Ричард Дойч
Крадците на мрака (45)

44

След като бяха крачили повече от три часа по склона и вече преваляше пладне, групата на Веню прекоси отметката четири хиляди метра. Бяха се изкатерили през планинския проход и нагоре по откритото снежно поле. Лъкатушейки по каменистата земя, поеха по еднометрова пътека, чиито краища опираха във високи гранитни стени. Това създаваше усещането, че са на дъното на комин. Вятърът се засили и започна да шиба лицата им, а температурата от нула падна на минус десет. Бяха си сложили арктическите якета, увиха се с шалове „Търтъл Фър“ и дишаха шумно като стадо якове.

Движенията на Веню отдавна бяха загубили своята енергичност, бузите му бяха зачервени и влажни от пот — възрастта си казваше думата. Обаче думите му си оставаха оптимистични, докато водеше и подтикваше групата да бърза.

Синди беше изостанала. Никой не я изчакваше, докато непрекъснато се хлъзгаше по втвърдения сняг. Несвикнала с трудностите в планината, изглеждаше така, сякаш е изкарала два маратона един след друг.

К.К. не беше продумала на сестра си, откакто пристигнаха в Индия. Ядът й помагаше да се катери агресивно. Но когато видя колко изтощена е Синди, се върна от петдесетина метра обратно при нея.

— Добре ли си?

— Всичко е наред — отговори Синди предизвикателно.

— Прекрасно — озъби се К.К. и малкото съчувствие, което изпитваше, се изпари. — Защото ако не си, те ще те оставят. И когато дойде бурята…

Синди погледна към синьото небе, по което не се виждаше и облаче, и поклати глава.

— Тези примитивни глупаци и техните прогнози от типа „въртят ме коленете“. Нямат представа какво говорят.

— Не бъди глупава, Синди, това не е годишен отчет. Не е някакъв финансов модел, който контролираш с математическа сигурност. В случай че не го осъзнаваш, малко си извън средата си тук и ще направиш добре да забравиш високомерието и да ускориш крачка. Никой няма да те носи нагоре.

— К.К., ти все още си мислиш, че ми е притрябвала твоята помощ. От години не съм имала нужда от теб. Постигнах толкова много, за което ти не би могла дори да мечтаеш, и то без твоята помощ. Животът си е мой и ще правя каквото поискам.

— И какво, избра да изкатериш планината с този човек? — посочи К.К. Веню, който водеше групата, отдалечаваща се от тях.

— Да — кимна Синди, — точно така.

— Той иска единствено картата. Затова Иблис ти е разкрил кой е. Не дава и пет пари за теб.

— Яд те е, защото искам да работя с него, или защото ме харесва?

— За бога, Синди, ти чуваш ли се какво говориш? Ако го беше грижа, защо през всички тези години не се свърза с нас? Винаги е знаел къде сме и кои сме. Този човек е всичко, което сме се борили да не бъдем. Той е престъпник.

— Странното е — Синди я погледна право в очите, — че ти твърде добре му подражаваш.

К.К. се опита да не обръща внимание на ухапването, но се отчайваше все повече от наивността на сестра си.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита тя риторично, крачейки до нея. — Знаеш ли колко хора са измрели тук горе?

— Мислех, че ти си падаш по рисковете, госпожице Екстремни спортове, госпожице Обичам природата…

— Да, обичам риска, обичам да усещам прилива на адреналин. Харесвам опасните забавления, но не и самоубийството.

— Самоубийство? — удиви се Синди, гледайки към групата мъже на сто метра от тях, която в момента заобикаляше паднала скала. — Мисля, че сме много добре защитени.

— Защитени от какво? — избухна К.К. — От времето? Никой не може да спре бурята. И когато стигнем до нашата цел, смятам, че онова, което ни очаква там, ще се изсмее на нашата защита.

— Мамка му, това пък какво означава? — попита Синди и спря на място.

К.К. се усмихна иронично.

— Защо според теб Саймън, Майкъл и аз се опитвахме толкова отчаяно да не допуснем картата да попадне в ръцете им? Не ни интересуваха златото и диамантите. В живота има и други неща, освен парите, скъпа ми Синди. Обаче тук горе ни чака нещо много различно.

— Ти чуваш ли се? — засмя се Синди въпреки умората. — Кой сега е детето, а?

Изведнъж облачетата, меки и леки, се понесоха в различни посоки, подкарани от въздушните течения. Внезапно синьото небе над главите им също изчезна, заменено от огромни черни заплашителни облаци, които забулиха всичко в преждевременен сумрак.

Чу се тътен на гръмотевица, който отекна в гранита наоколо, после ветрецът донесе сняг, който заваля силно и видимостта спадна наполовина.

— Той ни води на смърт, независимо дали искаш да повярваш или не.

— Не мисля, че татко…

— Татко? Значи сега му викаш татко? Изненадана съм, че си чакала толкова дълго — подигра й се К.К. — Направо съм смаяна колко близки сте станали.

— Върви по дяволите.

— Странното е — К.К. закрачи бързо нагоре по подножието на хълма, оставяйки Синди назад, — че наистина отиваме точно там.