Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (43)

40.

Кубето се наведе над кормилото.

— Ето ги. В червения „Сивик“.

— Виждам ги — измърмори Елиът. Колата излизаше от „Скарсдейл Вилас“ на „Ърлс Корт роуд“. — Да му се не види! — изруга той. — Надявах се да ги хвана в къщата или в някой тих сокак, където и да се разпищят, няма кой да им обърне внимание.

— Какво да правя? — попита Кубето.

— Карай зад тях. Ще се доближим до тях при първа възможност. — Елиът вдигна ковашкия чук и пусна тежката му глава в шепата си. „Живи“, каза работодателят му, „но не е задължително да са здрави“.

 

 

— Мисля, че ни преследва някакъв бус.

Сара не се поддаде на изкушението да погледне.

— По какво позна?

— Ние се движим с около петдесет километра в час. Всички останали карат с поне осемдесет, но бусът поддържа нашата скорост и от известно време се крепи на една и съща дистанция зад нас.

— Направи два-три завоя. Виж дали ще ни последват — предложи Сара. Пръстите й се сключиха около ефеса на меча, като теглеха сила от окисления метал.

Без да дава мигач, Оуен зави внезапно наляво. Колата между тях и буса спря рязко, гумите й изсвириха, а слисаният шофьор едновременно натисна спирачката и клаксона. В дъното на улицата Оуен зави надясно, след това отново надясно. После зави наляво и отново излезе на „Ърлс Корт роуд“.

— Откъснахме се — въздъхна с облекчение Сара.

— Не, не сме — каза Оуен.

Бусът се движеше две коли зад тях.

 

 

— Тоя ни излъга! — изръмжа Кубето.

Елиът кимна.

— Изравни буса с колата и ги изтикай от пътя.

— В центъра на града?

— Действай!

Елиът залагаше на това, че на никого няма да му се занимава с тях. С революцията на мобилните телефони се разви една колективна апатия, по силата на която хората се намесваха най-вече като изваждаха телефоните си, за да повикат полиция. Хората смятаха, че постъпват съвсем правилно, като си седят в пашкула на собствените си коли и не се намесват лично.

Никой не смееше да рискува.

Милър рискува веднъж и ето какво се случи с нея.

Разполагаха с една-две минути, преди някой да се обади в полицията и още няколко минути, преди полицията да пристигне. Предостатъчно време, за да свършат работата. А ако някой доброжелател поиска да вземе участие, чудесно, Елиът щеше да му покаже, че е по-добре да си тръгне. Той потупа дланта си с чука.

 

 

Белите бусове станаха източник на тревога за Сара, откакто гледа „Мълчанието на агнетата“. Човек изобщо не можеше да има вяра на шофьор на бял бус. Щом бусът изскочи до тях, Сара си помисли дали пък орисията й не е да я хвърлят в багажника му. Да умре в мрак.

Тя мерна профила на човека до шофьора, който в този момент се обърна и погледна към тях. Последва миг на разузнаване, преди вратата на буса да се отвори и мъжът с тясното лице да се подаде навън с чук в лявата си ръка.

— Оуен! — изкрещя Сара.

Чукът се стовари върху предното стъкло и по него се плъзна тънката мрежа на паяжината, а върху предните седалки се посипаха ситни парченца стъкло. Оуен изкрещя, изви рязко волана и запрати „Сивика“ в по-тежкия от него бус. В каросерията на буса се образува малка вдлъбнатина, а леката кола отскочи. Оуен отново насочи „Сивика“ към буса и се блъсна в него. Върху Елиът, който се държеше за отворената врата на буса, се посипаха искри.

— Продължавай да караш! Продължавай да караш! — крещеше Сара, докато блъскаше предното стъкло със Счупения меч, за да избие замрежените останки от стъклото.

Белият бус наближи „Сивика“ и се блъсна в него. Мъжът с чука се наведе навън, стовари чука върху покрива на колата и проби огромна дупка. Ударът строши прозореца откъм шофьорското място и по пепелявото лице на Оуен се посипаха ситни стъкълца.

— Натисни спирачка! — изкрещя Сара. — Спирачка!

Оуен скочи върху спирачката, хондата изсвири и спря.

Отзад се чу трясък. Някаква кола се беше нанизала в задницата на „Сивика“. Последва по-слаб трясък от третата кола във верижната катастрофа. След това още един трясък и още един… Ефектът на доминото. Бусът отмина бързо напред и измина още двадесетина метра, преди да се чуе изсвирване на гуми от внезапно закованите му спирачки. Светлините му за заден ход светнаха в бяло.

Оуен извъртя кормилото и колата застана напреки на пътното платно. Запищяха клаксони, чуха се звуци от огъване на ламарини и чупене на стъкла, гневни шофьори ругаеха, но вече беше твърде късно.

— Браво на теб! — рече смаяно Сара.

— Доста часове съм прекарал с „Ексбокса“ на моите племенници — ухили се Оуен, като профуча покрай един „Фолксваген“ и зави по „Кенсингтън хай стрийт“.

Белият бус се опита да ги настигне, като се качи на тротоара, разпръсна любителите на нощни разходки, а после отново се върна на пътя.

Сара час по час се обръщаше назад и гледаше как бусът скъсява разстоянието, но в този момент те вече бяха завили по „Кенсингтън хай стрийт“ и тя го изгуби от поглед.

— Остави колата! — нареди Сара.

Оуен избърса лицето си с ръка и без да иска размаза кръвта от наранените си бузи и чело. Под пръстите му забоцкаха стъкълцата.

— Не, няма! — отвърна той на Сара. — Тази кола не я оставям. Цели две години съм спестявал да я купя.

Сара усети някакво движение зад тях. Обърна се, за да погледне през задния прозорец и видя как бусът пердаши през рехавото движение зад тях.

— Ето ги пак! — викна уплашено тя.

— Виждам!

— Тогава карай по-бързо! — нареди Сара.

— Толкова й е най-бързото.

Няколко секунди по-късно бусът изрева, заби се в задницата на „Сивика“ и направи бронята на парчета.

Оуен изсумтя, коланът се впи в гърдите и стомаха му. Усети как мускулите на тила му се стягат — изглежда това беше, което наричат „камшичен удар“. Слава Богу, в лека форма. Той се вкопчи в кормилото толкова здраво, че усещаше как ноктите му се впиват в дланите.

Къде е проклетата полиция?

Бусът отново блъсна колата и я завъртя на пътя. Задната броня се удари в някакъв стълб, който хлътна от удара, крушка на лампата се пръсна с искри.

Оуен обърна бързо колата и се върна на пътя. Мина на червено под вой от възмутени клаксони, но бусът не се отделяше от тях. Един черен „Мерцедес“, който минаваше през кръстовището на зелено, се вряза в буса точно над задното му колело и го завъртя на деветдесет градуса. Шофьорът на „Мерцедеса“, човек на средна възраст, изгледа с изумление как бусът потегля с мръсна газ, оставяйки след себе си метални части и парчета стъкло. Мъжът се оказа достатъчно съобразителен, записа си регистрационния номер и звънна на полицията.

 

 

— Ето го! — посочи Кубето.

„Сивикът“ беше паркиран в началото на „Дери стрийт“ с включени фарове и мигащи аварийни светлини. И двете врати зееха.

Елиът изскочи от буса още преди да е спрял. Втурна се към колата и навря главата си вътре. Беше празно.

Никаква Милър.

Никаква торба.

Никакъв меч.

Без да изпуска чука от ръце, той забърза по тясната улица. Кубето бавно го задмина с буса. Тясната улица излизаше на „Кенсингтън скуеър“. Кубето спря и слезе от буса, а на юмрука му проблесна верига. Той изчака Елиът.

— Тези може да са отишли, където си искат — измрънка бръснатата глава.

Елиът вдигна чука и за миг Кубето си помисли, че ще го удари.

— Какво смяташ да правиш?

Елиът не знаеше. Работодателят му щеше да побеснее.

— Можеш да кажеш на шефа, че сме направили всичко, което сме могли. Не сме виновни, че избягаха.

— Тогава кой е виновен? — озъби се Елиът.

Бръснатата глава го погледна с празни очи и сви рамене.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Нищо. Абсолютно нищо! — Елиът захвърли чука в буса и се качи. В апартамента си държеше голяма сума в употребявани банкноти, както и най-различни паспорти. Ако тръгне сега, би могъл да стигне достатъчно далече, преди неговият работодател с ледения глас да разбере какво е станало тук тази нощ.

 

 

Като се придвижваха бързо, притиснати един в друг досущ като любовна двойка, Оуен и Сара се опитваха да скрият ужаса си. Насочиха се към станцията на метрото, за да хванат един от последните нощни влакове.