Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (44)

41.

— Имаме ли самоличността на трупа?

— Той е бил от бръснатите глави. Установили са го… когато намерили главата му — добави Виктория Хийт.

Тони Фулър пресече „Ърлс Корт роуд“, без да си дава труд да пуска мигачи, и остави след себе си маса надути клаксони. Беше в кучешко настроение. Беше седем часа сутринта, а той и колежката му вече караха на честна дума.

— Кога приеха телефонното обаждане?

Труповете започнаха да се множат, а от Милър нямаше следа.

— Към полунощ. Имаше едно непълно обаждане на 999. Операторът не успял да запише пълни данни, но по идентификацията на повикването извадили пълния адрес. Един екип пристигнал да разследва, подгонил някакви мъже, които бягали от сградата. — Сержант Хийт се наклони напред и посочи вдясно. — Ето тук е.

— Денят на Вси светии е чак утре, а всички вече са откачили.

— Ако трябва да бъдем честни, снощи беше доста натоварено — продължи сержантката, като гледаше в бележника си. — „Челси“ загуби с два на нула от „Вила“, така че е имало доста разочаровани запалянковци. Седемнадесет ареста. На „Ърлс Корт роуд“ е станала голяма верижна катастрофа, която затворила целия участък на пътното платно. Към два и тридесет се е върнал екипът от мястото на непълното обаждане. Хората от екипа говорили с жалбоподателката, хазяйката, която живее в апартамента над апартамента в сутерена. Оказва се, че тя говорила с една от нейните наемателки, която казала, че срещнала напълно непозната жена на стъпалата по-рано същата вечер, която попитала за човека от апартамента в сутерена. Хазяйката не обърнала кой знае какво внимание, докато не чула писъците…

— А тогава било вече твърде късно — Фулър въздъхна. — Кога най-сетне тези хора ще се научат да ни търсят? Да ни се обаждат по-рано, а не по-късно.

— Проблемът е същият, дори когато ни се обадят, защото докато стигнем там, минава време — напомни му Виктория. — Обаждането е постъпило от мобилния телефон на Оуен Уокър, студент, който прави магистратура и е наемател на апартамента — уточни Виктория.

— Уокър? Някаква връзка с Джудит Уокър?

— Американец е, но в момента проверяваме. Работи в английска консултантска фирма, живее тук от три години. — Тя премигна, като се опитваше да разчете собствения си разкривен почерк. Беше вече на трето кафе, а и бележките ги прави, докато слуша доклада на един полицай по служебната радиостанция от местопрестъплението.

— Какво е станало тогава?

— Когато колегите дошли в апартамента, заварили прозореца в хола на Уокър счупен. Осветили с фенерче през прозореца и видели чифт крака на пода. Отворили вратата и вътре открили тялото на неидентифициран субект от мъжки пол. Той бил изкормен и обезглавен с остро оръжие. Възможно е да е меч — добави тя с кисела усмивка.

— Меч?

— Меч…

— Аз вече направо не вярвам на ушите си — прошепна Тони Фулър, като вмъкна внимателно колата на бордюра зад колата на полковника. — Да има някаква връзка с Милър?

— Твърде е рано да се каже. Приятел може би?

— Намерени ли са някакви следи от тая Милър?

— Никакви.

 

 

Гавин Макинтош тъкмо си сваляше гумените ръкавици, когато двамата полицаи влязоха в апартамента. Лицето на шотландеца се изопна, под очите му проличаха дълбоки сенки.

— Какво не е наред с картината? — попита той.

Тони Фулър спря до трупа, дръпна ципа на чувала и заразглежда кошмарните рани. След това се изправи и огледа стаята.

— Няма кръв — каза той най-накрая.

Шотландецът кимна.

— При нормални обстоятелства бих се хванал на бас, че нашият покоен приятел не е убит в тази стая, че е заклан някъде другаде, а тялото му е донесено тук. Тук, обаче, явно не става дума за нормални обстоятелства. Няма никакви съмнения, че той се е бил тук и е умрял тук.

— Но кръвта къде е? — измърмори Виктория Хийт.

— Точно така! — рече Макинтош. — Къде е кръвта? Изкормили са го като риба и са оставили кръвта да изтече. Тук трябва да плува в кръв. Разрязали са му гърлото, докато все още е бил жив. Кръвта изтича от артериите под налягане, което означава, че трябва да опръска стените и тавана.

Всички обърнаха глави към тавана.

— Затова ви питам, каква е връзката между това момче и тялото, което разгледах по-преди? — завърши речта си Макинтош.

— Мечът — отговори кратко Тони Фулър.

— Мечът? — Макинтош се усмихна уморено. — И двамата са убити с едно и също оръжие.

— И един и същ убиец, може би — измърмори Виктория.

— Това би било логично предположение — кимна шотландецът. — Радвам се, че не съм полицай.

 

 

Хазяйката се казваше Даяна Гейл, и въпреки че й беше жал за младежа в апартамента на сутерена, който явно е бил или отвлечен, или убит, а може би и двете, тя се радваше на своите петнадесет минути слава. Освен това много внимаваше какво приказва — в края на краищата някой жълт вестник със сигурност щеше да прояви готовност да плати за разказа й, така че тя не искаше да предостави цялата информация ей-така, за нищо.

— Вашите колеги вече записаха показанията ми — каза тя и зае поза, съответстваща на шареното й кимоно, когато мъжът с изморен поглед и мъжкараната се появиха на вратата с разтворени полицейски карти в ръка.

— Ще ви отнемем не повече от една минута, госпожо Гейл — каза Тони Фулър, без да обръща внимание на думите й и влезе в антрето.

— Всъщност съм госпожица — закокетничи жената.

— Госпожице — поправи се Тони. — Аз съм комисар Фулър от криминалната полиция, а това е колежката ми, сержант Хийт. Първо, бих искал да ви благодаря за вашата безценна помощ. Ако повече граждани бяха като вас, работата ни щеше да е много по-лесна. — Той се насили да вложи в думите си цялата искреност, на която бе способен.

Двамата полицаи последваха атрактивната седемдесетгодишна госпожица в едно тясно вестибюлче, в което царстваше огромно пиано. На отсрещната стена имаше нов телевизор с плосък екран. Двама ухилени водещи от ранния сутрешен блок изброяваха всякакви произшествия и злополуки, станали през нощта. Госпожица Гейл изключи телевизора, точно когато в него се появи усмивката на момичето от прогнозата за времето.

— Госпожице Гейл, какво можете да ни кажете за младежа, който живееше долу? — попита Тони Фулър.

— Той беше американец. Много приятен младеж с доста хубав външен вид. Честно да ви кажа, ако беше двадесет години по-стар, а аз десет години по-млада… Жалко! Така или иначе, той редовно си плащаше наема.

— Имаше ли някакви гаджета — момичета… или момчета? — попита бързо Виктория Хийт.

— Ама разбира се! Той е изумителен. Там редовно идваха и си отиваха младежи. Младите хора много обичат да се забавляват. Но нямаше някоя по-постоянна, нали разбирате какво имам предвид.

— Имаше ли бръснати глави сред тях?

Тя погледна стъписана.

— Абсолютно никакви! Тук бръснати глави няма.

Хийт и Милър се спогледаха.

— Оуен бръснеше ли си главата?

— Със сигурност мога да кажа, че не. Той имаше много красива коса.

— Нещо за семейството? — попита Виктория.

— Само една леля. И двамата му родители не са между живите. Жалко, наистина. Миналата година му сготвих вечеря по случай Деня на благодарността, нали, истинска американска традиция, та той нещо много се разчувства, като взе да говори за тях. — Тя пое дълбоко въздух. — Изглежда, че…

— Неговата леля англичанка ли е? — прекъсна я Тони.

— Да, да, разбира се, тя живее…

— Вие знаете ли името на тази леля? — прекъсна я Виктория. — Ще се наложи да се свържем с нея.

— Разбира се, тя е детска писателка, в момента е на върха на вълната. Аз имам всичките й книги от серията „Мрачния замък“ — до една. Ето тук, сега ще ви ги покажа, те са си с автографи и така нататък. — Даяна Гейл се протегна да стигне до един рафт в библиотечката и взе някаква ярко илюстрирана детска книга. Тя широко се усмихна, като отвори книгата, така че двамата полицаи да прочетат надписа. Но усмивката й се стопи, когато полицаите се обърнаха и излязоха бързо от стаята.

 

 

Един униформен полицай спря детективите на стъпалата.

— Извинете, но тук има един полицай от градската полиция, с когото мисля, че няма да е лошо да поговорите.

Комисарят и сержантът последваха униформения към отсрещната страна на улицата, до една полицейска кола, където млад червендалест полицай пристъпваше неловко от крак на крак.

— Това е полицай Напиър от градската полиция, той е от местния участък.

— Какво можем да направим за вас, полицай?

— Бях тръгнал за този адрес да говоря със собственика на една червена „Хонда Сивик“, регистрационен номер…

Фулър вдигна ръката си.

— По същество! — рече той.

— Колата, регистрирана на името на господин Оуен Уокър, беше намерена изоставена на ъгъла на „Кенсингтън хай стрийт“ и „Дери стрийт“. Като изхождаме от щетите по колата, считаме, че господин Уокър е участник в пътнотранспортно произшествие с много автомобили. Първоначално мислехме, че просто си е тръгнал, но установихме наличие на петна от кръв по тапицерията. Ние считаме, че е възможно да е бил ранен.

Фулър хвана по-възрастния полицай за рамото.

— Извикай Макинтош. Кажи му да ни чака там. Вие — той хвана по-младия служител на градската полиция за ръката, — моментално ни карате там.

— Това е Милър, нали? — попита сержант Хийт.

— Би трябвало. Тя вероятно е отвлякла Оуен с неговата кола, а когато той се е опитал да й попречи, колата е станала неуправляема и се е блъснала.

Виктория Хийт кимна, но продължаваше да не вижда логика в случващото се — Сара Милър беше миньонче с ръст метър и шестдесет, докато Оуен Уокър, поне по описанието, с което разполагаха, беше висок над метър и осемдесет — истински американски атлет. Няма абсолютно никаква логика.

Фулър щракна с пръсти.

— Свържете се с главното управление. Кажете им да направят актуализация на досието на Милър. Никой не трябва да се доближава до нея. Да се подхожда с крайна предпазливост.

— Интересно, къде ли е сега Оуен Уокър? — прошепна Виктория Хийт.

Фулър изсумтя.

— Мъртъв. Или ако не е мъртъв, тогава тя най-вероятно точно сега го измъчва до смърт.