Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (59)

56.

Вивиен отвори очи и се усмихна на Мъжа от Мрака.

— Горкото момче, адски е объркано. Още гледа в телефона и се чуди дали и това е някакъв сън и чака да се събуди. — Усмивката й угасна. — Защо го използваш?

— Той е полезно оръдие. Освен това познава методите на Елиът, знае какви са ни изискванията, вършил е тази работа и преди… и тя не го притеснява. Но когато свършим, той е твой. Той е млад, силен, научил се е да се наслаждава на болката. Ти би могла да си играеш с него доста време.

Вивиен седна на леглото и започна да сплита косата си на дебела плитка. Протегна се като котка и изпружи здравите си жилести крайници.

— Трябва да знаеш, че в Астрала има вълнение — каза тя на Ахриман с равен тон. — Когато Милър извика меча по име, тя пусна на воля тъмните сенки. Усетих особено… ехо.

— Тук в опасност ли сме?

— Още не, но с толкова много светини, събрани около нас, съм сигурна, че дори и най-малкото изтичане на тяхната сила тук ще се процеди и в Астрала. Рано или късно някой — или нещо — ще дойде да разбере какво става.

— Те ще дойдат твърде късно — каза самоуверено той.

— Сигурен ли си… — започна тя.

Ахриман изведнъж се наведе и хвана в едрите си шепи финия врат на жената.

— Няма да се съмняваш в мен сега…

Вивиен се задави.

— Аз не…

— Ние вече имаме десет светини. Знаем, че у Милър е единадесетата, а у оная Бриджит Дейвис е дванадесетата. Ще знаем къде се намира и тринадесетата до края на деня. Но — добави той с необичайна предпазливост, — след като мечът вече е събуден, ние искаме ли го? Можем ли да го овладеем? Наистина ли ни трябва?

Вивиен се опита да поклати глава, но ръката, стиснала шията й, не отпускаше здравия захват.

— Аз… аз… аз мисля — успя да прошепне тя, — че на нас ни трябват всичките.

— Милър е развалила меча. Нахранила го е с неосветена кръв — рече той. — След като Джудит Уокър е вече мъртва, не можем да го активизираме отново в чисто състояние.

Той се извърна с отвращение и застана пред сводестите прозорци със скръстени ръце, загледан в планините.

Вивиен разтърка болящата я шия и извади една снимка на Оуен Уокър от кафявия плик на нощната масичка. Снимката бе направена на някакво Коледно тържество преди една година — бузите на момчето бяха почервенели, а челото му блестеше от пот. Вивиен позагледа за секунда силните мъжки черти на младежа. Тя сложи снимката на Сара Милър, която Елиът бе откраднал от дома й, до снимката на Уокър. Като двойка двамата бяха лика-прилика. Сините очи на Милър контрастираха с алабастровата й кожа, а лицето й поразително се разхубавяваше от изразените й скули и красивата й рижа коса.

— Какво ще стане, ако… — Някаква мисъл бавно се оформяше в ума на Вивиен. Тя се усмихна. — Какво ще стане, ако Милър убие Пазителя?

Ахриман се обърна и я погледна.

— Сега Милър е с най-близкия кръвен роднина на Джудит Уокър — меко започна Вивиен, като позволи на Ахриман да сглоби картината, а тя в това време се доближи до него със съблазнителна походка. Застана зад гърба му, прегърна го и притисна длани към гърдите му. Под пръстите си усети мощното туптене на сърцето му.

— Сега Милър владее меча. Само че тя още не го знае и няма представа какви сили е пуснала на воля. Но ако убие Пазителя…

Нейният господар се усмихна, като последва мислите й.

— Непосветен господар на меча убива Пазител — каза меко той. — Това ще придаде на меча мощ.

— Ще го направи извънредно мощен!

— Действай!

Жената протегна ръцете си сладострастно.

— Ще имам нужда от енергия. Ти си длъжен да ме заредиш със своята сила.

Ахриман развърза дългото й копринено кимоно и го пусна да падне на пода. После изгледа как красивата млада жена се връща в леглото и се изляга. В такива моменти той усещаше тънка струйка тревога от властта, която тази жена има над него. Но нямаше винаги да е така.

Скоро щеше да дойде времето на последното жертвоприношение.