Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (50)

47.

Елиът крачеше из подземния паркинг, а токовете му тракаха по земята. Той си свиреше с уста една песен от „Злата“. Нямаше търпение да види мюзикъла на Бродуей. Елиът имаше чувството, че повечето американски мюзикъли някак си се развалят, докато стигнат до Уест Енд, и той искаше да види как пеят и танцуват свестни истински американчета, облечени в стегнатите си костюми. Може би по-нататък би могъл да преоткрие себе си като продуцент и да прослушва лично младите таланти, които искат да блеснат на „Големия бял път“. Точно така. Ще си направи един малък офис на Бродуей и ще приема потенциални клиенти. Само мъже.

Елиът се усмихна, докато приближаваше колата, и си представяше бъдещето си. Зареян в мечти, той почти не забеляза, че въздухът беше натежал от изпарения на въглероден окис. Тъй като не планираше да се връща, имаше намерение да отиде до летището с БМВ-то. Той никак не обичаше, когато му се налага да оставя колата си някъде, но щеше да си купи друга в Америка — „Хамър“, черен.

Миризмата на бензин в този край на гаража беше по-силна, достатъчно силна, за да накара очите му да засълзят. Той натисна дистанционното и чу изщракването на отключващите се врати. Стигна до колата, отвори вратата и се плъзна на кожената седалка.

— Ебати!

Вътрешността на колата вонеше на бензин. В този момент Елиът си даде сметка, че влагата се просмуква в панталона и сакото му. Той докосна седалката до шофьорската… и ръката му попадна в голяма локва. Даже не беше нужно да поднася ръката към лицето си, за да разбере, че локвата е от бензин.

До колата се появи сянка, след което предният прозорец от другата страна експлодира, а около Елиът се посипаха парчета стъкло, заплетоха се в косата му и се врязаха в бузите му.

— Кубе, ти ли си? — прошепна той.

— Твоят бивш работодател ми каза да ти предам, че като си решил да бягаш, си сбъркал. — Развалените и изпочупени жълти зъби на Кубето проблеснаха в колебливата светлина на дълга кибритена клечка.

И тогава клечката започна да пада, бавно, много бавно към кожената седалка.

 

 

— Най-сетне!

На другия край на страната голата жена, която лежеше с разтворени крака и ръце върху копринените чаршафи, изпъшка в екстаз, щом колата избухна в пламъци. Предсмъртните мъки на Елиът бяха просто слабо и далечно безпокойство, нищо повече. Ако тя издигнеше съзнанието си, би могла да преживее болката на Елиът.

— Той гори. Изпитва изключително мъчителна болка.

От Астралната равнина в Другия свят тя гледаше надолу към горящата кола и наблюдаващата гърчещата се фигура. Вълните от цветове — ужасът и мъчението на мъжа — се издигаха нагоре като дим. Тя погълна цветовете и изпи емоциите.

— Не забравяй, не бива да го оставяш да умре бързо, дръж вързан духа му към тялото му, колкото можеш по-дълго. Остави го да страда.

— Той страда!

— Много добре. А сега му покажи това.

Вивиен отвори очи и погледна към мъжа, който седеше на края на леглото, загърнат с пурпурна мантия от птичи пера. Той вдигна ръцете си настрани и заприлича на птица с широко разперени криле.

— Дай му да ме види!

 

 

През проблясващите вълни на жестоките страдания Робърт Елиът видя как пред него се появява човек-птица, наметнат с пурпурна мантия. Човекът-птица отвори уста, изкрещя и изригна пламъци върху пенещото се стъкло. Предното стъкло се разтопи и в него зейна дупка с къдрави краища. Болката бе твърде голяма и Елиът затвори очите си секунди преди да ги изгуби завинаги.

Последното му възприятие от живота бе миризмата на горящо месо.