Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (70)

67.

„В района на «Ватерло хаус», Хаунслоу, са чути изстрели. Всички коли в района на…“

Виктория Хийт отправи поглед към Тони Фулър и се наведе напред, за да увеличи звука. Лицето на комисаря беше като неподвижна маска и той отказа даже да обърне внимание на доклада по радиостанцията.

— Всички коли в района на…

Сержант Хийт отговори на обаждането по радиостанцията.

— Тук мобилна група „Четири“.

— Координатите ви, мобилна група „Четири“?

Хийт пое дълбоко въздух:

— Точно пред „Ватерло хаус“.

— Повторете, мобилна група „Четири“.

— Чухте ме и първия път.

 

 

Оуен положи главата на умиращата жена в скута си. Бриджит Дейвис пое цялата сила на двете дула с гърдите и корема си — изстрелите раздробиха и разкъсаха всичко, което срещнаха по пътя си, а през кървящите рани се показваха парчета кости. Няколко сачми се бяха забили в меките тъкани по врата и лицето й. Оуен разгледа раните и разбра, че нищо не може да се направи за жената. По принцип тя вече трябваше да е мъртва — само волята и решителността й продължаваха да крепят духа в тялото й. Очите й трепнаха, след това по устните й се появиха мехурчета кръв.

— Той мъртъв ли е?

— Да — отвърна меко Оуен. Против желанието си той обърна глава и видя, че Сара все още стои права и застинала над трупа на Кубето. От Счупения меч капеха тежки капки кръв и заради тях мечът изглеждаше по-дълъг и по-цялостен. — Да, той е мъртъв — прошепна отново той. — Сара го уби.

Леденостудените ръце на Бриджит намериха неговите и сложиха в тях древния ловен рог. Жълтеникавата кост бе изцапана с нейната кръв.

— Предавам го в твоите ръце — каза тя.

Оуен изви главата си и доближи лицето си до устните на старата жена.

— Мадок… — прошепна Бриджит. — Мадок… Там започна всичко. Там трябва и да свърши. Вие трябва да отидете в Мадок.

 

 

Като дишаше тежко и потръпваше, Вивиен се изправи на крака и се отдръпна от мокрото тяло на Ахриман.

— Какво има? — изсъска той.

— Рогът на Бран изсвири! — Тя слушаше със затворени очи и леко наклонена на една страна глава, но сега не чуваше нищо друго освен едва доловимия отзвук на ловния рог.

Ахриман седна, облегна широкия си гръб на стената и загледа внимателно жената.

— Можеш ли да намериш Кубето? — Той сложи двете си ръце на голите й рамене и й предаде част от силата си. — Намери Кубето! Бързо!

Вивиен затвори очи…

 

 

… И ги отвори отново в Астрала.

Беше се разхождала из този мрачен пейзаж още като дете, но тогава не знаеше, че дарбата й е забележителна и необикновена. Тя се научи рано как се тълкуват цветовете, които танцуват в сивата пустош. Разпознаваше различни места от света долу, които изпращаха своите отзвуци в Астрала — древни места, стари полесражения, гробове, които бяха в състояние да хващат и да задържат дух подобно на насекомо, което се залепва на лента за мухи.

Тя познаваше цвета и формата на Кубето — абстрактните критерии, по които го идентифицираше в Астралния свят. Той беше дребна душица, тъмнокафяв на цвят, наситен с гняв, горчилка и възмущение. Тя се застави да търси духа му, издигна се, а след това се сниши към безчислените иглички светлина — Лондон.

Сега звуците на рога се чуваха по-добре — леки треперещи отзвуци на магическия звук, прехвърчали преди миг през сивотата. Вивиен проследи остатъчните звуци и по тях стигна до източника.

В това си сънено състояние тя се озова в апартамента…

 

 

Сара стоеше над тялото на демона. В смъртта си тази твар се беше смалила, люспите й сега изглеждаха по-меки, сярното жълто на очите беше избледняло, редиците кръвожадни зъби се бяха скрили. Контурите на тварта се стапяха, изкривяваха, изменяха се едва доловимо и ставаха почти човешки, но не съвсем. В този момент Сара усети кисело-горчив вятър по мокрото си от пот лице. Миг по-късно тя го помириса, вкуси горчивината му на езика си… и тогава в стаята влезе друг демон, женски… Материализира се от нищото.

И Сара го атакува със страшен вой.

 

 

Оуен гледаше потресен как Сара разсича празния въздух. Счупеният меч съсече една картина и я събори от стената, а металът остави дълга бразда по релефния тапет.

— Говори с нея — прошепна Бриджит с последни сили. — Повикай я по име, върни я, преди мечът да я е отнесъл.

— Сара — прошепна Оуен. — Сара!

 

 

Вивиен се събуди с писък, очите й блестяха диво, широко отворени и втренчени, сърцето й биеше лудо. Тя скочи от леглото, втурна се в банята и се наведе над тоалетната чиния. Стомахът й се бунтуваше и устата й се пълнеше с жлъчен сок. След като не успя да повърне, тя се изправи и се наведе над умивалника. Лицето, което я погледна от огледалото, беше страшно и съсипано. Вивиен се потресе от вида си. Беше само на двадесет и една, но днес изглеждаше поне два пъти по-стара.

Ахриман застана на вратата.

— Какво е станало? — попита меко той. Уелският акцент, който той успяваше да скрие с цената на мъчителни усилия, сега си пролича ясно.

— Кубето е мъртъв, мечът се е нахранил с душата му. Владетелката на меча го е убила… освен това тя ме видя. — Вивиен се обърна и го погледна. — Тя ме видя, замахна да бе убие! Как е възможно? Гледала съм й аурата — нищо особено. Въпреки това тя владее меча… — Вивиен поклати глава, тук имаше нещо не наред.

— Кубето е мъртъв. А Бриджит Дейвис?

— Мъртва или умираща. Кубето я е застрелял. — Вивиен беше мярнала накъдреното сиво-черно сияние около главата на старицата — ясен знак, че духът се готви да напусне тялото.

— Рогът?

— В ръцете на Оуен.

Мъжът от мрака изруга с клетва, която беше поне на пет хиляди години. Той пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее гнева си.

— Значи сега и мечът, и рогът са у тях — Ахриман не беше в състояние да скрие треперенето на гласа си.