Ричард Дойч
Крадците на мрака (38)

37

Болничната стая беше ослепително бяла, дезинфекцирана и миризмата на белина изпълваше пространството. Сградата на болницата „Ататюрк“ беше стара и някои се шегуваха, че е отпреди завоюването на Константинопол. Обаче лекарите, които работеха тук, бяха най-добрите не само Истанбул, но и в цяла Европа.

Саймън лежеше на леглото, до него стърчеше стойката с банката физиологичен разтвор, който му вливаха. На перваза на прозореца беше оставен поднос с наполовина изяден сандвич в чинията. Главата му беше напълно овързана в бинтове, но цветът се беше върнал на лицето му, което сега изглеждаше здраво, а в синьо-сивите му очи проблясваше живот.

Буш седеше на евтин жълт стол, който едва побираше огромното му тяло. Протегнатите си крака беше качил на леглото.

Двамата точно се смееха нещо, когато Майкъл влезе и се изправи над Саймън. Стискаше чанта, а кокалчетата на ръката му бяха побелели от прекалено здравата хватка. Очите му се застрелкаха между двамата му приятели, докато най-накрая не се спряха на Саймън.

— Добре ли си?

— Да — отговори той с италианския си акцент. — Добре съм, благодаря. Това прави два пъти седмично. Или ти си много добър, или аз съм много глупав.

— Мисля, че е съчетание и на двете — намеси се Буш. — Все пак не бива да забравяте, че при вашето спасяване общият знаменател винаги беше — Буш посочи с пръст гърдите си — моя милост.

Двамата със Саймън го погледнаха раздразнено, преди Майкъл да продължи:

— Ами… много се радвам, че си наред.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи приятелят му.

— Ами… сега, когато стана дума — Майкъл отстъпи, потънал в мисли, докато не се отърси от тях, не можейки повече да се сдържа. — Мамка му, какво става?

— Какво имаш предвид? — попита Саймън действително объркан.

— К.К. е изчезнала.

— Какво? — Буш свали краката си от леглото.

— Картата и жезълът? — бързо попита Саймън.

— Измами ме двойно — поклати Майкъл глава.

Саймън се изправи в леглото и се облегна по-удобно.

— Наистина ли го мислиш?

— Отворила е вратата на апартамента, докато бях под душа, и е взела кожения тубус. А картата… проверих в нейния апартамент — тя също е изчезнала.

— Не отговори на въпроса ми.

— Направо не зная какво да мисля — поклати глава Майкъл. Наистина беше объркан. Изпълнил го беше такъв гняв, когато откри, че жезълът е изчезнал, че не можеше да мисли логично. Хукнал бе надолу към апартамента на К.К., за да открие, че тя и картата на Пири Рейс са изчезнали, и това го обърка още повече. Обаче, ако го беше измамила два пъти, ако бе откраднала двата артефакта… алтернативата беше още по-лоша.

Саймън взе телефона, който стоеше на шкафчето до леглото му, и набра девет.

— Можете ли да ме свържете с истанбулската полиция?

Майкъл и Буш запазиха мълчание, разбирайки какво прави той.

— Обаждам се във връзка с един арест, който трябва да е направен по-рано днес пред Синята джамия… — Саймън замълча и се заслуша. — Не, господине. Не, съжалявам. Не знаех — замълча отново и се заслуша внимателно, а лицето му стана загрижено. — Разбира се, ако разбера нещо, вие първи ще научите.

Той затвори телефона, макар че човекът от другата страна на линията продължаваше да го обсипва с въпроси, прекратявайки разпита насред думата.

После погледна към Майкъл, но не се налагаше да каже каквото и да било.

— Мислиш, че я е отвлякъл?

— К.К.? Не, тя е твърде корав орех, за да бъде изненадана. Не — пое си дълбоко дъх Саймън. — Иблис иска да я контролира. Сигурно е отвлякъл отново сестра й.

— Отново? Как е възможно пак да се случи?

— Не е онова, което си мислиш — злокобно подхвърли Саймън. — Мисля, че Синди работи за Иблис. Вероятно я е прелъстил.

— Какво? — възкликна Буш отвратено.

— Нямам предвид сексуално, а по всички други възможни начини.

Саймън замълча.

— Те разговаряха, показа й картата, разказа й всичко за нея. Аз бях полубуден, но държах очите си затворени. Чух всичко, което имаше да й казва. Не К.К. те е предала, а сестра й. Всъщност тя предаде всички ни.

 

 

К.К. седеше върху голямото легло в задната каюта на луксозния частен самолет.

Беше излязла от истанбулския „Четирите сезона“ с двата кожени тубуса. Единият беше празен, а в другия лежеше жезълът, който бе задигнала от хотелския апартамент на Майкъл. Насочи се към отворената врата на чакащата лимузина, но преди да се качи, се спря. Вторачи се в очите на шофьора, който стоеше до вратата. Пистолетът под колана на панталоните му се виждаше, но това не я плашеше. Времето минаваше и най-накрая от един черен „Мерцедес“, който беше паркирал по-надолу по улицата, спуснаха единия прозорец. Вътре видя Синди, седнала между двама от здравеняците на Иблис. К.К. нямаше нужда от допълнително смушкване и се качи в автомобила.

Шофьорът подкара право към летище „Ататюрк“ и по време на цялото пътуване, което продължи двайсет и пет минути, не обели нито дума. Спряха пред частния терминал в задния край, пред който беше паркиран един „Роял Фалкон“, чиито двигатели вече работеха, а горещите газове от турбините трепкаха над крилата.

Шофьорът на лимузината безмълвно отвори вратата и с жест покани К.К. да се качи на борда. Тя пое по стълбичката, взимайки по две стъпала наведнъж, и влезе в луксозния частен самолет. Руса стюардеса с немски акцент я насочи към задната част на машината. Озова се в спалня с лъскава борова ламперия и двойно легло и преди да успее да се обърне, вратата зад нея се затръшна.

Мина повече от половин час, но още никой не беше разговарял с нея.

Тя стисна презрамките на двете кожени тръби в ръката си и се запита къде ли са отвели този път сестра й. После се зачуди как може да е толкова глупава да позволи Синди да бъде отвлечена втори път.

С леко дръпване самолетът започна да рулира. Двигателите минаха на режим максимална мощност, машината се стрелна по пистата и се издигна в небето под остър ъгъл. К.К. се хвана здраво за леглото, докато центробежните сили я притискаха към дюшека. Погледна през малкия илюминатор на левия борд и видя под краката си Истанбул да изчезва в нищото, превръщайки се в два малки полуострова сред безкрая на синята вода.

Помисли си за Майкъл и гневът и объркването, които той сигурно чувстваше заради нейното изчезване и кражбата на онова, за което бяха положили толкова усилия да не попадне в ръцете на Иблис. Обаче ставаше дума за нейната сестра и нейното добруване, които отново определяха живота й, както винаги впрочем. И докато самолетът се изкачваше в синьото небе, тя осъзна, че оставя зад гърба си това, което наистина обича и единствения си шанс за истински живот. Знаеше, че от там, където отива, няма да има връщане, защото вероятността да оцелее беше твърде малка.

Вратата се отвори и Иблис влезе в спалнята. Погледна я и се усмихна. Дрехите му бяха покрити със съсирена кръв, пръски осейваха лицето и торса му, сякаш се беше изцапал с кафява боя. Обаче ръцете му… ръцете му бяха изненадващо чисти и изпъкваха на фона на страховитата му външност. В дясната си ръка носеше малка кожена чанта, сякаш идваше на делова среща.

— Къде е сестра ми? — избухна К.К.

— Тя е добре. К.К., успокой се — каза Иблис и сложи чантата на нощното шкафче.

— Къде е? — настоя отново тя.

— Отпред.

— Искам да я видя — каза тя заповеднически.

В този миг Синди застана в рамката на вратата. Появи се сякаш от нищото, изглеждаше измъчена. Двете сестри мълчаха, не изразиха никакви чувства, докато времето минаваше. Изведнъж Иблис хвана топката на вратата и я затвори, прекъсвайки неловкото мълчание.

После се приближи към К.К. и без да казва нещо, взе двата кожени тубуса от нея. Очите му се стрелкаха между нея и тях.

— Учителят винаги получава каквото иска.

Отвори капака на първия тубус, бръкна вътре и извади жезъла. Пипаше внимателно, оглеждайки с интерес змийските глави, за да се увери, че наистина са от сребро. После с възхита взе да оглежда обсипаните с диаманти люспици на тялото, преди да го прибере внимателно на мястото му. Погледна разочаровано тубуса и попита:

— Значи няма да има диамантена огърлица?

К.К. извърна глава и загледа през илюминатора, докато светът под тях ставаше все по-малък и малък.

— Опа — подхвърли Иблис с фалшива изненада, след като отвори втория тубус. — Май нещо липсва.

К.К. обърна глава и го погледна, но запази мълчание.

— Къде е? — попита Иблис делово. — Хайде, К.К., стига игрички, особено ако ще пътуваме заедно на девет хиляди метра височина.

— Не е у мен.

Иблис кимна, първо бавно, после по-бързо, сякаш разбира.

— Да предположа… някой я е взел от теб?

— Казах, че не е у мен — отговори К.К. предизвикателно през стиснати зъби.

— Което показва, че понякога е добре да имаш помощник, който може да оправи нещата, докато теб те няма.

Иблис отвори кожената чанта и извади картата на Пири Рейс и я вдигна, за да може да й се възхити.

Очите на К.К. заблестяха от гняв. Подозираше, знаеше, никой друг не беше влизал в хотелската стая, докато картата беше там. Но упорито не искаше да го приеме въпреки очевидното, като през цялото време се надяваше, че има някакво друго обяснение.

— Не мисля, че щях да я убедя толкова лесно, ако ти не я беше разочаровала толкова много, ако не я беше лъгала. Тази седмица твоята сестра се показа по-доверчива и надеждна от теб.

От шока лицето на К.К. пребледня.

— Не е хубаво чувство, нали? Винаги е така: онези, които обичаме, ни нараняват най-много. Странно как истинското предателство може да е дело на човек, комуто наистина имаме доверие.

— Какво си й сторил?

— На Синди? Нищо. Дори нямаше нужда да размахам смъртта на любим човек пред очите й. Нейните принципи са много по-гъвкави от твоите. Веднага щом научи къде води картата и след като й казах, че работя за един много богат човек, тя беше щастлива да помогне.

— Щастлива?

— Е, нали мотото й гласеше трийсет милиона на трийсет години? Нямаше да може да го осъществи с работата, която си намери, независимо дали я е изгубила или не. Казах й, показах й къде държа картата за всеки случай, ако вие с Майкъл успеете да ме елиминирате. Така щеше да може да ви покаже къде е, за да я откраднете, после тя тайно да я отмъкне от вас и да получи своите трийсет милиона много по-рано, отколкото някога е очаквала.

Мисля обаче, че онова, което действително я подтикна, беше малката тайна, която й открих. За мъжа, за когото работя и чийто кабинет ти се опита да обереш. Излезе, че това е мотивацията, от която е имала нужда. Когато научи за неговия успех и богатство, малката ти сестра… Излезе, че за нея тези неща са най-важни.

— Тъй като е много млада, никога не го е срещала, но през целия си живот се е възхищавала от него. Единственото, което ти си й казала, било, че е престъпник, че е зъл. Повтаряла си онова, което майка ви е говорила, докато са спускали ковчега му в земята. Но в действителност единственото негово нещо в този ковчег било името му и миналото, заедно с овъгленото тяло, което оставил след своето бягство. И те били погребани завинаги под двуметров пласт пръст.

К.К. седеше на леглото и усещаше, как започва да й се вие свят, а в ушите й вият самолетните двигатели. Беше изгубила опора, в главата й цареше пълен хаос.

— Баща ми е жив? — прошепна тя.

— Разбира се — отговори Иблис с усмивка. — Кой, смяташ, ме изпрати преди години да те обучавам?