Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (97)

94.

Сара и Оуен стояха в края на гората и следяха пръста Амвросий, който сочеше към масивната къща от деветнайсети век във фермата.

— Светините са там вътре. Къщата е построена върху останките от древен кладенец.

Оуен потрепери и разтърка с длани ръцете и врата си. Сара усети, че се е вкопчила в меча с влажните си от пот ръце и не спира да поглежда назад през рамо сякаш очаква всеки момент нещо да изскочи иззад дърветата и да се втурне към тях.

— Вие усещате мъничка тънка струйка от силата на светините — обясни Амвросий. — Те са запечатани в кожени кутии и са защитени със силата на думите… но все още са необикновено мощни. Ако той не ги използва скоро, то светините ще счупят своите вериги от магия.

— И какво ще стане тогава? — попита Сара.

Амвросий сви рамене:

— Кой би могъл да каже? Те са твърде могъщи и могат да разкъсат материята на несметен брой светове, за да отворят портите към неизследвани царства.

— Какво искате да направим ние? — попита уморено Сара.

— Вие просто трябва да го спрете — каза Амвросий.

— Как? — попита Оуен.

— Само аз мога да обуздая всички светини — обясни старецът. — Ще се наложи да влезем в къщата, чиито пазители не са човешки същества, и след това да приберем и изнесем светините. Трябва да се убият Мъжа от Мрака и неговата съучастничка.

— Като го казваш така, звучи съвсем просто — рече Сара.

— Но изобщо няма да е просто — каза Амвросий.

 

 

Планът се струваше смешно прост на Ахриман.

Защо да изразходва енергия да търси онези двамата, когато полицията разполага с всичко необходимо, за да свърши това вместо него? Откритието, че полицията е проследила Милър до селото, си беше истински подарък. Той горчиво сви устни — боговете му се усмихваха.

Мъжът от Мрака се спря на върха на хълма, облегна се върху каменната стена и погледна надолу към езерото. Полята, които се простираха пред погледа му, бяха пълни с временни павилиони и цветни сергии. Навсякъде се вееха знамена и хиляди хора си бяха облекли страховити костюми в чест на фестивала. Някои носеха костюми от празника на Вси светии, други се бяха наконтили в дрехи, вдъхновени от филми, а трети бяха в одежди, за които си мислеха, че са традиционни. Ахриман се усмихна — когато Демонският род дойде тук, човеците дори няма да могат да ги разпознаят.

В далечината се чуваха гайди, чиито пискливи звуци се носеха леко и почти приятно в учудващо благоуханния октомврийски въздух. Имаше хора от цял свят. Мнозина бяха от келтските земи — уелсци, шотландци, ирландци, жителите на остров Ман, бретонци — и всеки час пристигаха още и още. Имаше американци, канадци, австралийци. През нощта пристигнаха учудващо голяма група представители от Източна Европа. Той видя дори и няколко южноафрикански знамена. В полята отпред имаше поне сто и петдесет хиляди мъже, жени и деца на всякаква възраст.

Тринадесет огромни погребални клади бяха разхвърляни привидно случайно. И само той знаеше, че единадесет от тях съдържат обвитите със слама парчета от телата на Пазителите и че самите клади са подредени по строго определен ред.

И когато огньовете лумнат в мамещото нощно небе и погълнат плътта, той ще събере светините на едно място, ще ги натроши церемониално, за да счупи печатите между световете и ще освободи пътя на Демонския род. Древният ритуал ще ги обвърже с него. Той ще стане техен господар и те ще трябва да му се подчинят. С тяхна помощ той ще управлява света.

Ахриман отново погледна към полята. Замисли се дали сто и петдесет хиляди човешки души ще стигнат, за да заситят апетита на Демонския род.

Съмняваше се в това.