Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (103)

100.

— По дяволите, какво си въобразява той, какви ги върши? — гласът на Сара звучеше остро и пронизително. — Прилича на бойно поле!

Оуен не я слушаше. Очите му бяха вперени във фермата пред тях. Стиснал здраво меча в двете си ръце, той се почувства уверен и сигурен. Долавяше гърмежите и светкавиците, чийто грохот се носеше над селото — и само над него. Полята надолу бяха плувнали от проливния порой, но ефектът беше странно ограничен и въпреки че те се намираха на по-малко от двеста ярда оттам, при тях изобщо не валеше.

Оуен вървеше предпазливо и наистина усещаше присъствието на светините, които изпълваха въздуха наоколо с бръмчене. Чуваше се шепот, почти оформен в думи, късчета от нещо като песен, но неясни, смътни и безплътни. Но той знаеше, че те зовяха, зовяха, зовяха… Светините бяха живи — хванати в капан, те изпитваха болка.

— Те са тук! — каза той. — Погребани са под земята.

Сара не го попита откъде знае. Тя усещаше загубата на меча все едно й липсва крайник. Докато държеше оръжието в ръка, се чувстваше толкова уверена, така сигурна… но сега… сега вече не знаеше какво точно чувства.

Фермата беше потънала в мрак и никаква светлина не идваше отвътре. Двамата минаха през покрития с камъни вътрешен двор като се криеха в сенките и се оглеждаха за отворен прозорец, но къщата беше здраво заключена и долните прозорци бяха закрити от тежки завеси. Направиха пълен кръг около къщата и се върнаха при кухненската врата.

Грохотът на гръмотевиците и светкавиците беше спрял да ечи над селото и в стихналия въздух се носеха писъците на ранените. Отвсякъде пищяха аларми на коли и къщи и смрадта на горчивия дим беше заменила парливата миризма на озон във въздуха.

Въздухът миришеше на изгоряло месо.

Оуен се протегна и докосна дръжката на вратата. Зелен огън изпращя и той дръпна ръката си като викна от болка. В мрака се видяха мехурите, които се издуваха по пръстите му.

— Амвросий каза, че мястото ще се пази от нечовешки пазители — напомни му Сара. — Един вид магическа защита.

Като хвана меча в лявата ръка, Оуен се протегна и натисна със счупения му край вратата. Зелени огънчета затанцуваха над острието, което сякаш оживя в студена бяла светлина. После светлината бликна извън меча и се втурна към вратата като я очерта с бял ажурен контур. Стъклото избухна и дръжката се покри с мехури, а металът потече надолу по издраното дърво. Сара хвана Оуен за ръката и го задърпа навън, докато вратата падаше с трясък, а металът на пантите се стичаше на локви по плочките на кухненския под.

— Имам чувството, че те знаят, че ние сме тук.

 

 

Седнал чисто гол в центъра на идеалния кръг, Ахриман лека-полека се отваряше за силата на светините, като най-напред всмукваше струйка сила и я оставяше да се стече в плътта му, да се слегне в костите му. Картини трепкаха и се въртяха пред затворените му очи. Силата от горящите отвън огньове нахлуваше в него, последните капчици живот на истинските Пазители се носеха из въздуха в талази дим и го докосваха.

Той не забелязваше двамата на горния етаж. Беше се вглъбил в ритуала, за който се упражняваше от десет години насам всеки ден, но този път го извършваше наистина.

Ръцете на Ахриман Саурин се движеха по пода, като избутваха назад светлите прашинки пръст, за да открият металната врата в пода. Вратата беше кръгла, изработена от стар метал, прихваната с огромни нитове с квадратни глави, забити в рамка от масивни, грапави каменни блокове. В покритата с ръждиви петна порта имаше тринадесет грамадни ключалки. Иззад дупките на ключалките потрепваха нечии очертания. Преди две хиляди години Йешуа бе осъдил на изгнание Демонския род и бе запечатал портата. Йешуа и неговият свят отдавна си бяха отишли, но демоните останаха.

Ахриман Саурин посегна към първата кожена кутия.

Дебел сноп студена бяла светлина бликна от нея и го заслепи, като изпълни стаята с миризмите на хиляда чистокръвни коня. Той бръкна вътре, повдигна Оглавника на Клино Ейдин и остави кожата да се надипли навън — богатата кожа съскаше и шепнеше тихо. Той вдигна първата светиня — мракът се спусна над светлината в Астрала — и започна да разкъсва на парчета древната материя като я разрушаваше.

Безплътен ключ се появи в най-горната ключалка и се превъртя със стържещо щракване.

 

 

В своята зелена пещера Амвросий се олюля и притисна ръка към гърдите си. Сякаш нещо го прониза. Току-що бе унищожена една от светините. Той не можеше да направи нищо друго освен да чака… и да слуша писъците на умиращите и ранените.

— Побързай — прошепна той на изгубения език от своята младост. — Побързай!

 

 

Сара стоеше пред стълбите и гледаше нагоре в мрака. Беше замръзнала — от стените струеше силен мраз — и искаше да се обърне и да избяга, но знаеше, че не бива. Къщата беше безмълвна и празна. В дървото над портата бяха издълбани тайни символи, а первазите на прозорците бяха гравирани със странни рисунки.

Чувстваше някакво почти непреодолимо желание да протегне ръка и да я прокара по очертанията на една от криволичещите шарки и вече почти се беше пресегнала, когато Оуен докосна ръката й с плоската страна на меча. Допирът на студения метал отново я накара да застане нащрек и тя разбра, че е била хипнотизирана от виещата се келтска спирала и я е проследила до несъществуващия й център.

— Още няколко от Пазителите на Мъжа от Мрака — каза Оуен, — създадени да примамват в клопката.

Откакто взе меча той се промени — неусетни, почти неуловими изменения не само в стойката, но и в начина му на действие. Той изглеждаше по-висок, кожата на бузите му се опъна и подчерта скулите, действията му придобиха категорична увереност. Като си спомни как се чувстваше самата тя, Сара откри, че му завижда. Тя си искаше меча — нейния меч!

— Тук долу — каза Оуен и се протегна да докосне дръжката на вратата на мазето с крайчеца на Счупения меч. Рамката на вратата сякаш оживя, появи се огнена рисунка, която изгори дървото и заличи знаците.

— Мисля, че не трябва да… — започна Сара.

— Те са тук долу! — повтори Оуен. Мечът потрепваше в ръцете му и вибрираше леко, докато той натисна вратата. Тя се изплъзна от пантите си и изтрака надолу по стъпалата.

 

 

Ахриман беше глух за останалия свят.

Той беше изцяло погълнат от ритуала, с който прехвърляше енергията от светините, умножена сега от горящата плът на Пазителите, върху ключалките на металната врата.

Ръцете му опипваха на сляпо за втората кутия. Намери я и я отвори.

И още веднъж бялата светлина бликна нагоре, но почти моментално угасна, когато големите длани на Ахриман се спуснаха над нея. Пиалата на Ригенид, която се изпълваше постепенно с тъмна кръв, се набръчка под мощния му захват и пръсна по голото му тяло виненочервени капчици. Ахриман огъваше и усукваше в пръстите си Подноса на Ригенид — втората част от двойката светини, докато най-накрая го разкъса с трясък на четири парчета.

Формата на втория ключ се очерта и той се превъртя в ключалката. Нещо удари металната врата — един-единствен удар отдолу, с дълбок и ечащ звук, който отекна из малкото помещение.

 

 

Миризмата в долния край на стълбите беше неописуема. Стара, отдавна изхвърлена едра ферментирала нечистотия висеше във въздуха като твърда миазма. Сара и Оуен знаеха, че това е тяло — или тела — и двамата изведнъж се зарадваха, че няма светлина. Оуен тръгна напред, а Сара сложи ръка на рамото му. Той усети как неуловим полъх на вятър сякаш го притисна. Чувстваше как силата на светините минава покрай него, а дрехите му натежават и дразнят кожата му там, където се допират до тялото. Въздухът сякаш се сгъсти, стана като супа и всяко вдишване му струваше голямо усилие, а влагата в очите, устата и гърлото му започна да се изпарява и да ги изсушава, докато той не се почувства, като че ли вдишва пясък.

И тогава изведнъж Счупеният меч проблесна и изгори спарения въздух, а синкаво бялата светлина окъпа грубите сенки на коридора и освети точно пред него дървената врата с железни нитове.

Оуен се спусна напред с дивашка усмивка.

 

 

Пет ключалки вече бяха счупени.

Ахриман се съсредоточи, за да отвори шестия печат, но блъскането на демоните стана страшно — шумът беше оглушителен, докато те чукаха по метала, виеха и пищяха зловещо, разтърсваха вратата на пантите й и му пречеха да се концентрира. През отворите се показваха криви животински нокти и вратата вече видимо се беше огънала, а металът се издуваше на местата, където ключалките бяха отворени.

Мъжът от Мрака бе изтощен.

Невероятното усилие на волята му го изцеждаше, изпиваше енергията на тялото му, а тайната секретна формула, която трябваше да поддържа отчетлива и ясна, започваше да се променя и да се замъглява в главата му. Той разбираше, че Демонският род неистово се опитва да отвори вратата и че древният метал се тресе в каменната си рамка… но в същото време осъзнаваше, че не бива да обръща внимание на нищо. Всяко отклоняване на трудно задържаното внимание щеше да е фатално, защото Ахриман знаеше, че смъртта не е краят и така близо до царството на демоните има хиляди възможности духът му да бъде изсмукан в това място и да страда цяла вечност в мъки.

Като хвана шестата светиня в ръце — Точилото на Тудуал Тудглид, той го стисна силно. Древният гранит трябваше да изщрака и да избухне, но не стана нищо. Наведен напред, Ахриман пристисна лявата си ръка, с обърната надолу длан, върху тресящата се метална врата.

— Дайте ми сила! — помоли се той. — Дайте ми сила!

Шумът и движението от другата страна на вратата секнаха… и тогава изведнъж отговорът нахлу в ръката му.

 

 

Амвросий умираше. В този миг вече го знаеше със сигурност. Всяка една светиня, която Мъжът от Мрака унищожаваше, убиваше по малко едноокия старец. По устните му имаше кръв и в окото му се виждаше плетеница от капиляри. Той усети разрушението на петте светини като физически удари, видя как сенките поглъщат светлината и за пръв път от две хиляди години почувства ужасяващата безнадеждност на истинската загуба. Значи всичко е било напразно, купищата смърт, които пося, и на това отгоре вероятно Сара и Оуен също вече бяха мъртви.

Във внезапен проблясък той видя как Точилото се разтроши под пръстите на Ахриман и се разпадна на песъчинки и прах, след което ключът се превъртя в шестата ключалка.