Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (81)

78.

Те никога не правеха любов. Винаги беше само секс. Груб секс без чувства, който задоволяваше плътските нужди и раздвижваше древните енергии. Точно преди да стигне до кулминацията, Вивиен се отдръпна, а образите от Астрала не спираха да шепнат в главата й. Тя притисна ръце към горещите си гърди и усети, че кожата й трепти в забързания ритъм на сърцето.

Ахриман се изправи в леглото, седна и я изгледа. Беше събрал върховете на пръстите си пред лицето, докато наблюдаваше напрегнато жената. Вече беше виждал нейните събуждания от пътешествията й в Астрала и знаеше, че когато се буди по този начин, новините винаги са лоши. Но този път нямаше как да са такива. В съня си Вивиен пусна три прости елементала към Милър.

Уморена и останала без сили, Милър щеше да е уязвима за примитивния разум, който подхранва сенките на сънищата и желанията. Вивиен използва образи, отскубнати от подсъзнанието на Милър, за да всели ужас в момичето. То щеше да си мисли, че се бие с демони. Щеше да накълца на парчета демоните… и когато се събуди от съня си наяве, щеше да открие, че току-що е убила Оуен Уокър.

— Не успях — каза Вивиен и си наля чаша вода от каната на нощната масичка. Тя бързо изгълта водата, макар че й се искаше това да беше по-силно питие. — Тя е силна, господарю. Дори не знае колко е силна, не разбира каква е природата на тази сила, но това знание идва при нея, късче по късче.

— Тя от кръвните наследници ли е?

— Тя е… не съм сигурна коя е. Не мога да проследя потеклото й.

Ахриман пое дълбоко дъх, за да успее умът му да овладее беса на тялото му.

— Какво е станало? — попита накрая той.

— Отседнали са в един хотел. Не съм съвсем сигурна точно къде — Астралът е ужасно объркан. Но формите на съня я откриха. Тя погълна първите две с меча. После нападна мъжа, както го бяхме планирали. Видя го като демон и почти го уби, обаче той наду рога и това развали магията. Освен това, звукът изпрати вълни из целия Астрал, които ме изхвърлиха навън.

— Тези двамата водят магически живот — измърмори Ахриман.

— Не просто магически.

Мъжът от Мрака вдигна рязко поглед.

— Да не би да мислиш, че са под закрила?

— Това не би ме изненадало.

— Напоследък не са останали много закрилници — измърмори той. — Последният продължи пътя си и премина отвъд преди седемдесет години, след като раздаде светините на сегашните Пазители.

— Но някой все пак ги наглежда.

Мъжът сърдито се извъртя и прекоси стаята до големия дървен сандък, вдигна капака му и извади нож с дълго острие и малък револвер.

— Можеш ли да определиш по-точно местоположението им? Трябва ми, а нямаме време. Иначе ще се наложи аз сам да се занимавам с това. — Той сложи пет патрона в барабана на револвера и освободи петлето над празния патронник.

— Бих могла да опитам — каза Вивиен, а после добави с усмивка, — но няма нужда.

Ахриман я погледна.

— Видях върху леглото една брошурка за фестивал. Те са на път за там. — Лицето й грейна. — Идват право при тебе.

Ахриман Саурин си позволи нещо, което правеше много рядко — да се усмихне. Той от край време си знаеше, че неговата кауза е справедлива и че боговете — старите богове, истинските богове, са на негова страна.

И сякаш, за да докажат това, те подкараха двете най-важни светини право към него.