Ричард Дойч
Крадците на мрака (44)

43

Баньо Чодан хвана джойстика, с който управляваше хеликоптера над зеления листак, за втори път от четири часа насам. Бившият индийски пилот обичаше работата си. Превозваше богати европейци и американци, които избираха планини сякаш от каталози, за да увеличат колекцията си от посетени места. Някога алпинизмът беше запазен за най-коравите и влюбени в приключенията мъже. Най-високите върхове бяха покорени едва през 50-те години на XX век, а през следващото десетилетие изкачванията все още не бяха ежедневие. Това беше спорт, запазен за атлетични и готови на риск хора, който причиняваше повече смърт и трагедии от всеки друг. Обаче сега, с натрупаните големи количества нови пари, хората вярваха, че могат да си купят и изкачването до върховете, и смелостта така, както си купуват чифт обувки. Баньо нямаше нищо против, че представителите на висшето общество предпочитат Канченджунга пред Аспен, Таити или Африка. Просто трябваше да се въздържа да завързва приятелства, защото тук смъртността беше много по-висока, отколкото в Аспен, а смъртта на неговите клиенти се отразяваше на душевното му равновесие.

Той се върна на пистата и видя частния „Боинг“ да рулира към него. Беше по-голям от самолета на Веню, който стоеше малко по-нататък. При днешната цена на горивото по-голям означаваше повече ресурси, повече средства. Заключението му се потвърди, когато кестенявият американец и неговият едър приятел му подадоха пачка от пет хиляди долара. Баньо разказа всичко, което си спомняше за групата европейци и тъпата им идея да се катерят извън сезона. Описа единайсетте едри мъже и вида им на воини, двамата водачи — най-добрите в района, европееца Веню, ниския му мургав помощник и младата му дъщеря. И накрая красивата втора дъщеря с предизвикателния поглед, онази, дето си имаше собствено мнение.

На Баньо му беше нужна цялата сила на волята, за да не избухне в див смях, когато мъжете му казаха, че трябва да отидат на същото място. Два частни самолета за по трийсетина милиона долара в един ден — не, това не можеше да бъде съвпадение.

Той се обади на своите братовчеди Ачута и Макс и ги предложи за шерпи на втората група срещу хонорар от пет хиляди долара. Щяха да ги заведат в планината, а той щеше да чака обаждане, за да дойде да ги прибере. След това смъкна още две хиляди от мъжете за обувки, дрехи и алпинистка екипировка. Американецът продължаваше да отброява безропотно банкнотите, докато най-накрая Баньо не почувства неудобство.

С една дума, той се оказа с двайсет хиляди долара в джоба, за да откара тази втора група до планината и да чака на повикване, за да ги върне на летището. Определено вече беше време, а и щеше да има възможността да заведе жена си отново на почивка на Сейшелските острови в Индийския океан.

Баньо ги заведе в дъното на бараката, за да се преоблекат, и посочи през задната врата топлия минерален извор, пълнещ нещо подобно на басейн, от който се вдигаше пара в студения въздух.

— Горещ извор, ще ви хареса — предложи им пилотът. — Не е лоша идея, като се има предвид къде отиваме.

— Не, благодаря — отказа Буш малко неохотно.

— Има ги много из Хамалаите, но тук не мирише на сяра — подуши въздуха Баньо. — Видяхте ли?

— Трябва да тръгваме, ако нямаш нищо против — подкани го Майкъл.

И ето ги, вече летяха над зеленото хълмисто планинско подножие и се носеха право към върховете на Канченджунга, чиито заострени игли тръбяха, че още жертви са на път.

Буш и Майкъл седяха в задната част на хеликоптера, а на главите им стърчаха големи жълти слушалки с микрофони, за да могат да си говорят въпреки шума на витлата. Ачута и Макс седяха срещу тях и изучаваха увеличената снимка на картата с непреведените бележки, която Майкъл им беше дал. Двамата младежи, избрани от Сиким, не бяха на повече от двайсет и пет, а мургавите им лица с цвета на махагон още не познаваха бръснача. И двамата бяха много кльощави, което алпинистките им дрехи не можеха да скрият. Докато гледаха картата, сочеха и говореха на родния си непалски, в очите им грееше палавост, а по лицата им бе изписано вълнение. Бяха на път за terra incognita, непозната земя, точно както преди тях бяха правили техните дядовци и бащи.

Обаче тяхното приключение щеше да бъде кратко. Майкъл вече беше решил, че веднага щом се озоват на час от своята цел, ще изпрати двамата братя да се спуснат от планината; нямаше никакво желание да изтрие невинността от очите им.

— Май ми липсва Истанбул — измърмори Буш, когато видя как дъхът му се кълби на малки облачета пред устата.

— Обзалагам се, че в момента си мислиш за хубавия горещ извор и прекрасната му вода — чу се веднага гласът на Баньо в слушалките им.

— Аха — неохотно се съгласи Буш и вдигна раницата на коленете си. Бръкна вътре, извади джипиеса и го включи. Увеличи изображението на двете червени точки на следящата система и установи, че са се разделили. Едната беше неподвижна, а другата се движеше в северозападна посока. Подаде го на Майкъл, за да види.

— Май са се разделили?

Майкъл стана от дървената пейка и опирайки се в бордовете, тръгна напред към пилотската кабина.

— Колко нагоре в планината можеш да ни качиш? — попита той пилота, благодарен за микрофона и слушалките, които му спестяваха крясъците.

— Не много — отговори Баньо. Той посочи с пръст планината, която се виждаше през предните стъкла, и извисяващите се високо върхове, заобиколени от черни заплашителни облаци. — Идва буря. Може да размислите и да пропуснете един ден. Няма да ви взема допълнителна такса.

Майкъл поклати глава.

— Откарай ни колкото може по-високо.

Хеликоптерът се носеше ниско над зелените хълмове, което се сменяха с каменисти поляни. Тази част на света изглеждаше чиста и незамърсена от човека, сякаш Бог криеше тука своите тайни.

Буш отиде до Майкъл и показа джипиеса на Баньо. Посочи с пръст неподвижната червена точка.

— Можеш ли да ни отведеш там?

Индиецът кимна. И след няколко минути вече кацаха на съвсем същото място, където беше стоварил първата група. Наоколо нямаше жива душа, когато всички слязоха от хеликоптера. Хванаха се на работа, за да свалят раниците и оборудването.

Екипировката им беше минимална: не възнамеряваха да се катерят истински с котки, въжета и пикели. Нямаха нужда от кислород, защото щяха да останат значително под границата от пет хиляди и петстотин метра, но умората щеше да играе важна роля. Майкъл не можеше да си представи какво е това глупаво отчаяние, което подтиква Веню и Иблис. Щом стигнат на три хиляди метра височина, и те щяха да започнат да я усещат. А изкачването до целта им на четири хиляди и двеста метра щеше да доведе до пълно изтощение. На по-големите височини теренът щеше да е скалист и покрит със сняг, опасен и за най-опитните алпинисти, но поне наклонът нямаше да е повече от двайсет градуса.

Ачута и Макс обикаляха изоставения лагер с увеличеното копие на картата. Гледаха извисяващата се планина, сочеха с ръце и си говореха с приглушени гласове.

— Свържете се с мен по радиостанцията, когато сте готови за връщане — каза Ваньо, застанал до отворената врата на хеликоптера. — И не правете глупости. Там горе умират винаги онези, чиято гордост е в повече.

— Благодаря — кимна Майкъл и стисна протегнатата ръка на пилота.

Той се качи в кабината, включи турбините на произведения в Индия „Друв“ и бавно се издигна в небето. Майкъл го гледа, докато изчезна в южна посока, след това се обърна.

Буш стоеше между десет дървени сандъка, всички заключени и покрити. Показа с пръст един от тях, после посочи към дисплея на проследяващата джипиес система.

— Смяташ, че са оставили нещо?

Майкъл се приближи, извади малък пикел от раницата си и разби катинарите. После отвори закопчалките и вдигна капака на големия сандък. Зарови между палатките и брезентовите чували, отмести малко сгъваемата маса и отдолу видя кожения тубус.

Измъкна го и развърза горния капак. Погледна Буш, после бръкна и извади сгънат лист хартия. Всъщност бяха два. Разгъна ги и започна да чете:

Скъпи мой,

Съжалявам, че ти оставям това писмо. Зная, че жена ти го е правила много пъти и че е било нещо специално между вас, но това е единственият начин да се свържа с теб.

Не съм твърде сладкодумна, моето училище беше животът, а не книгите, но има едно нещо, от което със сигурност съм доволна и много благодарна. Най-накрая вече знам какво значи да бъдеш обичана и някой да се грижи за теб без въпроси; знам какво значи да позволя душата ми да лежи в топлата ти ръка. Знам какво значи да се изгубя в прегръдката ти, да почувствам пълното спокойствие и сигурността на любовта. Да кажа, че ти разтвори моето сърце, ще бъде само малка част от това, което чувствам.

Майкъл, чисто и просто аз те обичам. Ти си първата мисъл, с която се будя, и последната, с която заспивам. През краткото ни време заедно открих любовта на живота си. Ти населяваш сънищата и сърцето ми. Съжалявам за гневните си думи, за опърничавостта. Трябваше да те поканя да влезеш, когато стоеше на моя праг. Искам да знаеш, че страстта, която изпитах, когато правихме любов, напълни душата ми — това беше най-пълният и съвършен миг в моя живот.

Ако четеш това писмо, значи съм на път в планината. Моля те, не, умолявам те да не тръгваш след мен. Ние бързаме към сигурна смърт и не бих понесла мисълта, че съм станала причина и за твоята.

Завинаги твоя, с любов: Катрин Колийн

П.П.

Моля те да вземеш това. Беше първият любовен подарък, който получавам, и беше от теб. През изминалите седмици го носех, докосвайки го за сила, когато мислех, че повече не мога. Моля те да го вземеш и когато мислиш за мен, да го държиш в ръка. Така винаги ще бъда при теб.

Майкъл взе кожения тубус, обърна го наопаки и в дланта му се плъзна сребърното колие от „Тифани“.