Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Сейнт Пиер (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thieves of Darkness, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Георгиев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Дойч
Заглавие: Крадците на мрака
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 04.06.2012
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-315-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547
История
- —Добавяне
Епилог
Бенгалският залив беше тъмносин и човек имаше чувството, че отразява яркосиньото утринно небе. Осемнайсетметровата яхна мина през пристанището и пристана на обществения кей. Капитанът хвърли въжето за швартоване от палубата на момче с маслинова кожа, което стоеше долу на кея. След като го върза за кнехта, му хвърли още две въжета, за да привърже яхтата здраво.
Мъжът се приближи към края на палубата и подаде няколко банкноти на момчето. То с радост протегна ръце за големия бакшиш, но изведнъж уплашено се дръпна назад. Вторачи се, неспособно да отклони очи от лицето на мъжа. Най-накрая успя да го направи, кимна за благодарност и хукна по кея.
Капитанът изобщо не обърна внимание на момчето, прекоси палубата и се спусна в каютата под палубата. Прекрачи тялото на жената, сякаш беше спящ домашен любимец; беше изхвърлил съпруга й през борда преди по-малко от три часа с котва, вързана за краката, и широко зейнал разпран корем като покана към морските месоядни.
Лицето му беше почнало да оздравява, но белегът наистина не можеше да бъде наречен другояче, освен плашещ; когато минаваше, децата зяпваха, а жените правеха всичко възможно да не запищят. Приличаше на чудовище, надигнало се от гроба, измъкнало се от дълбините на земята. Лявото му око беше млечнобяло, а светлосиният ирис сякаш бе разтопен. Кожата от линията на косата надолу по лявата буза и част от брадичката, а след това по врата сякаш се беше размекнала като восък в маса от набръчкана плът. Той крачеше с леко извито наляво тяло, като че носеше невидима тежест. Куршумът беше останал заседнал в петото ребро отляво, а болката, която му причиняваше, постоянно напомняше как се беше измъкнал на косъм.
Свали от стената рамкираната снимка на съпруга и съпругата, разкъса задната част и я изхвърли. Извади снимката със „заешките ушички“, която му беше любимата: наслаждаваше се на начина, по който слънцето осветяваше русата й коса, а очите й блестяха като безценни изумруди. Пъхна я в рамката, закачи я отново на стената и отстъпи назад. Лекото полюшване на яхтата създаваше илюзията, че е като жива пред него, и сърцето му се усмихна. Тя беше единственото нещо, което обичаше на този свят. Ако питаха него, всичко останало можеше да върви по дяволите.