Елизабет Лоуел
Красива саможертва (13)

12

Земята, позволяваща застрояване на южната част на остров Падре, беше ограничена — от едната страна бяха защитените мочурища, а от другата се простираше океанът. Площта, на която се намираше къщата на Саймън Кручфийлд, можеше да побере цяла дивизия. Висока ограда в джорджиански стил опасваше разчистения от дивите храсти терен от всички страни, с изключение на тази откъм брега. Окосените морави изглеждаха кичозно. Стройни, претенциозни палми опасваха алеята и обрамчваха цялата постройка, която сякаш беше направена от пластмаса.

В Северен Хюстън подобна къща сигурно би изглеждала на мястото си, но тук стоеше някак нелепо.

— Понякога парите не просто говорят — подхвърли Лина, — а направо крещят.

Хънтър подкара джипа по алеята и спря на паркинга на мястото, определено за гости. Зад висок до кръста жив плет от гардении се синееше огромен басейн. Въпреки че беше едва девет часът, домакинът им бе казал да го търсят именно там.

— Аз поемам нещата — каза й, като изключи двигателя и пусна ключа в джоба си. — Ти само подготви почвата и не показвай никакъв интерес към мистър Харолд Керигън. Това съм аз.

— А мистър Харолд Керигън от типа мълчаливи мъже ли е? — попита тя с усмивка.

— Да. Но ако започна да се включвам в разговора ви като посредник, който има поръчка от клиент, придържай се към обичайния си академичен стил. Аз съм само познат, с когото си излизала един-два пъти, и вече съм ти омръзнал до смърт. По този начин, ако се досети нещо, ще бъдеш покрита.

— Караш ме да се чувствам като педант.

— Съпругата на Цезар, скъпа… Педантизъм е първата дума, когато става въпрос за работа.

Това не й харесваше, но не възрази. Хънтър не беше първият, който бе забелязал решимостта й, щом нещата опираха до археологията.

Излязоха от джипа и се отправиха към басейна. Като всичко останало наоколо, той беше с огромни размери, направен от ръчно подредени плочки и обграден със зеленина, която подхождаше повече на Хаваите, отколкото на остров Падре. Тропическите цветя насищаха въздуха с миризма на тежък парфюм.

— Мистър Кручфийлд явно никога не е чувал думата претрупаност — подметна Хънтър. — Това важи и за него самия.

Огромен мъж със слънчев загар се бе излегнал върху махагонов стол до тюркоазения басейн. Беше с бели памучни шорти и бяла риза с къси ръкави. Копчетата на корема му бяха разкопчани, излагайки на показ излишък от загоряла и космата плът.

— Килимът не подхожда на завесите — измърмори през стиснати зъби Хънтър.

Лина погледна побелелите косми по тялото на Кручфийлд и гарвановочерната коса на главата му. Панамената му шапка бе кацнала накриво с маниер, който би подхождал по-скоро на Индиана Джоунс. По всичко личеше, че е застаряващ мъж, който се бе впуснал да преследва младостта, която така и нямаше да достигне.

— Добро утро — поздрави ги домакинът, като се изправи и закопча ризата си. Имаше глас на човек, който обича да говори и може да го прави в продължение на часове, без да се нуждае от почивка. — Лина, толкова ми е приятно най-сетне да се запозная с вас лично. Майка ви непрекъснато хвали професионализма ви. — Огромните му ръце буквално погълнаха нейната. — А кой е вашият… Приятел ли?

Тя представи мистър Харолд Херигън, като се опитваше да освободи дланта си, без това да изглежда обидно. Въпреки горещината на деня кожата му беше хладна, почти лепкава. Запита се дали няма някакъв проблем с кръвообращението. Това би обяснило защо прекарва толкова дълго на слънце.

— Много мило от ваша страна да ни отделите време, за да ни покажете колекцията си — отвърна тя и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— О, удоволствието е изцяло мое, скъпа. Винаги е приятно да поговориш с човек, който може да оцени по достойнство тънкостите на незначителното ти хоби… — Усмивката му беше голяма като самия него.

Хънтър се усмихна приятелски. Беше срещал подобен тип мъже и преди — огромни, арогантни, със зъби като клавиши на концертно пиано. Някои от тях бяха самомнителни и глупави. Кручфийлд може и да беше високомерен, но в никакъв случай глупав. Сините му очи гледаха света с остра, хищническа интелигентност.

Този може и да не се окаже напразна загуба на време в крайна сметка, помисли си гостът.

— Предполагам, че и двамата бихте предпочели да поговорим вътре, а? Понякога раят за един човек е истински ад за друг. Последвайте ме, ако обичате.

Мъжът не им остави време да възразят. Поведе ги с бързи крачки по павираната алея към широка двойна врата, оставена отворена въпреки слънцето и жегата.

Антрето беше сухо и хладно, осветявано единствено от слънчевата светлина, проникваща от цяла редица прозорци, стигащи почти до линията на тавана. Различни съдове бяха поставени върху постаменти от всяка страна на галерията с размери на зала.

На Лина не й бяха необходими натрапчиви месингови съдове, за да се досети, че артефактите бяха от епохата на маите преди Колумб. Повечето бяха оригинални и струваха колкото цяло крило на който и да било музей. Сложни вази от черен фаянс бяха занитени към стените. Всяка от тях разказваше една история за възход и падение на крал. Фигурите, изрисувани с червен пигмент, водеха една към друга, нашепвайки за времена, надхвърлящи съзнанието й.

Но не и копнежа й.

Лина продължаваше да се унася все повече и повече, докато следваше домакина из залата. Качеството на антиките я замайваше. Мисълта за слънчевата светлина, влизаща през отворената врата и високите прозорци, я накара да се намръщи мислено.

Защо Кручфийлд е изложил тези експонати толкова безотговорно? Без кадифено въже или стъкло, което да ги предпазва?

Въпреки това именно липсата на пищност и прегради правеше артефактите още по-забележителни. Те съществуваха във вида, в който бяха сътворени, и нищо не заставаше между посетителите и тях.

Тя неохотно призна, че този начин на излагане е брилянтен, независимо от това, че академичната й душа се гърчеше.

— Нещо за ядене или за пиене? — погледна я домакинът.

Изражението върху гладко избръснатото му лице беше на котарак, когото са погалили. Макар да не бе произнесла и дума, очарованието й от видяното явно беше очевидно.

— Не, благодаря — отговори, без да откъсва очи от фигурите върху една от вазите, която беше достатъчно нестабилна и несъвършена, за да бъде автентична. — Обезпокоихме ви достатъчно дори само с идването си тук.

Кручфийлд се усмихна, забелязал жадния поглед, с който разглеждаше колекцията му. Този път усмивката му беше по-искрена.

— Всичко това тук е невероятно — продължи тя, махайки с ръка към залата. — Планински находки, късна класика… Просто невъобразимо… Никога не съм виждала толкова много артефакти, при това с такова качество.

— Страстта на цял един живот — поясни той. — Семейството ми е събирало тези вещи повече от две столетия.

Колко удобно, със сарказъм си помисли Хънтър. Преди какъвто и да било закон за античното наследство. Произход? Няма никакъв проблем. Ваша чест. Моят прапрапрадядо го е донесъл у дома си за Коледа.

На Лина й се искаше да каже, че мястото на тези експонати е в музея, където биха могли да се използват за обучение, както и да предизвикват възхищението дори на хора, които не са и чували за културата на маите. Но прехапа език. Мислите й обаче не бяха длъжни да се съобразяват с правилата на доброто възпитание.

Не мога да повярвам, че всичко това е внесено тук законно. В Мексико сигурно биха искали да получат някои от тях за собствените си музеи.

— Учудващо е, че сте получили разрешение да изнесете толкова ценни екземпляри — каза тя, преди да успее да се въздържи.

Смехът му беше достатъчно висок да разклати съдовете.

— Скъпа моя, ако оставим настрана дългата колекционерска история на семейството ми, всяко нещо си има цена. Всеки човек също. Нима майка ви не ви е казвала това?

Лина се насили да кимне неопределено, надявайки се, че мъжът не бе забелязал обзелото я напрежение.

— Прекарала съм повечето време на разкопките с баща ми. Моите така наречени страсти се доближават по-скоро до неговите.

— И те са високо оценени — увери я Кручфийлд. — Без хора като вас и баща ви щях да намеря много малко стойностни неща, които да прибавя към колекцията си. И на майка ви, разбира се. Изключително ловка бизнес дама, точно по моя вкус.

Дали искаше да ме засегне?, запита се Лина. Или пък, също като Филип, гледа на света единствено през призмата на собствените си желания?

— Да, тук има доста стока — нехайно се обади Хънтър.

— Само това ли е?

Невярваща на ушите си, тя го изгледа изумена.

Стока?

В следващия момент осъзна, че той се опитваше да привлече вниманието към себе си, за да й даде достатъчно време да овладее емоциите си.

— Съжалявам, че се загледах в черната керамична ваза — обърна се тя към домакина. — Не исках да бъда груба.

— Скъпа моя, вашето възхищение е комплимент от най-висок клас. А когато сте готови… — Мъжът посочи с ръка към другата зала, намираща се в дъното на коридора.

— Едва ли някога ще съм готова — съвсем откровено призна Лина и веднага прехапа устни.

Кручфийлд я удостои с най-очарователната си и искрена усмивка.

— Подобен открит интерес е толкова важен за мен, колкото са антиките за вас.

Хънтър го наблюдаваше.

Аха, добре се преструваш, копеле долно. Невинността и искреността в тази къща са по-редки от слънчевата светлина в ада.

Ала той беше по-добър играч на покер от Лина. Умееше да прикрие факта, че артефактите го интересуват почти толкова много, колкото и нея. Както и неприязънта си към иначе любезния домакин. Вместо това се отдаде изцяло на удоволствието да разгледа експонатите. Имаше нещо главозамайващо в това, да се намираш в присъствието на толкова много красота, съхранила се от време, което никога нямаше да се върне. Липсваха му нейните дълбоки научни познания за находките, но споделяше интуитивното й влечение към тях.

— Естествено искреността и възможността да се сдобиеш с нещо невинаги вървят ръка за ръка — говореше в този момент Саймън.

Хънтър продължаваше да го наблюдава, докато очите на домакина не се отделяха от Лина. Гласът му беше небрежен, но погледът му беше изпитателен, като на зъболекар, който търси кариес.

Не му позволявай да те обърка, миличка, насърчи я мислено.

Тя продължаваше да разглежда с интерес и копнеж артефактите.

— Сигурен съм — додаде домакинът, — че си давате сметка колко лесно може да бъде опетнена репутацията на човек в наше време, когато става въпрос за сделки с исторически находки.

Жената поклати глава, продължавайки да се взира като омагьосана в черната керамична ваза.

Хънтър си позволи да въздъхне шумно. Тя веднага схвана играта, в която се опитваше да я въвлече Кручфийлд. Никак не й харесваше, но харесването не бе включено в правилата. Ала да остане в играта, беше задължително.

— Придобиването на определена историческа ценност е деликатен процес — продължаваше Кручфийлд. — Естествено всичко, което съм закупил след влизането на суровите закони за антиките, е надлежно документирано и притежава изискваните от съответните власти водни знаци.

— Не се съмнявам — отнесено кимна Лина.

Хънтър я познаваше вече достатъчно добре, за да знае, че говори през стиснати зъби. Но раменете й бяха отпуснати. Стойката й не издаваше напрежение, когато се обърна към домакина.

— Иска ми се само и останалите колекционери да бяха толкова стриктни като вас. Силия има високо мнение за вашето благоразумие и деликатност.

Широко усмихнат, Кручфийлд я поведе към просторно помещение в другия край на коридора.

— Майка ви е жена с рядък усет към археологията и изключителни политически качества.

Лина издаде странен звук, който подсказваше, че бяха стигнали до точното място.

Хънтър я наблюдаваше с присвити очи. Искаше му се да я прегърне, да й каже, че върши чудесно работата си, но това не влизаше в правилата на играта.

Тя старателно отбягваше погледа му. Да се държи любезно с противния Саймън Кручфийлд, беше като да забиват игли в плътта й. Единственото, което я възпираше да се разкрещи срещу него, беше споменът за рикоширащите куршуми в бетонната настилка близо до краката й и жестоката интимност на момента, в който между пръстите й бе изтичала кръвта на един човек.

— Вие почти не удостоихте с внимание маската, скъпа — отбеляза мъжът. — Това е една от последните ми придобивки, които получих с помощта на майка ви.

— Все още съм като зашеметена от онази великолепна ваза… — успя да изрече Лина.

С усилие се обърна натам, където сочеше домакинът.

И дъхът й секна.

Сякаш никога повече нямаше да може да започне да диша отново… Беше обзета от страшното чувство, че всеки момент ще експлодира.

Беше изумителна вещ. Дървото, глината и онова, което по всяка вероятност бяха изплетени връзки, изглеждаха прекалено нови, за да датират от толкова далечно време, колкото подсказваше инстинктът й. Разноцветните пера бяха оръфани и чупливи, толкова стари, колкото и скритият в тях символ. Композицията от фигури, която трябваше да закрива скулите на свещеника, бе в стила и на други находки от земите на Рейс Балам.

Онова, което разчиташе в тях, беше могъщество и престиж, благородство, божествена мъдрости знание… Единственият липсващ елемент беше изящният образ на Кава’ил.

— Силия ви е продала това? — неутрално попита тя.

— Беше наясно, че подобна вещ трябва да попадне в ръцете само на изключително благоразумен човек.

Тонът му подсказваше, че в благоразумен включва задължителното условие да не се задават въпроси.

Хънтър мълчаливо се чудеше защо Кручфийлд се опитва да я провокира. Вероятно просто защото имаше тази възможност. А може би пък целта му беше много по-злокобна.

Прислужничките се движеха в далечния край на коридора, почистваха къщата и си подвикваха една на друга на мелодичен испански за църквата, децата, неверните мъже и постоянния недостиг на пари.

Хънтър се надяваше, че никой наблизо няма оръжие, но допусна, че някои от неверните мъже може би работят като охрана на господаря на дома. При целия този показ на благоденствие нямаше начин да се мине без бодигардове с пистолети.

— Виждали ли сте това преди? — направо се обърна към Лина домакинът, имайки предвид маската. — Силия ме увери, че е от вашите разкопки.

— Вече не прекарвам там толкова време, колкото някога — отвърна тя. — Но фигурките ми напомнят за някои артефакти, които са открити там.

— И сте сигурна в това.

— Точно толкова, колкото и че вие знаете, че фигурите са строго индивидуално изкуство и винаги имат някакво културно значение… — Пресилена усмивка оголи зъбите й. — Нещо като китайската калиграфия. Унифицирането не е било ценено. За разлика от елегантността и оригиналността.

Кручфийлд понечи да каже нещо, ала Лина не му позволи.

— Всеки един художник — продължи тя — е използвал всеобщо разбираеми символи и ги е издигал на по-високо ниво на естетика и общуване. Значението им се е трансформирало в зависимост от разположението на фигурите или на избора на една вместо друга с подобен смисъл, но с различно разположение. По този начин благородникът може да е бил обект на подигравка от твореца, но майсторството в изработката е ласкаело егото му.

На Хънтър му се прииска да я грабне в прегръдките си. Кручфийлд имаше вид на котарак, когото галят по гърба. Трябваше само да се хвали колекцията му и благоразумието на собственика.

— Признавам си, че не разбирам в дълбочина фигурите и ги оценявам единствено от естетическа гледна точка — каза той, но в гласа му се прокрадваше самоувереност. — Стилът на тази маска напълно ме задоволява. Силия ме увери, че е отличителен знак на боговете, населявали земите на Рейс Балам.

Хънтър се опитваше да не мисли колко примитивно би било да размаже лицето му върху покрития с мрамор под.

— Оцелелите царе свещеници са били обезсмъртени от най-известните занаятчии — продължи Лина. Това беше нейният академичен глас, сякаш говореше на заинтригуван студент.

— А фамилията Рейс Балам е била благословена с продуктивен археолог и бизнес дама с изключителен нюх — завърши Кручфийлд.

Все още се опитва да изкопае нещо, с отвращение си помисли Хънтър. Но не се притесняваше за Лина. Щом досега успяваше да сдържа нервите си, едва ли вече щеше да ги изпусне.

Тя кимна с жест, който би могъл да бъде погрешно разбран като благодарност.

— Силия е истинско вдъхновение.

— Да, така е — съгласи се мъжът. — Тя е наясно, че съществуват колекционери, за които притежанието на определен артефакт е по-ценно от претенциите на който и да било закон за собственост върху предмети, принадлежащи на култури, които предхождат с хилядолетия сегашните абсурдни представи за собственост на някои нации и народи.

Лина отново кимна неопределено и тръгна да обхожда залата. Домакинът я следваше като сянка. Хънтър вървеше на две крачки от двамата, следейки внимателно всяка промяна в поведението й в присъствието на толкова много безценни антики. Но тя се движеше сред тях с увереността на човек, който знае какво има пред себе си, ала търси нещо друго.

След като се увери, че нито една от изчезналите находки не се намира в галерията, реши да внесе нотка на реалност в научния разговор и изблиците на самодоволство.

— Ако със сигурност съществуват експонати, за които се носят слухове — намеси се Хънтър, — къде бихте ги потърсили?

Кручфийлд го изгледа преценяващо.

— Какви по-точно?

— От края на класическия период. Укатецки — отвърна Хънтър и в гласа му се прокрадна нотка на нетърпение, а акцентът му нямаше как да бъде определен. — Съвсем автентични. Уникални и безценни.

Мъжът примигна и погледна към Лина.

Тя отвърна на погледа му.

— Хмм… — замисли се той. — Понякога колекционерите желаят една-единствена вещ, която да засенчи всички останали в колекцията им. Вземете например тази маска. — Посочи към предмета, красиво инкрустиран с камък и раковини. — Това е съвременна изработка и е продадена и купена като такава. Силия я откри за мен, защото знаеше, че искам точно нещо подобно…

Лина дори не си направи труда да прикрие учудването си.

— Никога не ми е споменавала, че се занимава и със съвременно изкуство.

— Ако знае, че неин постоянен клиент търси точно определен артефакт, който не се предлага на пазара, тя понякога намира нова версия, изработена по същия стандарт — обясни Кручфийлд. — Изработката изисква точните инструменти, точните материали и изключително умел майстор.

По тялото й се разля вълна от облекчение. В галерията беше забелязала няколко експоната, чието състояние беше прекалено добро, за да са автентични. През цялото време тайно се беше опасявала, че майка й се занимава с фалшификати.

— Вие не сте единственият, който попълва по този начин пропуски в колекцията си — отбеляза тя. — Дори в последните дни на империята на маите — използвам тази дума доста свободно, защото тук по-скоро става въпрос за култура, която се е променяла във времето, са съществували занаятчии, които са били специализирани в изработването на предмети, използвани в култовете към боговете от миналото. Вероятно това е бил техният начин да провокират божествата за повече мощ и сила, защото културата им била започнала да запада.

— Фалшификатът си е фалшификат — обади се Хънтър.

— Но дори те ни носят някаква информация за културата, от която идват — възрази Лина. — Ала разбирам позицията ви. Автентичните артефакти винаги са за предпочитане.

— И така, към кого бихте се обърнали за нещо оригинално, с което да попълните колекцията си? — отново попита Хънтър. — Нещо, за което сте чули да се говори, но никога не сте виждали.

— Ами — отвърна домакинът, — към Силия Рейс Балам, естествено.

— Ами ако и тя не разполага с него? — продължи Хънтър. — Кой е следващият?

— Ако не е при нея, значи не е и у никой друг — погледна го прямо Кручфийлд.

— Ами ако става въпрос за верига от обирджии на антични гробници? — нехайно продължи младият мъж.

Лина възкликна стреснато:

— Това би било незаконно!

— Даа… — съгласи се той, без да откъсва поглед от домакина на огромната къща. — В такъв случай кой би могъл да го държи и как бихте се свързали с него?

— Но това… — подхвана отново жената.

— Просто съм любопитен — продължи Хънтър, без да се обръща към нея. — Ако вие не сте, можете да отскочите да се разхладите около басейна или да се поразходите.

Тя дори не си направи труда да прикрие раздразнението си.

— На мистър Кручфийлд може да не му допадат двусмислените ви, подвеждащи въпроси.

— Обиден ли се чувствате? — попита Хънтър.

— Аз съм колекционер — безгрижно отвърна домакинът. — За да тръгна по пътя, за който намекнахте, би трябвало да желая нещо отчаяно. Тук нямам много такива вещи, но…

Гостите проследиха погледа му към близката ниша, където оскъдна светлина осветяваше нещо, което приличаше на останки от много стар каменен нож. Беше нащърбен, тъп и с нищо незабележим, счупен на три части. Но при по-обстоен оглед съвършената изработка, скрита под нанесените от времето вреди, нямаше как да остане незабелязана. На едно от парчетата от острието се забелязваше малък белег. Хънтър се загледа в него с любопитство и внезапно го обзе чувството, че вижда нещо, което много прилича на един от артефактите, изгубени от Джейс.

С едва доловима въздишка Лина се надвеси над предмета. Без съмнение, счупеният нож притежаваше знака, който накара сърцето й да замре. Той представляваше събрани четири триъгълника, обърнати с върховете си навън, а по основите им бе издълбана линия, която ги превръщаше в обща композиция.

Четири ъгъла, съединени от светлината.

Кава’ил.

— Къде открихте това? — попита Лина напрегнато.

— Ако не ме лъже паметта, най-вероятно не е от спонсорирани разкопки — отвърна собственикът по-скоро със загатната, отколкото с истинска усмивка. — Някъде от низините на Юкатан. Посткласическия период. Всъщност датира от официалния край на майската цивилизация, въпреки че и след това много занаятчии са продължили да използват мотиви и стилове от…

— Да, това ми е известно — рязко го прекъсна жената. — От кое място по-точно?

Това беше настояване, а не въпрос.

— Южната част на остров Падре — прямо отвърна Кручфийлд.

Тя си пое бавно дъх, преди да се обърне към Хънтър.

— Всъщност вие никога не сте искали да се срещате с мен. Просто сте ме използвали.

Младият мъж й отправи неразгадаем поглед.

— Ще ви изчакам в джипа — заяви Лина.

И без да каже нищо повече, напусна залата.

— Много чувствително момиче — отбеляза Кручфийлд.

— Типичен латиноамерикански темперамент.

Хънтър едва забележимо се усмихна.

— Не смятам, че латиноамериканците държат първенството. Щом повдигнахме този въпрос, аз съм потомък на викингите още от времето на Чингис хан.

За първи път домакинът го изгледа с интерес.

— Какво искате?

— Имам клиент, който се интересува от артефакти от този период — кимна към полутъмната ниша Хънтър и добави като ехо последните думи на Саймън: — Отчаяно.

— В такъв случай трябваше да определите среща на майката, а не на дъщерята.

— Силия няма достъп до тези находки.

— И вие си мислите, че аз имам.

— Точно затова съм тук.

Хънтър пъхна ръка в един от джобовете на панталона си и измъкна снимките на изчезналите артефакти. Хартията носеше следите на небрежно отношение и беше доста измачкана, но предметите се виждаха добре.

Заинтригуван, Кручфийлд се надвеси над тях. Хънтър ги разпери като печеливша ръка на покер и ги приближи към гърдите си. С нетърпелив жест другият измъкна произволно една от тях.

Маска, сияеща като опушено огледало, обрамчена с фигури, символизиращи могъщество и смърт.

— Кава’ил — каза, сякаш останал без дъх. За момент в очите му проблесна алчността на страстния колекционер. После бизнесменът в него надделя. — Нещо за произхода й?

— Моят клиент иска самия артефакт, а не родословието му — сряза го Хънтър.

— Не разполагам нито с едното, нито с другото.

Самият Хънтър бе забелязал, че Кручфийлд поглъщаше изображенията на снимките с погледа на човек, който желае нещо, а не който вече го притежава.

— Кой би могъл да ги има? — попита той.

Последва продължително мълчание. Сетне възрастният мъж въздъхна.

— Аз рядко давам съвети, но все пак… Оценката на доктор Тейлър за моята колекция беше много задоволителна.

Хънтър чакаше.

— По земите на Рейс Балам има много грабители на древни гробници — продължи Кручфийлд. — Намират доста неща, но не продават нищо нито на мен, нито на някой от познатите ми. Главатарят им е много по-безцеремонен от вашия Чингис хан.

— Кой е той?

— Да се изрече името му, би било равнозначно на смърт — усмихна се студено Кручфийлд и протегна ръка да върне снимката. — А аз предпочитам живота.

— Мексиканец ли е?

Домакинът кимна.

— Да не би да го наричат Маят?

Мазните клепачи на възрастния мъж потръпнаха.

— Приятен ден, мистър Керигън. Няма да ви изпращам. Знаете къде е изходът.

Хънтър понечи да протестира, но знаеше кога държи губеща ръка. С добре премерено движение прибра снимките обратно в джоба си и излезе, оставяйки домакина и колекцията му зад гърба си. След хладината на галерията слънцето му се стори необичайно жарко.

Лина го очакваше в джипа, като се мръщеше и хапеше сочните си устни.

Той се настани до нея и включи двигателя, без да продума.

— Е? — попита тя, след като бяха минали дългата, павирана алея.

— Размишлявам.

— Тогава го прави на глас.

Хънтър почти се усмихна въпреки гнева и адреналина, които се надбягваха в кръвта му.

Да се произнесе името му, е равнозначно на смърт.

Не искаше да я излага на подобна опасност.

Само че нямаше друг избор. Хюстън не беше безопасно място за нея. Бяха ги преследвали до пределите на града и със сигурност щяха да ги последват и по-далече, ако не беше успял да се отърве от опашката. Фактът, че преследвачът беше само един, показваше ясно, че не ставаше въпрос за блюстители на реда, които им дишат във врата. Дори най-тъпото ченге знаеше, че ако обектът е бдителен, един-единствен преследващ няма да свърши никаква работа.

— Кажи, Хънтър… — отново настоя тя.

Той стисна здраво волана.

— Ако смятах, че ще има някаква полза, веднага бих завил обратно и бих натикал муцуната на Кручфийлд в тоалетната чиния, докато не ми издаде всичко.

Очите й се разшириха уплашено.

— Да не би да е разпознал артефактите от снимките?

— В смисъл дали има представа къде се намират в момента ли? Не. Но беше съвсем наясно, че идват от имението на Рейс Балам.

— Откъде може да знае? — попита Лина настойчиво.

— Откъдето и ти, колкото и да не ти се иска. Има набито око.

— Какво ти каза?

— Заяви, че из вашите разкопки се подвизават обирджии на антични гробници.

Тя тихо въздъхна.

— Отдавна го подозирах.

— Очевидно шефът им е влиятелен човек. Кручфийлд не се осмели дори да произнесе името му. Когато го попитах дали не е Маят, просто ми посочи вратата.

Дългите мигли на Лина се спуснаха наполовина над очите й и зъбите отново се впиха в устните й.

— Силия би трябвало да го познава, не мислиш ли?

— Семейството ти притежава много земя. Необработваема. Отдалечена. Трудно е да бъде обходена цялата. Съмнявам се, че някой знае какво се случва на всеки акър от нея.

— Но щом купува от иманяри, няма как да не е наясно…

Ръцете му отново стиснаха здраво волана. Нищо в тази история не му харесваше и колкото повече научаваше, толкова по-заплетено изглеждаше положението.

— Кручфийлд твърди, че те не продават на никого от познатите му. — Гласът му беше като погледа му — напрегнат.

Обзе я едновременно чувство на облекчение и безизходност. Радваше се да узнае, че майка й не търгува на черния пазар за антики, но получената информация с нищо не ги приближаваше към човека, който със сигурност го правеше.

В джипа не се чуваше друго, освен свистенето на гумите по асфалта и периодичните крясъци на чайките, пикиращи над вълните.

— Отново се замисли… — отбеляза тя накрая.

Той не й отговори.

— Не мога да ти помагам, ако ме държиш в неведение.

— Опитвам се да избера между вариантите да те откарам при чичовците ми, за да ти осигуря защита, или…

— Не! — прекъсна го рязко Лина. — Не искам да замесвам още хора.

Хънтър я погледна и веднага разбра, че тя отново вижда рикоширащите в бетона куршуми и изтичащата кръв на Джейс.

— Те знаят как да се защитят — подметна неуверено.

— Същото се отнасяше и за приятеля ти.

Мъжът изруга напрегнато.

— Не искам да ти се случи нещо.

— Нито пък аз — погледна през прозореца тя. — Ще замина за Куантана Ру. Моята Абюелита ще бъде щастлива, а аз ще съм в безопасност. Семейството ми може и да живее насред джунглата недалеч от Тулум, но е достатъчно съвременно, за да си осигури електронни сензори, бодигардове и паник стая. Като всички останали страдащи от параноя богаташи.

— А какво ще кажеш за иманярите? Ами за Маят?

Лина повдигна рамене.

— Очевидно са пребивавали из нашите земи от известно време, но никой от семейството не е пострадал. Все пак ме нападнаха в Хюстън, а не в Юкатан. Колкото до Маят, това би могло да бъде прякор на някой американец, а не на мексиканец. Освен това… — Гласът й замря.

— Какво?

— В Куантана Ру никога не съм имала усещането, че ме следят.

Хънтър погледна часовника си.

— Имаме достатъчно време да хванем последния полет от Браунсвил.