но само след като получеше онова, за което беше дошъл. Все повече и повече му допадаше мисълта, че Меркурио е напълно подходящ за незаконна търговия с артефакти, опит за убийство и опит за отвличане. Или поне чувствата му лелееха тази идея. Разумът му не се радваше чак толкова.

— Да не би да си дошла за рождения ден на Абюелита? — попита Меркурио, подчертавайки преднамерено, че изобщо не се интересува от присъствието на другия мъж.

— Учудена съм, че си го спомняш — отвърна Лина.

— Тази година е трудно да го забравиш. Някой от рода Рейс Балам да празнува годишнина в деня, в който Голямото колело ще се завърти, е грандиозно събитие и повод за голямо празненство. Много от местните селяни вече са приготвили олтари.

Тя пропусна едно стъпало и залитна. Хънтър я задържа, притискайки ръка към гърба й. После едва не я накара да се свлече на колене, когато започна да я гали с бавни, нежни движения.

— Олтари ли? — попита Лина смаяна. Млъкна за миг и повтори: — Олтари със снимката на Абюелита?

Меркурио повдигна рамене с мъжка грация, която този път беше непринудена.

Хънтър обмисляше дали да не го препъне.

— Видях само цветята — каза домакинът. — Отдалеч изглеждат великолепно, нали?

— И никога не сте се приближавали до някой от тях? — обърна се към него Хънтър.

— Не споделям селските поверия — отвърна Меркурио, без да откъсва поглед от Лина. — Аз съм образован човек, изучил се в цивилизования свят.

— Чували ли сте хората да стават все по-големи фанатици по отношение на техните богове? — продължи да разпитва Хънтър. — Нали разбирате, бактун и всичко останало.

— Носят се разни слухове. — Неприязънта в гласа му беше очевидна. — Селяните са доста недодялан народ.

— Какви слухове по-точно? — намеси се Лина, изпреварвайки приятеля си. — Има ли нещо, което може да представлява заплаха за семейството ми?

Смехът на Меркурио излъчваше толкова мъжественост, колкото и гласът му.

— Джунглата им може да обеднее с някоя и друга маймуна, но местните се отнасят към рода Рейс Балам с благоговение. Е, не точно богове, но нещо подобно. Като към свещеници царе.

— Свещениците царе често са свършвали удавени в собствената си кръв — отбеляза Хънтър.

— Това е било много отдавна — възрази Меркурио. — Също като артефактите в този музей. Красиви свидетелства за минало, което никога вече няма да се върне.

Хънтър си помисли за изпръсканото с кръв подземие, за каменния олтар с окървавено лице на жесток бог, за куршумите, отекващи на паркинга, и червените струи, бликащи върху ризата на Джейс.

— Някои хора все още го приемат насериозно — продължи той. — Като смъртта.

— Луди има във всяко общество — отвърна Меркурио.

— Някога чували ли сте за Маят? — небрежно подхвърли Хънтър.

— Както става с всички суеверия, и до мен е стигнало нещо. Селяните го смятат за бог.

— Да? А той местен ли е?

— Той е бог — подчерта домакинът. — Значи е навсякъде. И никъде.

— Аз не съм чувала за него — обади се Лина.

Меркурио махна пренебрежително с ръка.

— Маят е комбинация между Робин Худ и Символа на смъртта. Той е надежда и страх. Въздух под налягане, както, струва ми се, казвате вие, американците.

— Значи не мислите, че съществува в действителност? — попита Хънтър, спомняйки си мълчанието на Родриго.

— Не — отвърна Меркурио и се обърна към Лина, докато отваряше вратата към залата с антиките. — Имаш странни приятели, любов моя.

Хънтър изпита желание веднага да му покаже колко е странен, но не и преди да бе сигурен, че е изтръгнал от него цялата възможна информация.

Дъхът на Лина секна, когато видя помещението зад домакина. Рафтове и маси изпълваха всеки сантиметър от пространството. Повечето повърхности бяха покрити с артефакти, които очакваха да бъдат включени в каталози.

— Както вече ти споменах, имам нужда от помощници — обади се Меркурио мрачно, но не и извинително.

Лина не се улови на въдицата.

— Такива трудно се намират — равно каза Хънтър.

Домакинът продължаваше да се държи, сякаш беше сам с жената.

Тя се отправи към антиките. Усети подръпване по ръката, преди Меркурио бавно и неохотно да я пусне. Ако не беше толкова наложително да разгледа експонатите, щеше да го отблъсне и типично по женски да охлади чувствата му.

Хънтър мълчаливо местеше поглед от една към друга антика, опитвайки се да открие нещо, което да прилича на онези от снимките, пъхнати в джоба на панталона му.

Лина търсеше също толкова упорито.

— Много хубава кадилница за тамян.

— Много хубава? — Меркурио избухна в смях. — Тя е безценна и ти отлично го знаеш.

— Естествено — съгласи се тя, продължавайки да я разглежда.

Централният мотив на съда представляваше сложно изрязан стилизиран череп с отворена уста. Около горната му извивка бяха навити змии с глави, насочени към небето. Същата комбинация се повтаряше на три места. Вътрешността бе почерняла от дима, най-вероятно от свещена смола, която се беше втвърдила, но без да се вкамени. Отвън имаше синкави следи, които можеше да се дължат на боядисани релефни фигури, избледнели от времето.

Кадилницата нямаше липсваща част, която да наподобява онази, открита от Хънтър и Джейс в стаята на убития шофьор. Никоя от фигурите нямаше квадратните, нащърбени черти, които представляваха изключителният сакрален печат на Кава’ил.

Керамичните вази бяха съвършени, което й се стори много подозрително, но тъй като не ставаше въпрос за нейната колекция, не изрази мнение. Фигурите по тях бяха оцветени в червено. Нищо общо с Кава’ил.

Хънтър внимателно разглеждаше всеки артефакт. Камъните с орнаменти бяха нещо ново за него.

— Какво е предназначението им? — осведоми се той.

— Вероятно са направени, за да носят късмет, а може би са просто дарове, които се хвърлят в някоя свещена ценоте^[2] — отвърна Меркурио. — Все още не съм имал време да разчета фигурите, но на пръв поглед изглеждат от Класическия период.

Вниманието на Хънтър се премести върху дребни образи, гротескни и счупени сякаш отвътре.

— А тези? — посочи той.

— Свръхестествени лица — поясни Лина, след като Меркурио не отговори. — Някои от многото богове на маите. Изглежда са привнесени от планинските части. Датират някъде между Класическия и Късния период. Вероятно също са се използвали като дарове.

— Много добре — изненадано се обади Меркурио. — Но, от друга страна, винаги си имала точно око. Сигурна ли си, че не бих могъл да те привлека в Юкатан на пълен работен ден?

— Убедена съм — отнесено отвърна тя.

Вниманието й беше привлечено от гърнета с топчести животински крака на дъното. Сигурно също приготвени за жертвоприношение на един или друг бог. Но една тънка нишка с бледи мъниста от нефрит накара дъха й да секне. Беше им придадена форма на змия, която сякаш бе погълнала опашката си. Някои от мънистата бяха изронени и напукани, но това не навреждаше на цялостното въздействие.

Лина беше виждала само едно подобно нещо — голям нефритен медальон във формата на глава на ягуар, обвит от покрита с пера змия, захапала собствената си опашка. Предметът вероятно беше част от облеклото на някой свещеник. Беше го открила при една от разкопките на баща си.

Находката бе изчезнала в научната колекция на Филип. Питаше се дали той изобщо бе написал статията за антиките от нефрит, за която така често говореше. Ако все пак го беше направил, то тя не бе публикувана в нито едно от научните издания, които познаваше. А следеше всички, дори и онези, които имаха съмнителна стойност.

— Това е невероятно, Меркурио. Откъде го имаш? — попита тя.

— Откупих го — отвърна той.

Хънтър успя да се въздържи да се разсмее на глас. Беше готов да се обзаложи, че уникалните мъниста са трофей от черния пазар с антики.

Лина се намръщи.

— Предишният собственик мексиканец ли беше?

— Притежаваше необходимите документи — обясни Меркурио. — Открити са още при първите разкопки в Чичен Ица. Наследник на един от работниците там ги продал за пари в брой, преди още дори да е нямало и идея за закон за антиките. Някой ги е нанизал на тази нишка. В резултат след години се озовали у едно местно семейство маи. Продали наниза, за да платят лечението на сина си.

— Истински късметлия си, че са попаднали при теб — предпазливо подхвърли Лина.

— Така е.

Тя продължаваше да чака, но мъжът не каза нищо повече.

Заслушан в разговора им, Хънтър продължаваше да разглежда експонат след експонат, докато домакинът и Лина обикаляха около антиката, за чийто произход ставаше въпрос. Очевидно Меркурио не владееше бизнес стратегията на жената на Цезар.

— А това какво е? — попита той накрая. — Пергамент?

Лина моментално се озова до него.

— Така изглежда. От брезова кора.

На едната страна на антиката имаше откъслечни символи, които не можа да разчете. Просто бяха останали твърде малко.

— Какво е това? — повтори Хънтър.

— Прилича на откъснато парче от Кодекса на маите, но… — Тя поклати глава: — Всички пет оцелели екземпляра вече са описани. Това може да е част от някой от тях. — Тонът й подсказваше, че беше малко вероятно. — Епископ Ланда и войниците му са били изключително усърдни. Дори ако е имало книги, които не са успели да открият и да изгорят, климатът отдавна ги е унищожил. Пет хиляди години в джунглата… — Погледна към Меркурио и повдигна тъмните си вежди: — Някакъв коментар?

— Пергаментът дойде от същия източник, както и мънистата — отвърна той. — Предишният собственик ни увери, че е част от непознат ръкопис.

— И вие му повярвахте? — обади се Хънтър.

— Не — равно каза другият. — Щеше да е прекалено. Просто фантастика.

— Странно омаловажаване на нещата — отбеляза Лина.

— Едно доказателство за древен непознат ръкопис ще взриви света на маите като ядрена бомба. Да открие шеста оцеляла книга, за археолога е като да открие Свещения граал.

— И за колекционерите, нали? — попита Хънтър.

— Естествено — съгласи се Меркурио.

— Тя можеше никога да не бъде показана — обясни Лина.

— Дори да имаше доказателства за произхода й, датиращи от времето на самия епископ Ланда, Мексико пак щеше да претендира за наследството си.

— Не всички колекционери биха се притеснили от това — подметна Хънтър.

— Но слуховете минават дори през каменни стени — уместно отбеляза Лина. — Шести ръкопис от времето на маите е тайна, която не може да бъде опазена дълго.

— Добре. Виждаш ли тук нещо, което да прилича на артефактите от снимките?

— Не.

— Какви снимки? — попита Меркурио.

Вперил очи в него, Хънтър бръкна в джоба на туристическия си панталон. Разстла фотографиите върху празна работна маса и отново го погледна. Домакинът се приближи до мястото й, разтреперан като ловно куче, започна бързо да ги разглежда една след друга, после отново, но вече по-внимателно.

— В добро състояние са — отбеляза той. — Но този фотограф трябва да бъде разстрелян.

Хънтър изчакваше.

Лина също. Не й беше необходимо да забележи неутралното изражение на приятеля си, за да разбере, че трябва да мълчи.

— Нещо друго? — попита той, след като тишината се проточи прекалено дълго.

Наясно ли сте с произхода им? — заинтересува се Меркурио.

— Не…

Домакинът не изглеждаше изненадан.

— Има ли липсващи находки от вашите разкопки?

— Няма, доколкото ми е известно. Със сигурност не и артефакти с такова качество. Моите антики са от същия стил, особено като тази кадилница, но досега не съм откривал нищо подобно на тази маска. Дали е истинска, или е съвременен фалшификат?

— Нямам представа — отвърна Лина. — Никога не съм я разглеждала отблизо. Виждала съм я само на снимка.

— И си мислиш, че аз съм я виждал? — погледна я Меркурио. — Ласкаеш ме, любов моя. Попадал съм на неща, намекващи за Кава’ил, но не мога да докажа, че не са били внесени от Юкатан. Всъщност всичко, свързано с Кава’ил, не може да се пребори с научните съмнения, че е било открито на моите разкопки в Белиз.

— Тогава защо Филип… — Гласът й заглъхна.

— Проявява такава параноя по отношение на работата ми? — Усмивката на Меркурио беше по-различна от предишните. По-сурова.

— Да — кимна тя.

— Защото не е съвсем с ума си. Разкопки от такава важност на неговата преклонна възраст — махна с ръка към снимките той — могат да се правят само в земите на Рейс Балам. Не знам какво е открил баща ти, след като напуснах. Но със сигурност, докато работехме заедно, не е намирал находки с такова грандиозно значение, любов моя.

— Ако искахте да ги купите, към кого бихте се обърнали? — попита Хънтър. Очите му бяха студени като лед. Наистина му бе писнало да слуша, как другият нарича Лина любов моя.

— Към вас, разбира се — сряза го Меркурио. — Нали вие сте човекът със снимките.

— Те са единственият ми начин да се докосна до оригиналите. Тогава кой е следващият?

— Сесилия Рейс Балам.

— А не при Саймън Кручфийлд? — обади се Лина. — Или при Филип?

— Ако Кручфийлд ги притежаваше, нямаше да ги задържи достатъчно дълго, за да се разчуе за тях — обясни Меркурио. — Той е колкото колекционер, толкова и бизнесмен. А само колекционер би бил достатъчно глупав да задържи за себе си артефакти като тези тук. Колкото до Филип, ако бяха у него, аз съм последният човек, който щеше да го разбере. Старецът дори не би плюл по гроба ми. Отмъстително копеле. — После се поправи припряно: — Прощавай, Лина.

— Няма за какво да се извиняваш. — Гласът й, също като лицето, не изразяваше никаква емоция.

— Това изключва обичайните заподозрени. Някой друг?

— Карлос, разбира се. Но, ако допуснем, че тези артефакти са толкова ценни, колкото изглеждат, никога не би ги продал.

— Той щеше да ги дари на музея — каза Лина.

Меркурио се засмя тихо.

— Каква прелестна наивност, любима. Това е най-очарователната ти черта.

— Да те нарекат наивна, съвсем не е убедителен знак, че някой е очарован от теб — равно изрече тя. — Искаш да кажеш, че Карлос би продал тези антики на черния пазар?

— Не. Твърдя само, че би ги изпуснал от ръцете си единствено ако в колекцията си има по-ценни от тях.

— В нашия музей няма нищо, което да може да се сравни с тези артефакти — възрази Лина.

Усмивката му беше едновременно нежна и насмешлива.

— Ти трябва да си единственият човек в Мексико, който не е наясно, че Карлос има своя собствена колекция, нямаща нищо общо с вашата в хюстънския музей.

— Значи може да знае нещо за тези антики? — веднага попита Хънтър.

Бърз проблясък на ярост в очите й го предупреди, че бе накрая на търпението, с което досега понасяше покровителственото държание на Меркурио ак Чан де ла Пул. Това му допадаше, но все още много въпроси трябваше да намерят отговорите си, преди да й позволи да отреже красивия мексиканец.

— Карлос? — Меркурио повдигна рамене. — Той си има свой съветник. Бабата на Лина, Абюелита, може да знае. Двамата са много близки.

— Защо? — поинтересува се Хънтър. — Тя е с две поколения по-възрастна от него.

— Понеже той е единственият разумен пряк наследник от мъжки пол на рода Рейс Балам — обясни домакинът. — Към него са се насочили невежите селяни, които го смятат за нещо като проводник към старите им богове.

— Той е генерален директор на циментова компания — възрази Лина. — Не изглежда като бог.

— За теб и за мен не. Нищо повече от поредния разглезен син от богато семейство. Но местните са глупави. Търсят нещо, което да направи бедния им живот по-интересен.

— Погледни тези снимки по-внимателно — прекъсна го нетърпеливо тя.

Пренебрежителното му отношение към бедните селяни беше една от основните причини да не позволи отношенията им да прераснат в нещо повече от няколко срещи. Въпреки красивото му лице, атлетичното тяло и любовта към археологията Лина не можеше да гледа на него като на потенциален съпруг.

Жалко, че Меркурио не виждаше нещата по същия начин.

— Откриваш ли нещо? — притисна го тя. — Какво мислиш, че е било предназначението на тези предмети?

— Това парче плат наистина ли е божествена превръзка? — запита той.

— Не знам.

Меркурио погледна към Хънтър.

— И аз. Точно затова ви потърсихме…

— Ако допусна, че артефактите са наистина такива, каквито са на снимките… — подхвана той.

— Виж, това не е разпит — прекъсна го Лина. — Никой не те записва, не те оценява, нито те кара да купуваш или продаваш. Спести ми, моля те, научната терминология.

— Толкова си пряма — измърмори мъжът. — Типична американка.

Крайно време беше да го забележиш, отбеляза със сарказъм Хънтър.

— Аз не съм девойката с развинтена фантазия, която познаваш от разкопките — продължи тя. — Отдавна надживях онзи период.

— Беше красива… Птица, която току-що се бе научила да лети. — Гласът му беше като милувка, очите му потъмняха от нахлулите спомени.

— Това беше преди години. Снимките съществуват сега, в този момент.

Хънтър го измери с поглед като погребален агент, комуто предстои работа.

Тъмните очи на Лина бяха вперени в другия мъж с надеждата той най-сетне да приеме факта, че отдавна бе изживяла увлечението си по красивия асистент на баща си.

— Заради тези антики бяха убити хора — напомни Хънтър. — Не бихме искали още кръв по ръцете си.

Но тонът му подсказваше, че няма нищо против да види кръвта на Меркурио по пръстите си.

Когато домакинът отново се надвеси над снимките, устните му бяха стиснати в тънка линия. Прелъстителната му усмивка беше изчезнала…

— Всички заедно ли са били открити?

— На границата между Тексас и Мексико — отговори Хънтър. — Но къде са се намирали преди, това е неизвестно.

— Едва ли ще чуете нещо по-различно от онова, което може да каже и Лина — повдигна рамене Меркурио. — Изровени са в земите на Райс Балам.

Тя понечи да възрази, но Хънтър я изпревари:

— Какво е предназначението им?

— Религиозно. По-точно — за жертвоприношения. Качеството на ножа, на кадилницата, на маската, на изображението на Чак Мол, на този съд за кадене с тамян… Всичко говори за свещеници царе, които са общували с боговете. Ако е съществувал култ към Кава’ил, тези вещи са принадлежали на най-високопоставения свещеник.

— Защо изключваш възможността да идват от Белиз? — поинтересува се Лина.

— Правя разкопки на няколко места в района, повечето от които са близо до исторически селища и места, където търговците на антики идват от полуостров Юкатан да развиват бизнеса си. Две от тях са доста навътре в джунглата. На някои има стенни рисунки. А само на една-единствена е намерен печат на Кава’ил.

Лина си пое дълбоко дъх и застина…

— Отпечатъкът е в стила на днешните графити по сградите на Мексико сити — повдигна рамене Меркурио. — Нищо друго, освен нагла заявка, че по някое време някой си с флакон боя е посетил мястото. Никога не съм откривал артефакти с висока стойност от Късния класически период. Единствените неща, които съм намирал, са недодялани предмети, изработени в сянката на спомените за юкатеките от хора, които едва са оцелели след нашествието на испанците. Е, да, там са живели маи, но напълно лишени от предишното си величие. Също като селяните днес. Боговете им отдавна ги няма и това си личи по бедните отломки на техния живот.

— И все пак вие имате този къс пергамент — отбеляза Хънтър. — Хартията е продукт на добре развита цивилизация.

— Или остатък от онова, което някога е била — отвърна Меркурио. — Ако парчето е от Белиз, значи някой го е занесъл там. — Вдигна поглед от снимките, улови нежно брадичката на Лина с ръка и извърна лицето й към своето.

Хънтър пристъпи напред, готов да повали на земята любвеобилния археолог.

— Ако бях намерил артефакти като тези от вашите снимки — подхвана домакинът, — щях да напусна поста си и да открия собствена фондация. Парите за спонсориране на разкопките ми щяха да потекат към нея. Майко Божия, онези от Нешънъл джеографик щяха да поставят номера ми на бързо избиране! Разбираш ли какво искам да кажа? Ако е истинска, дори само тази маска е по-добра от всичко останало, сътворено от ацтеките, за които се смята, че са върхът на културата на маите. Кой притежава тези артефакти?

— Ако знаехме, нямаше да сме тук — отвърна Лина, като се отдръпна, за да се освободи от допира му. — Благодаря ти за отделеното време. — Обърна се към приятеля си: — Най-добре да си вървим. Семейството ми сигурно очаква с нетърпение да ме види.

Меркурио сякаш най-сетне разшифрова посланието. Погледът, който отправи на Хънтър, беше остър като връх на нож.

— Благодарим ви, че ни разведохте наоколо, доктор Де ла Пул — протегна ръка Хънтър.

Домакинът изсумтя сърдито.

— Няма защо.

Този път Хънтър не си наложи да изтърпи силното му ръкостискане.