Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (63)

60.

— Има твърде много неща, които не мога да ви кажа — започна тихо започна Бриджит Дейвис — просто защото не ги зная. И защото сме притиснати от времето — добави бързо тя, като наблюдаваше внимателно лицето на Сара. — Нека първо аз да говоря, а после вие ще зададете въпросите си.

Оуен стисна ръката на Сара, за да успокои надигащото се в нея недоволство.

— Нека тя говори — рече меко той.

Бриджит Дейвис пое дълбоко дъх, после обърна глава, за да погледне през прозореца на запад, където се виждаше лондонският хоризонт.

— Преди повече от седемдесет години, в началото на войната се страхувахме, че немците ще бомбардират градовете. От по-големите градове бяха евакуирани доста деца, които бяха изпратени по градове и села в страната. Дори днес не съм сигурна как са ни отвеждали, кой е избирал къде ще попадне всяко конкретно дете. Аз се озовах в едно уелско село, наречено Мадок, точно на границата. Общо, заедно с мен, бяхме тринадесет деца, транспортирани до селцето, пет момчета и осем момичета. Всички бяха на моята възраст, някоя-друга година повече или по-малко. Бяхме от най-различни части на страната. За повечето това беше първо излизане от къщи и ние го усещахме като велико приключение. — Старата жена се усмихна и премигна. — Прекрасно беше и сега мога да кажа съвсем честно, че това бяха едни от най-радостните периоди от моя живот. Селото беше хубаво, хората бяха мили, по това време на годината там беше божествено, аз имах нови приятели… и си имахме тайна. Същата есен ни дадоха светините.

Тя кимна към торбата в краката на Сара.

— Ти си взела със себе си меча на Джудит. Усещам го. Мечът… — Тя се смълча и добави с уважение в гласа: — Ами, хайде да му казваме просто мечът, нали така? В тези имена е заключено вълшебство.

Без да осъзнава какво прави Сара бръкна в торбата и извади увития с вестник меч. Ръждата беше намаляла още, на места насред червените петна проблясваше чист метал, а самата форма на меча се открояваше вече по-ясно.

Бриджит протегна ръка към меча, но веднага я дръпна, сякаш се беше опарила.

— Хранил ли се е?

Сара я погледна безизразно.

— Опитвал ли е кръв? — попита Бриджит.

— Използвах го, за да убия двама мъже.

Дъхът на старата жена излезе с дълго свистене, а по лицето й се изписа неовладян страх. Пръстите на лявата й ръка се движеха, като описваха някаква сложна траектория, която завърши с това, че ръката й се затвори здраво в юмрук със стърчащи от него показалец и кутре, а палецът пресичаше сгънатите пръсти.

— Бяхте започнали да ни разказвате за светините — намеси се бързо Оуен. — В село Мадок, през войната… са ви дали светините.

Очите на Бриджит бавно изгубиха стъкления си вид.

— Да… Да, дадоха ни светините. Защото ние бяхме деца, които не бяхме от там и се държахме заедно. При нормални обстоятелства ние никога не бихме се превърнали в едно цяло. Всички произхождахме от различни класи, имахме различно потекло, а по онова време събиране на толкова различни хора беше просто невъзможно. Даже някои от нас никога не бяха ходили на село преди това. Там бяхме около три седмици и след това научихме за знаменитата Мадокска прокълната пещера. Естествено всички се втурнахме да я изследваме.

— И там срещнахме Амвросий.

— Амвросий беше един скитник и идвал в селото откак хората се помнеха. Той остреше ножове, поправяше грънци и тигани, помагаше в земеделската работа, а вечерно време се занимаваше с предсказване на бъдещето. През лятото и ранната есен живееше в пещерата на края на селото. С годините той беше наслагал там дървени шкафчета и някакво легло, а децата от селото се подкокоросваха едно друго да допълзят и да легнат на леглото. Всички деца го обичаха. Явно всички сме искали да бъдем като него. Времената бяха други, не забравяйте, че тогава на скитниците се гледаше като на благородни хора. Викахме им „странстващи рицари“. Те си имаха достойнство, каквото при сегашните скитници не можеш да срещнеш често.

Бриджит Дейвис замълча, като си спомни за едноокия скитник. Когато заговори отново, гласът й бе омекнал и сякаш идеше някъде от далече.

— Мисля, че ние всички в момента, в който го съзряхме, разбрахме, че сме го виждали и преди. Невъзможно, разбира се, но го познавахме. И той ни познаваше. Той знаеше имената на всички ни, на колко сме години, дори знаеше откъде сме. Би следвало да е ужасяващо, но дори сега, седемдесет години по-късно, аз все още си спомням, че с него човек се чувстваше… в безопасност.

Бриджит ужасено пое въздух.

— През следващите няколко седмици го опознахме толкова добре, че започнахме да го сънуваме. Странни, интересни сънища, в които той обикновено седеше заобиколен от огледала и говореше, говореше безкрай. Само че думите му бяха странни и неясни. Това бяха необуздани и тревожни сънища. Едва когато открихме, че всички сънуваме един и същи сън, започнахме да подозираме, че става нещо странно. Събирахме се пред пещерата му късно следобед. Бяха златни следобеди, слънцето прозираше през дърветата, а въздухът беше тежък и застинал, наситен с горски миризми. Това е нещо, което никога не съм забравяла… въпреки че сега горите ме ужасяват — добави тя с усмивка. — Не си спомням кога за последен път съм била в гора. Амвросий започна да ни разказва приказки, вълшебни приказки, смесица от легенди и предания. Той беше забележителен разказвач. Звучеше така, все едно е бил на мястото, за което разказваше. Тогава ни разказа и за светините — тринадесетте съкровища на Британия. А седмица по-късно той извади самите предмети… — гласът на Бриджит затихна.

— Какво стана тогава? — попита меко Оуен.

Старата жена се усмихна.

— Не съм сигурна. За този ден в паметта ми продължава да е някак объркано, въпреки че за толкова много други дни имам живи и ясни спомени. Все пак със сигурност си спомням, че него ден имаше гръмотевици, въздухът беше наелектризиран. Беше валяло предишния ден — толкова проливен дъжд, че горските пътеки и пътища бяха се превърнали в кални непроходими коловози, а нас ни прибраха който където беше настанен. Същата вечер се заоблачи рано, а тогава бяха времената преди телевизията, така че ни пратиха да спим…

— Вие непрекъснато казвате „ние“ — прекъсна Сара. — Кои са тези ние?

— Всички. — Бриджит се усмихна. — Аз, Мили, Джорджи, Джудит, Барбара, Ричи, Гейб, Нина, Беа, Софи, Дони, Били, Томи… ние всички. Разказвам какво се е случило с мен самата, но същото се е случи и с останалите дванадесет деца. Ние всички сънувахме едни и същи сънища, имахме едни и същи мисли.

— Какво стана после? — попита Оуен.

— Събудихме се в полунощ. Всички почувствахме, че ни тегли да отидем при Амвросий. — Бриджит колебливо се разсмя. — Каква ли гледка сме представлявали… тринадесет голи деца, които се движат по пустите улици, по калните горски пътища. Амвросий ни чакаше. Той беше облякъл дълго сиво наметало, стегнато на кръста с бяло плетено въженце, и голяма качулка на главата. Стоеше пред един пън, покрит с мъх, а на него бяха наслагани странни предмети. Един по един пристъпвахме напред, от най-големия до най-малкия… а Амвросий, без да гледа, връчваше на всеки от нас по някой от предметите и всеки път прошепваше името му в ушите на този, на когото го даваше. След като получеше своя предмет детето отстъпваше назад, за да излезе напред следващото…

Оуен гледаше старата жена и изведнъж си спомни един абзац, който прочете в дневника на Джудит:

Ние бяхме насред гората, събрани в полукръг около Амвросий… На пъна имаше странни предмети — чаши, чинии, ножове, една шахматна дъска, една красива пурпурна мантия. Един по един отивахме при Амвросий и той даде на всеки от нас по един от тези красиви предмети.

Оуен усети, че Бриджит го гледа.

— Какво има, скъпи? — попита тя.

Той поклати глава.

— Леля ми е описала събитията, за които говорите, но тя пише, че било сън…

— В началото беше сън — всяка нощ в продължение на десет денонощия един и същи сън, една и съща поредица от събития, Амвросий шепне едни и същи думи. На единадесетата нощ всичко това се случи наяве, но по това време, разбира се, ние бяхме идеално подготвени за ритуала — старата жена сви леко рамене. — Мисля, че сънищата са ни били изпращани от Амвросий, за да ни подготви за това, което ще се случи.

— Значи не е било сън? — попита Сара.

Бриджит показа меча в ръката й, после бръкна в джоба си и измъкна оттам един малък извит ловджийски рог от пожълтяла слонова кост, покрит с ковано злато и инкрустиран с криволичещи каменни орнаменти.

— Това е Рогът на… Б-Р-А-Н — каза тя по букви. — Не смея да изрека името му. Освен това — не, не беше никакъв сън. — Като държеше рога в ръка, тя пое дълбоко дъх и изхлипа. — Когато дойде моят ред, аз пристъпих към едноокия старец и той ми връчи това. А когато старецът каза името му, аз научих, изведнъж научих, всичко за този предмет… и всъщност горе-долу всичко и за другите светини. Вече знаех какво представляват, откъде са и, най-важното, за какво служат. Не съм сигурна по какъв начин останалите са реагирали на своите подаръци. Никога не сме говорили за това. Останах с впечатлението, че част от другите просто не повярваха или не искаха да повярват на това, което им каза Амвросий. Когато войната свърши, всеки пое по пътя си и всички постигнахме скромни успехи, но успехи: професионални, лични или и двете. Онези от нас, които вярваха в светините, които инстинктивно разбираха каква сила представляват те, постигнаха повече от останалите. Но за това нямахме почти никаква заслуга, тук се беше намесила остатъчната сила на светините, която се проявяваше чрез нас.

— Групата събирала ли се е след това? — попита Оуен.

— Някои от нас не прекъснаха връзките си, но Амвросий категорично настояваше, че светините никога не бива да се събират отново заедно.

— Защо? — попита Сара. Тя усети как мечът се затопля в ръката й и знаеше инстинктивно, че това е заради близостта до рога на Бран.

Усмивката на Бриджит беше ледена.

— Твърде е опасно. На света има тринадесет светини. Поотделно те са мощни, но заедно са опустошителни. Те не бива никога да се събират заедно.

— Но този Амвросий ги е събрал заедно — каза бързо Сара.

— Амвросий беше Пазителят на светините, той беше в състояние да ги владее.

Оуен се наведе напред със здраво сключени ръце.

— Вие казахте, че знаете за какво служат светините. За какво служат?

Усмивката на Бриджит беше студена и сдържана.

— Не съм сигурна, че следва да ви казвам.

— Защо? — попита Сара.

— Когато Амвросий ми даде светинята, той отвори съзнанието ми за древните тайнства. Аз произхождам от семейство с дълбоки религиозни устои, а онова, което научих тази нощ, ме потресе до дъното на душата ми и ме накара да се съмнявам във всичко, на което ме бяха учили от самото ми раждане. Прекарала съм целия си живот в опознаване на религията, в търсене на отговори и въпреки своя чудесен дар разбрах, че колкото повече научавам, толкова повече откривам колко малко зная. — Усмивката й се изкриви. — Зная, че през последните няколко години вашата леля също се е посветила на мистичните знания, търсела е в миналото отговори на същите въпроси, които са ме тревожили през целия ми живот.

Оуен поклати глава.

— Не ви разбирам.

— Кажете ни какво могат да правят светините — настоя Сара.

— Те са пазители, защити, мощни бариери. Създадени са, за да сдържат… — тя спря и въздъхна. — Не мога! Прекалено, прекалено е опасно! Вие не сте защитени. Дори самото знание ви излага на опасност.

— Кажете ни! — настоя отново Сара.

Бриджит поклати глава и Сара усети как я обзема ирационален гняв. Тя се изправи на крака с вдигнат меч пред малката женица, която се люлееше напред-назад в стола.

— Кажете ни!

— Сара!

Младата жена изведнъж спря, дишането й се накъса, сърцето й удряше тежко — знаеше, че Оуен й крещи и я дърпа за ръката.

Бриджит се протегна и също докосна ръката й и Сара почувства как внезапният й гняв се оттича и тя остава изнемощяла и трепереща. Омаломощена, Сара потъна в стола, а страните й се покриха с руменина от срам заради избухването.

— Разбирате ли сега опасността на светините? — попита старата жена. — Вие не сте човек, който по принцип се поддава на гнева… и въпреки това вижте какво направи с вас светинята. Ако продължите да стискате меча, след още няколко дни мечът ще ви управлява… а парадоксалното в случая е, че вие ще се наслаждавате. Точно това е станало с някои от Пазителите. Те започнали да се наслаждават на силата… и силата ги покварила.

— Аз не съм Пазител — каза намусено Сара.

— Не сте — съгласи се Бриджит, — но вие сте нещо много повече, мисля.

— Освен това, мечът принадлежи на Оуен — Сара се усмихна. — Джудит ме помоли да му го предам.

— В такъв случай му го дайте — каза Бриджит.

Сара се обърна към мъжа, който седеше до нея, и изведнъж се разтревожи от мисълта, че трябва да му предаде ръждясалото парче желязо. Тя се опита да вдигне дясната си ръка, ръката, с която държеше меча, но откри, че не може да го направи.

Менгеме сякаш стисна гърдите й и изкара въздуха от белите й дробове, а стомахът й изгаряше.

— Виждате ли? — Старата жена се усмихна. — Виждате ли каква власт упражнява това върху вас?

Сара хлътна в стола, плувнала в пот.

— Какво мога да направя аз?

— Нищо. Абсолютно нищо!