Ричард Дойч
Крадците на мрака (67)

66

Един изискан мъж, чиято прошарена коса беше прекрасно подстригана, а сините му очи пронизваха утринния въздух, стоеше на предната веранда на голяма къща в Байрам Хилс. Той наблюдаваше лимузината, която се приближаваше по автомобилната алея и накрая спря пред парадния вход.

Ястреб, Гарван и по-малкия Мечо изхвръкнаха от къщата и с лай заподскачаха от вълнение, защото господарят им се връщаше.

Майкъл излезе от лимузината и подаде ръка на К.К., за да й помогне да слезе. От другата страна се измъкнаха Саймън и Буш. Не носеха друг багаж, освен своето изтощение.

— Стивън — каза Саймън, докато стискаше ръката на изискания мъж, — длъжник съм ти.

Стивън Кели вдигна ръка, прекъсвайки го насред изречението.

— Радвам се да те видя.

Приближи се Буш и погледна надолу към високия мъж.

— Здрасти, Стив — усмихна се и подхвърли весело: — Трябва ти по-добър асортимент бира в самолета.

Стивън се засмя, докато Саймън и Буш влизаха сами в къщата.

— Здрасти, тате — поздрави го Майкъл, топло му стисна ръката и се обърна към К.К. — Искам да те запозная с баща ми Стивън Кели.

— Много ми е приятно — усмихна се тя.

— На мен също. Чух, че с Майкъл имате много общи неща.

К.К. се обърна към Майкъл и се усмихна.

— Казах му, че трябва да си намери атлетична приятелка. Чух, че си го била на баскетбол.

— При това, без да ме затрудни — засмя се тя и мушна Майкъл с лакът в хълбока. — Благодаря за самолета.

— Няма защо.

— Да — кимна Майкъл, — и аз благодаря.

— Почакай да получиш сметката за горивото…

 

 

К.К. влезе в кабинета на Майкъл. Беше си взела душ и носеше сини джинси и бял кашмирен пуловер; русата й коса бе изчеткана и се спускаше до кръста; зелените й очи проблясваха с такава светлина, че накараха Майкъл да се усмихне.

Тя огледа неговото убежище, стиковете за голф в единия ъгъл, снимката над камината на футболен отбор от 20-те години с кожени каски, увиснала над препълнените лавици. Започна да оглежда книгите, които май бяха за всичко: от магия до сейфове, от химия до лодки, от музика до изобразителни изкуства. Върна се при Майкъл, който беше погълнат от картата на бюрото си.

— Какво ще правиш с нея? — попита тя. — Не смяташ ли, че трябва да я изгориш или нещо подобно?

Майкъл погледна начертаната от Пири Рейс преди петстотин години географска карта; подробностите и сведенията разказваха не само за планините Канченджунга. Тази карта разкриваше голяма част от света, която все още оставаше скрита.

— Може да я дадеш на Саймън — предложи К.К.

— Получи жезъла и го прибра — само той знае къде. Разбрахме се да направя същото. Ще държим двата предмета колкото може по-далече един от друг. Хубавото е, че никой, освен нас, не знае за тяхното съществуване.

Той нави картата, пъхна я обратно в тубуса, а него прибра в чантата за голф близо до стик № 9.

След това се приближи плътно до К.К., усети лекия лъх на нейния парфюм, изискан и толкова подходящ. Бръкна в джоба си и извади сребърното колие от „Тифани“. Леко се наведе и нежно го сложи на врата й, отмествайки русата й коса. Сърцето му подскочи, когато плъзна пръсти по кожата на врата й. После оправи медальона така, че да легне точно в цепката на гърдите й, и чак сега погледна гравирания надпис: „Винаги има утре“. По времето, когато го купи, мислеше само за спорт и реванш, но простите думи на надеждата се оказаха много по-пророчески и значими сега, когато надникна в зелените очи на К.К.

Протегна ръка и я плъзна по меката й буза; погледите им се сляха и те изпитаха утехата да бъдат двама. Предвкусваха радостта да се любят и почувстваха как в телата им се надига топлина от места, които и двамата смятаха за отдавна закърнели.