Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Сейнт Пиер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thieves of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Ричард Дойч

Заглавие: Крадците на мрака

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 04.06.2012

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-315-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547

История

  1. —Добавяне

45

Въздухът имаше вкус на метал, по-точно на алуминий. Разредената атмосфера на височина над четири хиляди метра беше по-суха от въздуха във всяка пустиня, в която Буш беше попадал. Той и Майкъл попаднаха в снежна буря, която ги заслепяваше. Краката им пламтяха от четиричасовото изкачване, но телата им се сковаваха все повече от бързо падащата температура и ледения вятър.

И двамата бяха екипирани както трябва за високата планина: пухени якета от гортекс, ръкавици, лицеви маски, жълти очила, нито милиметър кожа, изложена на стихиите. Снегът се виеше около тях, от време на време тишината се нарушаваше от воя на вятъра и се чуваше шумолене, сякаш пясък, а не сняг падаше върху скалите.

Бяха се вързали с трийсетметрово въже с оплетка, защото при тази нулева видимост можеха да се изгубят само на метри един от друг. Ревът на вятъра заглушаваше всичко, затова Майкъл и Буш разговаряха, крещейки в ушите си.

Двамата бяха извадили пикелите и ги използваха, за да пазят равновесие в силния вятър и да си помагат по хлъзгавата земя.

— Какво го кара да прави това? — изрева Буш близо до ухото на Майкъл.

Той само поклати глава, не знаеше как да отговори. Преди повече от час бе изпратил Ачута и Макс обратно надолу. Джипиесът беше у Буш и двамата братя щяха да служат само като застраховка срещу евентуална повреда в проследяващата система. В началото не бяха много склонни да се откажат от първото си предложение, но ветровете, които вилнееха с повече от осемдесет километра в час, ги убедиха.

Буш се облегна на скалата, извади джипиеса от вътрешния джоб и прикривайки го с тялото си, хвърли едно око. Червената точка беше само на километър и половина от тях и от час или два не беше помръдвала. Двамата се надяваха, че К.К. се е добрала до лагера, защото противното би означавало да бъде погребана от неумолимия сняг. Майкъл прогони тази мисъл от главата си; няма да я изгуби!

Не можеше да си представи какво е да си на върха на планината — осем хиляди петстотин трийсет и четири метра над морското равнище. Намираха се горе-долу на половината от тази надморска височина, бяха в добра форма, но въпреки това се мъчеха нагоре по планината като претоварени якове.

Прекосиха още едно широко поле, крачейки през дълбок рохкав сняг. Краката им пареха от умора при всяка трудна крачка. При тази лоша видимост все едно бяха в пещера. Бяха изгубили всяка ориентация и се движеха само по компаса, за да не се изгубят и да започнат да се движат наоколо в кръг.

Стигнаха до широко гърло в скалите, което приличаше на четирилентова магистрала; то беше ясно нанесено на картата и водеше в посоката на червената точка на екранчето на джипиеса. Минаха през гърлото и се озоваха на заледена пътека, покрита с пресен сняг. Мястото приличаше на малък глетчер, един от множеството замръзнали притоци, по които се спускаше водата от топящите се снегове. Майкъл се изненада, че ледът беше пресен и прозрачен, сякаш непрекъснато захранван от вода — така както в ледарката се получават пресни и прозрачни бучки.

Поеха нагоре по неравната пътека, която се стесняваше до деветдесетсантиметрова пукнатина, разсичаща планинския гранит. Бореха се срещу поривите на вятъра, краката им се хлъзгаха по заледената земя, те забиваха пикелите и се издърпваха напред. Отне им почти един час, за да изминат километър и половина, насилвайки телата си до пълно изтощение.

Стигнаха до задънена улица. Отвесна скала се издигаше в невидимото небе. Вятърът и снегът около тях се бяха превърнали в леден ураган. Буш погледна джипиеса и се уплаши, че е повреден; червената точка се намираше от другата страна на стената. Започнаха да се оглеждат, търсейки опипом пещера или тесен проход, през които биха могли да се промъкнат, но нямаше нищо подобно.

Майкъл се надяваше, че не са се бъхтили напразно, следвайки древната карта, чертана преди появата на точни инструменти. Надяваше се още, че Веню не е намерил чипа на проследяващата система в кожения тубус и не ги е засилил по погрешна следа.

Обаче фактът, че К.К., Веню и тяхната група не се виждаха никъде наоколо, накара Майкъл да осъзнае, че са пропуснали нещо: врата, проход или някакъв отвор. Някъде по пътя имаше проход, който щеше да ги отведе до онова, каквото и да беше то, което лежеше от другата страна на гранитната стена.

Мина му мисълта да разпънат една от палатките за кратък отдих, но реши, че е по-добре да потърсят по-солидно убежище, където биха могли да си починат. Започнаха да се връщат, да търсят, надявайки се да намерят онова, което са пропуснали.

След сто и петдесет метра в обратната посока откриха един надвес, снежни навявания с височина близо два метра и половина го скриваха. В снежната бариера се бе образувал голям естествен прозорец, сякаш поток топъл въздух нарочно бе срязал ледената стена. Майкъл и Буш започнаха бързо да копаят в снега и откриха голям скален блок, зад който се виждаше тясна пещера.

Напъхаха се вътре, ритайки снега от обувките отърсвайки го от защитените си с шапки глави. Свалиха лицевите си маски и се тръшнаха на скалистата земя, гълтайки въздух с широко отворени усти, сякаш бяха изплували след гмуркане в дълбоки води без кислороден апарат. Заобикаляше ги мрак, като се изключи мекият бял блясък на снега, който закриваше входа.

Минаха две минути, преди Буш най-накрая да проговори:

— И хората вършат това за удоволствие? Ами какво става на осем хиляди метра височина, а? Това е по-глупаво и от голфа.

— Спокойно.

— Няма спокойно. Ще му извия врата на тоя негодник, че довлече К.К. чак тук.

Двамата седяха опрели гърбове в стената, за да си починат краката им и да регулират дишането си. Буш извади джипиеса, но тук в пещерата нямаше сигнал.

Майкъл бръкна в раницата си, извади фенерчето и шише с вода. Отвори го и изпи течността до капка, защото надморската височина бе изсмукала влагата от тялото му. Светна фенерчето и откриха, че седят в изненадващо суха пещера. Не беше голяма — висока около метър и двайсет, но беше достатъчно широка, за да, могат да се движат свободно. Задната й част изчезваше някъде в мрака.

Майкъл опипа стените.

— Топли са.

Буш свали ръкавиците и плъзна измръзналите си пръсти по скалата.

— Баньо каза, че Хималаите са осеяни с горещи извори й отдушници.

Майкъл опипа земята, свали шапката и се усмихна.

Буш също се засмя.

— Едно ще ти кажа, ако там вътре има топъл извор, ще се топна.

Майкъл светна навътре в пещерата.

— Вижда ли се нещо? — поиска Буш да разбере.

След това плъзна лъча по земята. По нея се виждаха множество следи от подметки.

— Проклет да съм — поклати Буш глава и започна да рови из раницата си. Извади два пистолета, дръпна ципа на якето си и напъха в двата кобура под мишниците.

Майкъл последва примера му, прибра двата зигзауера в кобурите и закрепи ножа от вътрешната страна на левия си глезен.

— Баньо каза, че разполагат с единайсет мъже — хората на Иблис. Можем да предположим със сигурност, че знаят да се бият — каза Буш. — Плюс Иблис, а този лайнар би ти отхапал носа, стига да получи възможност.

Когато поеха по пръстения проход, въздухът започна да се затопля. Усетиха лек ветрец. Продължиха да крачат в мрака, докато най-накрая не я видяха пред себе си: далечна светлина.

Проходът се стесни, преди Майкъл най-сетне да излезе от скалистата галерия.

Застана на една издатина и погледна надолу.

От всичко, което беше виждал в живота си, от всички места, на които бе стъпвал, от всички, за които някога беше чел, нищо не се доближаваше до картината пред неговите очи.

Остана там, поглъщайки гледката, съзнанието му се бореше срещу нейната ирационалност, но сърцето му надделя над мозъка и той се усмихна.

— Какво правиш? — попита Буш, докато излизаше след него. Той започна да проверява оръжията си, не знаейки какво гледа приятелят му. Но след това погледна покрай него към света, разстилащ се пред тях, възхити се от гледката и невъзможността на онова, което вижда. Всъщност думите, които прошепна, изразяваха напълно чувствата им:

— О, Боже!