Ричард Дойч
Крадците на мрака (61)

60

Джани слезе от последното каменно стъпало, следван от Карл, двайсетгодишния новак в групата. Подире им вървяха двамата братя Бенди и Тут, а след тях идваше Веню, крачещ победоносно като крал, който идва да огледа новите си владения.

Озоваха се в пещерата и я намериха призрачно тъмна. Само две факли горяха на около петдесетина метра от тях. Пещерата, която преди десет минути беше осветена от пламъците, сега бе изпълнена със сенки, които танцуваха между сталактитите и сталагмитите, създавайки илюзията, че наоколо се стрелкат черни призраци. Пазачите като че ли се сепнаха от този дяволски изглед, но призрачната гледка не оказа никакво въздействие на Веню. Чувстваше се като у дома си.

— Къде е Майкъл? — попита той, докато се оглеждаше.

— А Силвиу? — отговори Джани, загрижен за своя приятел.

Всички се оглеждаха с търсещи очи. Джани и Карл застанаха от двете страни на Веню.

— Трябва да се качиш горе — каза Джани.

— Не и докато онзи е свободен тук долу — възрази Веню. — Намерете го и го убийте. Сега.

Четиримата пазачи около него бяха готови да се оставят да бъдат убити заради своя водач. Джани поведе цялата група, която се движеше накуп, към черната врата. Той светна с фенерчето си в помещението, където гореше само една факла, но от Майкъл и Силвиу нямаше никаква следа.

— Наистина мисля, че трябва да се качиш горе, докато го намерим — повтори Джани.

— Странно, но смятах, че аз командвам — стрелна Веню пазача с изпепеляващ поглед. — Вземи още един човек и претърсете пещерата. Другите двама ще останат тук с мен.

Джани се отказа да дава съвети, обърна се към Карл и кимна, давайки безмълвната си заповед. Бенди и Тут застанаха от двете страни на Веню и тримата влязоха заедно в помещението, пълно със злато, докато Джани и Карл се упътиха към двете факли в далечината.

И двамата изгасиха фенерчетата, за да не бъдат удобни мишени, и поеха в различни посоки. Пещерата бе огромна до невъзможност, колоните от калций и утайките от варовик насичаха голямото пространство, образувайки джобове и ниши, където някой лесно би могъл да се скрие, без да го забележат. Температурата сигурно беше най-малко трийсет и седем градуса и по гърба на Джани се стичаха вадички пот, които се събираха под колана на панталоните му.

Джани държеше автомата си високо, докато очите му оглеждаха мрака; промъкваше се покрай стената, използвайки сталагмитите за прикритие. Двете горящи факли бяха на четирийсетина метра от тях. Той се придвижваше натам, използвайки танцуващата им светлина, за да търси следи от Майкъл. Не си направи труда да вика Силвиу — не можеше да има съмнения, че е мъртъв. Румънецът му беше приятел; в продължение на няколко години и двамата бяха работили за Иблис.

Въртяха се из подземния свят на Истанбул и често деляха чашката. Джани си обеща, че ще вдигне наздравица за своя мъртъв приятел веднага щом прати на оня свят неговия американски убиец.

Сега факлите бяха на двайсетина метра, без да е видял следа от Майкъл. Изведнъж с крайчеца на очите Джани забеляза някакво движение. Замръзна на място; не можеше да има грешка — на десетина метра вляво от него нещо мърдаше, скрито от варовиковите утайки и скалите.

В този момент чу някакъв странен шум, като от далечна тълпа, някакво бръмчене в ушите, което изля лед във вените му. Никога не бе чувал подобно нещо и се запита откъде ли може да идва. Напрегна очи, за да види човека, който се криеше недалеч, но знаеше, че не може да припише тези гласове само на един.

Мъжът спря. Джани вдигна автомата, а гласовете се усилиха. Почувства, че го обзема страх, мракът събуждаше у него ужас, какъвто не бе изпитвал от дете. Той прогони разумните мисли от главата му, започнаха да му се привиждат разни неща.

Спомни си как на десет години видя животни сред пухкавите облаци, които се носеха по синьото небе, и когато вечер си лягаше, въображението му се обръщаше наопаки. През деня виждаше животни в неодушевените предмети, а сенките, които вечер изпълваха стаята му, го плашеха: оприличаваше ги на чудовища и диви кучета, крадци и зверове. Всички се криеха в сенките и само чакаха възможност да го измъкнат от кревата. Нощите му бяха изпълнени с ужас и безпокойства, които изчезнаха едва с възмъжаването.

Но сега, когато ушите му бяха пълни с гласове, той се върна обратно в детството и страховете му се събудиха отново. Единствената разлика бе, че онова, което се криеше в мрака, не беше плод на въображението му, а Майкъл Сейнт Пиер.

Джани вдигна автомата. Щеше да убие американеца с един-единствен изстрел, а после да се върне при стълбището и да се изкачи обратно. Гледаше по мерната линия как Майкъл заобикаля една скала и замръзва в мрака, без да знае за дулото, което сочи към него.

Джани стискаше автомата здраво, изравни мерника и мушката и стреля веднъж. Трясъкът на изстрела разкъса тишината и го оглуши. Улучи Майкъл право в тила и го повали на място.

Втурна се към трупа на американеца благодарен, че ще може да вдигне наздравица за Силвиу още преди денят да е минал. Когато се изправи над тялото, извади фенерчето. Майкъл лежеше по корем, а около онова, което беше останало от черепа му, се образуваше локва кръв. Джани пъхна върха на обувката си под тялото и го обърна по гръб. Гласовете в главата му се усилиха. Гневът му се смеси със страх, когато видя какво е останало от лицето на Карл.

Обърна се бесен на своята глупост и параноята, която го бе обсебила. Беше убил Карл. Макар да не бяха приятели, бяха от един отбор.

Джани се огледа. Под светлината на двете факли гласовете сякаш заглъхнаха — трик на мозъка заради съкрушителното напрежение да си заобиколен от смърт. Той приписа гласовете на голямата надморска височина и на намаленото съдържание на кислород във въздуха, които объркват разсъдъка. Направи усилие да се съсредоточи. Щеше да намери Майкъл и да го убие.

В този миг го видя. Не можеше да става и дума за грешка. Разпозна лицето му без никакви съмнения. Движеше се между скалите покрай група сталагмити малко зад втората факла.

Джани започна да се промъква покрай стената, а горещината в пещерата нарастваше толкова повече, колкото по-дълбоко се спускаше, и го смазваше. Сега беше най-малко петдесетина градуса.

Видя го отново. Майкъл се отдалечаваше от него, тичаше на зигзаг между скалите и варовиковите утайки. Джани заряза предпазливостта, вдигна автомата в готовност като командос и го подгони, тичайки с все сили.

Тогава му падна на мушката. Изстрелът беше чист, защото Майкъл се намираше на открито — нямаше скали, зад които да се скрие, нито ъгъл, зад който да приклекне. Джани сля мерника и мушката, пръстът му започна да натиска спусъка и…

Внезапно земята под краката му поддаде, сякаш дъното й се срути. Преди да успее да изпищи, потъна надолу, загърнат в плат, който разпозна като корабно платно. Калта веднага покри кожата му, докато потъваше по-дълбоко, платното се разцепи на две, а тинята се заизлива върху му. Устата му се напълни, гърлото му започна да пари, защото се вареше отвътре навън. Горещата кал го свари жив.

Майкъл отиде при езерцето с бълбукащата кал. Парче от корабното платно се бе закачило на една скала, но иначе по повърхността не се виждаше нищо. Джани вече го нямаше.

Майкъл не можеше да знае колко пазачи ще дойдат, затова, от една страна, искаше да пести муниции, а от друга, да не предизвиква внимание със стрелбата си. Бе наблюдавал Джани и Карл да влизат в пещерата и да се разделят. Стоял бе под светлината на втората факла, избягвайки сенките, избягвайки тревогата, която щеше да се просмуче в съзнанието му, ако се беше крил в мрака.

Корабното платно се оказа идеално. Опърпаната му сива повърхност приличаше досущ на каменистата земя; парчето, което отряза, покри езерцето свръхгореща кал, маскирайки смъртоносното й присъствие.

Нямаше смисъл да губи повече време, затова се насочи към центъра на пещерата и помещението, където се намираше Веню. Време беше вече да приключва с тази работа.