Ричард Дойч
Крадците на мрака (43)

42

Четирите огромни перки на главното витло на индийския хеликоптер „Друв“ режеха въздуха и вдигаха ураганен вятър, който почистваше пистата от прахоляк, листа и клонки като огромна полева прахосмукачка. После започна бавно да се издига, а плясъкът на тринайсетметровите перки отекваше в долината.

Седемнайсетте пътници седяха в мълчание, докато грамадният хеликоптер в камуфлажни цветове, произведен в Бангалор, разсичаше предобедното небе. Бяха се натъпкали вътре подредени в редици, сякаш щяха да участват във военна акция. Седяха на два реда дълги метални пейки с тънка тапицерия от изкуствена кожа, закрепени за металните бордове на спартански оборудвана машина. Освен Веню, Иблис, К.К. и Синди в кабината пътуваха единайсет огромни мъжаги от хората на Иблис. Те бяха от най-различни националности и представляваха пъстра група от бивши престъпници или военни. Макар събрани от различни краища на света, общото между тях беше, че знаят английски. Освен че бяха корави и изкусни в изкуството на смъртта, всеки притежаваше нещо, което не се учеше чрез преподаване. Всички бяха верни до смърт на Иблис, своя водач, приятел и често благодетел. В продължение на години всички бяха работили за дребния мъж, винаги на повикване: от нахлуване с взлом в музеи и частни домове, до отвличане на сестри, щом се наложи. Тази частна гвардия носеше дебели вълнени панталони и черни пуловери, всички бяха въоръжени, имаха слушалки в ушите и избягваха зрителния контакт с другите пътници.

Двама мургави планински водачи седяха между охраната на твърдо тапицираните пейки и приличаха на джуджета в сравнение с едрите мъже, които се извисяваха над тях. Двамата бяха от малко село на север от Дарджилинг, чертите им бяха смесица от местни народности: сикимци, непалци, тибетци и индийци.

Намираха се на борда въпреки протестите на своите жени и деца. Техните колеги от туристическата индустрия ги призоваваха да се вслушат в здравия разум, да не се присъединяват към групата луди, които искат да изкачат Канченджунга по това време — най-опасния сезон за алпинизъм през годината.

За Сонам Гигме обаче съблазънта на богатото възнаграждение — щеше да вземе тригодишната си заплата само за едно изкачване, изличи страха му напълно. Той беше млад и силен, по-едър и по-висок от повечето си съселяни. Ако някой можеше да оцелее в невъзможни условия, той щеше да бъде този човек. И щом всичко приключи, жена му щеше да получи дома, който отдавна искаше, трите му дъщери — образование, а той самият — гордостта, че им е осигурил много по-добър живот, отколкото някога са мечтали.

Кунчен Тсеринг винаги се бе славил като най-мъдър сред шерпите, който най-добре познава петте върха на Канченджунга. Беше побеждавал планината вече осемнайсет пъти — повече от всеки друг на планетата. Беше скромен човек, говореше тихо и здравият му външен вид опровергаваше твърдението, че вече е на петдесет и четири. Беше израснал в сянката на Петте съкровища от сняг и познаваше всеки подстъп към петте върха. Когато високият възрастен европеец беше разпитвал из селото, името на Кунчен беше в устата на всички. Той познаваше отлично разнообразния терен, винаги отгатваше прогнозата за времето по промените във вятъра, отвеждаше алпинистите до световните висини и неизменно ги връщаше обратно.

Кунчен не можеше да бъде купен. Живееше просто и извличаше радост от семейния живот и общуването с великите Хималаи, които му осигуряваха прехраната. Беше научил тайните на алпинизма от своя дядо, бащата на своя баща, човек, оцелял в лавини и внезапни бури, отнесли живота на безброй други? Дядото на Кунчен се беше опитал да изкачи за първи път най-високия връх на Канченджунга през 1908 година с група, водена от англичанин на име Краули. Четирима души бяха умрели по време на неуспешното им изкачване и Краули не се върна никога за втори опит. Бащата на Кунчен говореше за търсенията на Краули, забавлявайки сина си и неговите приятели край лагерните огньове на тяхната младост. За неуспешното издирване на скрити храмове и митични села, скрити на тайно място в пазвите на огромната планина. Беше разказвал тази история толкова често, че Кунчен трябваше да се щипе, за да не клюмне и не заспи със стъклен поглед, както често се случва, когато възрастните повтарят някаква история за двайсети път.

Когато високият европеец вдигна предложението си до петгодишна заплата, Кунчен го попита какво може толкова да интересува някого, че да плати толкова много само за да се изправи пред сигурна смърт. Веню му разказа историята, която Кунчен не беше чувал от години, от времето на детските лагерни огньове. Историята на дядо му за Алистър Краули и неговите търсения.

Накрая не парите, нито молбите на отчаяния човек успяха да съблазнят Кунчен, а една карта. Карта с бележки и път, по който никога преди не беше минавал. Не само защото маршрутът бе опасен, но и защото свършваше в непроходима клисура, чието каменно лице беше покрито с вечен лед. Кунчен обясни, че никога не биха могли да стигнат до върха по този маршрут. Но накрая все пак прие заради тези думи на Веню: „Моята цел не е върхът, а нещо много по-голямо“.

Това бяха същите думи, с които започваше историята на Кунченовия дядо; точно същите думи, които Краули бе промълвил преди сто години.

Произведеният в Индия хеликоптер се приземи на широка ивица осеяна със снежни петна земя откъм южната страна на Канченджунга. Планината се извисяваше над изоставения лагер в нейното подножие и приличаше на стълба към небето, величествена и увенчана в бяло.

Хората на Иблис отвориха плъзгащите се врати от двете страни и наскачаха на земята, сякаш участваха във военна операция. Ревът на хеликоптерните турбини намаля, когато заработиха на празни обороти, и витлата също започнаха да забавят. Единайсетте пазачи свалиха десет сандъка от задната част на хеликоптера и бързо ги отнесоха настрана.

Синди и Веню скочиха откъм левия борд. К.К. избра другата страна само за да бъде по-далеч от двамата.

Земята и скалите бяха замръзнали, покрити тук-там със сняг. Температурата се колебаеше около три градуса по Целзий — лятната жега в тази част на света.

Хората на Иблис бързо отвориха един от сандъците, извадиха отвътре маса и я разтвориха пред Веню. След това разтовариха раници и денкове, палатки и преносими компютри.

Кунчен обикаляше откритите скалисти полета, покрити с трева и сняг, като от време на време спираше и душеше, сякаш опитваше въздуха. Разтвори широко ръце и се завъртя, изпълнявайки някакъв ритуал. Погледна нагоре, разчете синьото небе, взря се в големия остър връх, който се извисяваше над тях на осем хиляди петстотин трийсет и четири метра. Изучаваше облачетата сняг, които се виеха над нащърбените краища на върха. Приличаше на снимка от Анселм Адаме^[1].

К.К. отмести очи от екологичния анализ, провеждан от Кунчен, и спря поглед върху картата на Пири Рейс, която беше разгъната на масата. На нея бяха залепени жълти листчета с преведените по време на полета от Иблис бележки от турски на английски. Сонам държеше трепкащите им от лекия ветрец краища, докато четеше. След това спря очи върху изображението на планината Канченджунга върху животинската кожа, проследявайки с мазолестия си пръст червената пътека. Веню, Синди и Иблис стояха със затаен дъх и чакаха преценката му, но той мълчеше, от време на време затваряйки очи, толкова дълбоко беше потънал в мисли.

След това изведнъж ги отвори и се обърна към Веню с широка усмивка, разкриваща криви зъби:

— Пет часа — обясни той, като посочи на запад към заснежения планински проход.

Веню погледна часовника си и поклати глава.

— Тригодишна заплата за пет часа работа.

— Чакай да стигнем, преди започнеш да настоява за отстъпка — отговори Сонам на развален английски.

— Не се тревожи — побърза да каже Веню. — Нямам намерение да променям сделката. — Завийте сандъците с платнища и се пригответе. Тръгваме след десет минути.

К.К. погледна отново към Кунчен, който крачеше към Веню. По-възрастният водач пристъпваше тежко, а лицето и очите му бяха тревожни.

— Не можем да тръгнем — обяви той.

Веню не отговори, гледаше го как се приближава.

— Защо? — излая Иблис.

— Идва буря.

— Буря? — вдигна той глава към синьото небе.

Веню се обърна и погледна Сонам, а повдигнатите му вежди изискваха потвърждение.

Сонам погледна облачетата сняг, които се виеха над назъбените страни на върховете, и кимна.

— Голяма буря.

— Колко голяма?

— Тук долу няма защо тревожи. Опънете палатките, направете кафе, разказвай смешки и след трийсет и шест часа тръгваме.

— Трийсет и шест часа? — озъби се Иблис.

— Колко време имаме, докато бурята дойде до тук? — попита Веню.

Сонам и Кунчен се спогледаха.

— Шест часа — отговори Кунчен. Очевидно той беше старшият, като човек с по-голям опит — на третата по височина планина в света опитът се ползва с предимство.

— Можем да стигнем до целта, ако тръгнем веднага — обърна се Иблис към Веню.

— Разбери — намеси се Сонам, — ако сбърка пътя, ако се забави, ако на пътя има паднали камъни, ще влезем в списък с жертви на Канченджунга.

— Там, откъдето идваме, метеоролозите непрекъснато бъркат — обясни Иблис.

— Това е, защото те учили свое изкуство от книги — засмя се Сонам. — А ние нашето от Бог.

— Не искам бъда неуважителен — обърна се Кунчен към Веню и леко се поклони, — но откъдето идвам аз, ние никога не бърка.

Веню стоеше потънал в мисли. След това погледна към единайсетте мъже, които вече бяха с раници на гърба.

— Каза пет часа, нали? — обърна се той към Сонам.

— Ако всичко наред. Аз също вече усеща вкуса на бурята във въздуха.

Веню се обърна към Иблис.

— Обезопасете базовия лагер, приберете всичко в сандъците. Ако времето се развали, ще се върнем и ще лагеруваме тук. Ще вземем само толкова, колкото можем да носим, за да не се бавим.

Тихо шумолене се разнесе из лагера, когато хората на Иблис се хванаха на работа. Веню нави картата и я прибра в своята раница. Иблис взе тубуса с жезъла и го преметна през рамото. Синди стоеше там някак не на място, като риба на сухо. В своите не по мярка планинарски дрехи приличаше малко на разсеян учен. Планинарските й обувки бяха нескопосно завързани, жилетката разкопчана, а шапката в джоба — вероятно за да не й се сплеска косата. Беше напълно неподготвена за онова, пред което щеше да се изправи, сякаш интелигентността й бе помръкнала, откакто се намираше под влиянието на баща си.

К.К. поклати отвратено глава, докато вдигаше раницата си и я мяташе на гръб. Взе празния тубус на картата от масата, когато двама от охраната се заеха да я сгъват. Гледаше ги как я слагат в най-големия сандък при другите чували с провизии и материали и се заеха да го затварят.

— Почакайте — извика тя. Отвори горния капак на тубуса и пъхна вътре писмото до Майкъл. После го подаде на охраната. — Трябва да носим само това, от което имаме нужда.

Пазачът нищо не каза, пъхна кожената тръба в големия сандък, щракна ключалките и здраво го затвори.

К.К. се огледа. Нямаше къде да отиде, нито къде да избяга. Мразеше се, че е изпаднала в това положение, че изобщо някога бе слушала Иблис и бе имала доверие на сестра си.

Когато се обърна, видя Веню, Иблис и Синди вече да крачат по камъните в снега към прохода, който се виждаше на около километър и половина пред тях. Пазачите ги следваха на двойки. Никога не й беше хрумвало, че ще умре толкова рано, но сега вероятността беше по-голяма, отколкото когато бе заключена в килия и осъдена на смърт. К.К. се обърна към двамата шерпи, които стояха и мълчаливо я гледаха.

— Това е голяма глупост — отбеляза тя, докато си слагаше черната вълнена шапка и прибираше русата си коса под нея. Свали раницата и я провери, извади от нея бутилка вода и я пъхна в мрежестия джоб отстрани. Погледна часовника, за да види колко е часът, сложи слънчевите очила и погледна към Канченджунга.

— Алпинистка ли си?

— Никога не съм изкачвала нещо подобно.

— Поне уважаваш планината.

— Ще стане много лошо, нали?

Кунчен кимна, загледан във Веню и неговите хора, които вървяха напред.

— Не тревожи — успокои я Сонам с лукаво тъжна усмивка. — Изглеждаш уплашена, повече от всички в група. Не е лошо, защото от всички нас може само ти да оцелееш.