Ричард Дойч
Крадците на мрака (40)

39

Майкъл и Буш седяха на предната седалка на лимузината на път за летище „Ататюрк“, до което им оставаха около четири километра. Бяха потеглили направо от болницата, без да се отбиват в хотела, където не оставяха нищо действително ценно. Оборудването на Майкъл обикновено беше в багажника на колата или в тайника на самолета. Буш вече се беше обадил: боингът щеше да е подготвен и готов за излитане след по-малко от час. Буш караше, а Майкъл сложи монитора на джипиеса в стойката на арматурното табло. На екрана се появи широка карта, простираща се от Източна Турция до Индия, с две малки червени точици, реещи се над Каспийско море.

— Майкъл, няма съмнение, че от самолета за Индия се излъчват има два сигнала. Но щом оригиналната карта и жезълът са у тях, какво ме накара да сложа в сейфа на самолета?

— Минутка.

Телефонът на Майкъл започна да звъни. Погледна дисплея, видя, че е К.К., и отговори.

— Слава Богу — въздъхна той облекчено. — Къде си?

— Бог няма нищо общо.

Гласът на мъжа беше дълбок и богат. Слаб английски акцент оцветяваше словото му.

— Разбрах, че обичаш моята дъщеря.

Гневът на Майкъл пламна, докато слушаше гласа на Филип Веню.

— Ако по някаква причина не стигна до целта на пътуването си, ако не постигна целта си, ще я убия. Това е мое право като неин родител. Затова не си прави труда да преследваш мен или нея. Не слушай този глупав свещеник. Ако се опиташ да ме спреш, ще накарам Иблис да я одере жива. Жалко за хубавата кожа.

След тази заплаха Веню затвори.

Буш влезе с газ в хангара. Стълбичката на боинга вече беше спусната и малкият частен реактивен самолет очакваше своите пътници, докато двигателите работеха на празни обороти. Майкъл и Буш взеха саковете си от багажника, втурнаха се нагоре по стълбичката и затвориха вратата.

Майкъл отиде направо при сейфа под барчето. Завъртя избирателния диск и намери предмета, който го интересуваше. Извади кожения тубус, развърза горния капак, отвари закопчалката на вътрешната метална тръба и я отвори.

Извади султановия жезъл и го огледа внимателно, за да се увери, че не е изчезнал по някакъв тайнствен начин. След като се увери, че е истинският, бързо го пъхна обратно в тубуса и го заключи в сейфа.

— Знае ли К.К., че този у нея е фалшификат? — полюбопитства Буш.

— Не.

— Няма що, голямо доверие цари между вас.

— Знаеш, че съм маниак на тема контрол, когато става дума за подобни неща. Страхувах се за нея, докато беше в апартамента й.

— Сега, когато вече не е у нея, тя е в много по-голяма опасност. Щом стигнат на местоназначението си, ще разберат. Опитат ли се да го използват…

— Достатъчно. Съзнавам какво съм направил.

Но Майкъл не призна, че е предприел измамата заради онова, което почувства, когато държеше жезъла. Усети съкрушително въздействие: нещо много по-силно от гадене, замайване и болезненост. Имаше чувството, че е заразен от отчаяние и лишен от всякаква надежда. Беше готов на всяка цена да предпази К.К. от подобно преживяване.

Първоначално бе решил да направи копие, двойник, за да изпързаля Иблис, но след като почувства това въздействие, промени плановете си.

Преди осемнайсет часа беше напуснал утехата на женските прелести на К.К., оставяйки я в безопасната квартира. Когато пристигна в частния хангар на летище „Ататюрк“, вече минаваше полунощ. Щом влезе, се насочи право към работния тезгях. Нощният пазач бе щастлив да освободи мястото със сто евро в джоба и каса ракия в багажника на колата. Майкъл му обясни, че се налага да използва струга и пресата, за да ремонтира алпинисткото си оборудване. Нямаше нужда да се тревожи, защото пазачът не се интересуваше от хобитата на богатите американци. Човекът вече правеше планове за пиянска вечер в компанията на своите трима братя.

Самолетът на Стивън Кели заемаше три четвърти от хангара зад гърба на Майкъл. Беше се прибрал по-рано тази вечер, след като завърши измамната си разходка до Средиземноморието. Екипажът бе настанен в близък хотел и очакваше заповеди.

Четири туби с акрилна леярска смес стояха на работната маса в дъното на хангара. Буш ги бе купил по-рано през деня от магазин за художници и ги беше докарал тук заедно с дъски, бързосъхнеща смола и различни други неща от списъка за пазаруване на Майкъл.

Майкъл изработи леярската кутия от дърво — ставаше дума за прост правоъгълник с панти и размери 90х60х30 сантиметра, а пукнатините бяха запълнени с бързосъхнещо лепило, за да я херметизира.

Той замеси композитния акрил и напълни формата до половина.

Отвари кожения тубус и извади покрития със скъпоценни камъни жезъл. Сложи го на масата и го снима от всички възможни ъгли, обръщайки го насам-натам, докато работеше. Обърна особено внимание на двете змийски глави.

Изведнъж почувства гадене и замайване. Не виждаше причина да продължи работата си и се изпълни с песимизъм, с чувството, че е осъден на провал. Никога не беше изпитвал подобно усещане: все едно че всички, които обича, ще умрат, оставяйки го сам за цяла вечност, и нищо не можеше да направи.

С голямо усилие и въпреки мрачните си чувства сложи жезъла в леярската форма и затвори капака. Лошите чувства веднага отшумяха.

За миг се уплаши, че може би жезълът излъчва някакъв вид радиация, но ако беше така, той и К.К. вече се бяха изложили на нея, след като го бяха откраднали, тъй като коженият тубус с метална тръба не можеше да задържа смъртоносни лъчения.

Не знаеше кое е предизвикало тези чувства, но не можеше да има съмнение, че причината е древният артефакт. Отказа да размишлява за това, не искаше да се разсейва и се съсредоточи върху задачата си. Точно тогава реши, че няма да разказва за странните усещания, предизвикани от жезъла, и ще направи не едно, а две копия, преди да се съмне.

След пет минути Майкъл отвори леярската кутия. Намаза двете половини на полувтвърдената форма с мазнина, така че да може лесно да отдели отливката, когато се втвърди. Забърка нова леярска смес, изля я върху оголения жезъл и затвори формата.

Осиновителят на Майкъл, Алек Сейнт Пиер, който го отгледа, беше отличен занаятчия, ремонтираше всичко: от коли и стенни часовници до мебели и електронни уреди. Майкъл усвои много умения от него и обичаше да изработва сам неща от нулата. Това беше цяло изкуство и многократно се беше оказвало полезно за престъпната му кариера. Макар Алек Сейнт Пиер да беше починал, Майкъл продължаваше да почита паметта на човека, който го беше отгледал — чувство, което не намаля, след като възобнови отношенията със своя биологичен баща. Стивън Кели, човекът, който притежаваше самолета в хангара, му разказваше истории за неговия произход, за рождената му майка и каква е била, преди да умре при раждането му. Майкъл се смяташе за повече от щастлив: беше изгубил бащата, който го отгледа, но ценеше високо неговата памет, като същевременно имаше привилегията да се сприятели с бащата, с когото имаха една и съща кръв.

Той отвори капака на дървената кутия и отвътре се показа парче черна гума. Внимателно раздели формата на две половини, под които лежеше султанският жезъл. Взе оригинала и го прибра в тубуса, защото не искаше да се излага на неприятното му въздействие. Извади двете половини на леярската форма. В долния й край, където започваха опашките на двете създания, използва джобното си ножче, за да изреже два жлеба, и пъхна тясна медна тръбичка. После взе малка бормашина и проби десет дупчици по протежение на формата.

Съедини двете половини и ги овърза здраво с тиксо. Направи прорез в дървената кутия и сложи формата вътре. Медната тръбичка щръкна през прореза. Майкъл взе тубата със смола и изля цялото й съдържание във формата, после продължи с останалите пет, докато тя преля отгоре.

Остави леярската кутия настрана, взе фотоапарата си и се качи в самолета. Доближи се до малката конферентна маса, свали папката със снимки в своя преносим компютър, след това разпечата фотографиите на жезъла, за да може да ги проучи внимателно. Отиде при бара, клекна, отвори вратата на сейфа, извади черната кадифена кесия и я сложи в джоба си. Затвори касата и се върна при работната маса.

Отвори кутията, развърза гумената леярска форма и извади копието на жезъла от смола. Беше тъмнокафяво — точно като оригинала. Майкъл го размаха и потупа дланта си с него, след това се усмихна. Бързосъхнещата смола беше корава като желязо.

После съедини отново двете половини на формата и впръска повече смола в предната й част, където беше главата на жезъла, и се върна при работната маса. Сега се зае да изрязва „мустаците“ и да заглажда острите ъгли на отливката. С пила изглади издутите елементи, които представляваха скъпоценните камъни. Бързо заглади очите, превръщайки ги в празни орбити, и наточи щръкналите зъби.

С лека ръка започна да боядисва змийските тела с цвят, който донякъде наподобяваше цвета на истинските, виещи се около жезъла, което ги отдели и отличи от него. Не искаше да създава точни копия, а автентично изглеждащ предмет, който да прогони подозренията поне за кратко.

Майкъл извади от кадифената кесия две богато украсени огърлици, всяка представляваща сбор от прекрасни и скъпи камъни. Плячка от кражба, извършена преди много години, най-сетне щяха да послужат за нещо добро. Той извади камъните от обкова и започна да ги полага във вдлъбнатините по протежение на жезъла. Сложи четири малки рубина в празните орбити на змийските очи и кимна доволен от приликата, която постигна. Бръкна в кесията и извади две сребърни вилици. Внимателно отряза зъбите им от дръжките и ги постави в менгеме. С пила за метал се зае да ги оформя в точни копия на змийските зъби от оригинала. След това ги натри със смес от черна боя и тебешир, наподобявайки сребърна патина, която ги състаряваше. Проби четири тесни дупчици в змийските усти и пъхна зъбите на място. Вдигна жезъла и се усмихна. Неговото творение би могло да заблуди самия султан Селим II, но Майкъл имаше още едно предимство. Освен него и К.К. никой не знаеше как точно изглежда жезълът. Той никога не беше излаган в музей и никой не го бе оглеждал подробно. Жезълът беше артефакт, обвит в легенди, така че създаденият от Майкъл Сейнт Пиер можеше лесно да заблуди света.

Майкъл отвори леярската кутия и извади втората глава, която представляваше точно копие на тази пред него. Повтори процесите обработка с пила и боядисване, създавайки копие с рубинени очи и заплашително щръкнали сребърни зъби. Закрепи главата върху дървена пръчка, обви всичко в найлон с мехурчета и го сложи в кожения тубус.

След като се върна при К.К. на сутринта, Майкъл смени съвършеното копие с оригинала и щом се убеди, че планът им работи и без да предава оригиналния жезъл, накара Буш да го прибере в самолетния сейф. После показа на К.К. дървения жезъл с фалшивата глава, който щеше да използва, за да измами Иблис. Беше сигурен, че той само ще надникне в тубуса, без да смее да го извади на публично място като двора на Синята джамия. Хитростта му сработи: беше измамил Иблис и заблудил К.К., но сега, осемнайсет часа по-късно, когато беше отново в хангара при самолета, се проклинаше за своята хитрост. Неговата измама можеше много лесно да струва живота на К.К.

— Пол — обърна се той към своя приятел, — не ме е грижа нито за съкровището, нито за местата на покой и ужаси, които може да лежат под него. Единствено искам да измъкна К.К. Когато Иблис и Веню разберат, че жезълът, който носи, е фалшив… — Майкъл замълча, защото не беше способен да изкаже на глас страховете си. — Мери умря от рак и аз не можех да направя нищо, за да го предотвратя. Знам това. Но К.К… Няма да позволя жената, която обичам, да умре, когато имам възможност да я спася.