Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Сейнт Пиер (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thieves of Darkness, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Георгиев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Дойч
Заглавие: Крадците на мрака
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 04.06.2012
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-315-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5547
История
- —Добавяне
33
Синди стоеше до металната врата и се вслушваше в тропането и блъскането на метал в метал. Когато погледна към Саймън, изпита чувство на облекчение.
В съзнанието й цареше пълно объркване заради случилото се през последните дни; бягството на К.К. от затвора, фактът, че беше крила една част от себе си — това, че е престъпница. И като капак да бъде отвлечена от семеен приятел. Чувстваше се отново като дете — всички могат да контролират живота й, само тя не.
Но онова, което сега й се въртеше в главата, караше всичко останало да бледнее. Въпреки гнева, който изпитваше срещу Иблис, тя бе изслушала внимателно неговия разказ за картата. Откъде идваше, къде водеше и тайните, които щеше да разбули. Иблис беше разкрил всички заблуди в нейния живот: истината за К.К., за бащата, когото не познаваше, и защо майка им е искала да видят неговото погребение, за него самия и как е обучил К.К. на всичко, което тя знае за престъпния занаят. Иблис й беше показал колко много тайни има на този свят.
Тя гледаше Саймън, проснат в безсъзнание, и се питаше колко знае и каква е неговата роля във всичко това. Беше разговаряла с него само за кратко и макар да изглеждаше хладен и разсеян, Синди осъзна, че просто е бил зает с друго. Започнала беше да изпитва приятелски чувства към него след краткия им разговор в лимузината и в хотела, когато като усети колко е грижовен.
— Саймън — подвикна тя, когато отиде до болничното легло и се наведе над него. Обаче не получи отговор. Провери пулса му — беше слаб, но все пак го имаше. Надяваше се, че спирането на физиологичния разтвор не му е навредило, защото макар да го упояваше, той все пак му осигуряваше толкова необходимите течности. Саймън се размърда и я погледна.
— Не зная дали ме чуваш, но твоите приятели са тук.
— Крайно време беше — кимна той, затвори очи и отново заспа.
— Всичко ще се оправи — прошепна Синди по-скоро за да успокои себе си, отколкото него.
Майкъл бе коленичил на дебелия персийски килим, а до него лежеше отворената му чанта с инструменти. Беше свалил избирателния диск в центъра на вратата и го бе оставил на пода. Монтира малка шайба, която приличаше на умален избирателен диск, на шпиндела, който стърчеше от метала. На него имаше четири едносантиметрови дупки — монтажни отвори в стила на 30-те години. Радваше се, че това му спестява досадната работа по пробиването им, както се беше случвало в други подобни случаи.
Той вкара тънко, подобно на кука устройство в горната лява дупка и залепи око на окуляра. Тясната камера с оптичен кабел имаше собствено осветление, което разкри вътрешното устройство на трезорната врата. Майкъл маневрира с камерата, оглеждайки вътрешността, докато не откри пет преплетени зъбни колелета. С всяко завъртане на шайбата първото зъбно колело щеше също да се задвижва, докато не попадне на избраната цифра. Тогава тънкият метален щифт, който стоеше изправен в очакване, щеше да падне в тесния прорез на зъбното колело и да го зацепи с второто. След това шайбата щеше да се завърти в обратна посока, заедно с второто колело и неговия щифт, когато стигне до втората избрана цифра. Тогава другото лостче щеше да падне в прореза и да зацепи третото колело. Процесът щеше да продължи, докато бъдат намерени и петте цифри от шифъра. Тогава всички щифтове щяха да се подредят в една линия и можеше да завърти лоста и да отвори вратата.
— Колко време ще ти е нужно? — попита Буш. Майкъл така се беше съсредоточил, че не му отговори.
Започна, завъртайки малкия избирателен диск три пъти надясно. Окото му беше залепено за окуляра, а ушите наострени, за да чуе тихото щракване, когато първият щифт падне в прореза. Беше отварял подобни трезорни врати както в законния си охранителен бизнес, така и при незаконните си акции. Беше благодарен, че бравата не е свързана с часовников механизъм, както правят банките, ограничавайки действието на комбинацията в определени времеви рамки. Подобно на коремен хирург, който прави лапароскопия, Майкъл наблюдаваше внимателно, докато първият щифт падна на мястото си. После бавно завъртя диска в обратната посока до падането на втория щифт с тихо щракване и така, докато и последният не зае своето място.
Погледна Буш. И двамата се усмихнаха.
Майкъл се изправи. С едната ръка придържаше избирателния диск, за да не се разместят зъбните копелета, а с другата хвана лостчето и след лек натиск започна да го завърта.
Точно в този момент остър сигнал започна ритмично да прорязва тишината и го накара да замръзне. Той идваше от другата страна на вратата, от вътрешността на помещението.
— Синди?
— Майкъл, какъв е този сигнал?
— Синди, слушай внимателно. Огледай се и се довери на слуха си. Трябва да намерим източника на сигнала.
— Да не би Иблис да е решил да вдигне всичко във въздуха? — попита Буш, като се обърна и погледна надолу по коридора, където бяха колекциите от произведения на изкуството.
— Не — поклати Майкъл глава, — взривът ще бъде само в трезора, но ще е достатъчно силен, за да убие Синди и Саймън.
К.К. гледаше вторачено Иблис. Тя и Майкъл се бяха набутали право в капана.
— Преодоляването на моята защита сигурно не го е затруднило. По-трудно ще му бъде да открие убежището, където държа колекцията си от картини. Обаче, ако е толкова добър, колкото смяташ, ще преодолее и тази бариера, която ще го отведе при последното препятствие, преди да стигне до сестра ти. В резултат на досегашните си успехи ще се почувства уверен и ще стане жертва на един от най-простите капани.
— Бомбата е направена от „Семтекс“ и съдържа много бръснарски ножчета и пирони. Хората вътре не само ще бъдат изгорени, но и нарязани на хиляди парчета. Вината ще бъде твоя. Ако ми се беше доверила, щях да я освободя. Щях да пусна дори и Саймън, ако… не ме беше предала.
К.К. бързо извади мобилния си телефон.
— Не си прави труда — поклати Иблис глава. — Там долу няма сигнал. А сега ми дай жезъла.
Сърцето й блъскаше като чук в гърдите. Сестра й щеше да умре заради нея — напълно невинна жертва. К.К. направи крачка назад със замъглено съзнание, защото вината я смазваше.
— Не ме карай да направя единственото нещо, за което бих съжалявал — каза много сериозно Иблис. — Няма да си тръгна без жезъла.
Докато гледаше втренчено Иблис, човека, който я беше научил на всичко, жлъч се изкачи в устата й, тя изпита дълбока омраза и й бяха нужни всички сили, за да се сдържи. Точно тогава реши, че той заслужава болка и страдания, че заслужава да бъде наказан.
Но в този момент с рязко движение Иблис дръпна тубуса от рамото й го взе. Отвори външния капак, отключи херметичните закопчалки и надникна вътре в тръбата. Видя двете змийски глави с рубинени очи и го затвори. После погледна К.К.
Тя стоеше изгубила дар слово, докато той държеше погледа й прикован. За миг беше страшно уязвима, защото беше прекалено разтърсена, за да реагира, ако той се опита да я убие. Иблис обаче се обърна и си тръгна през двора по алеята между подрязания жив плет, без да каже дума или да вдигне ръка.
К.К. зави главата си с шал, отпусна се на една от пейките, извади мобилния телефон и започна да набира. Той зазвъня и продължи до безкрайност, а всеки сигнал й се струваше като камбана, която бие на умряло. Затвори и отново натисна бутона за бързо набиране, но пак нямаше отговор. Прибра телефона в джоба си и направи единственото, което можеше в момента: заплака.
Лееше сълзи за смъртта на своята сестра. Беше я предала. И още по-лошо, Синди бе умряла с омраза срещу нея, бяха се разделили скарани. Беше се надявала, че ще бъдат отново заедно, че ще успее да й обясни, че недобрата посока, в която беше поел нейният живот, е следствие на необходимостта и любовта. Обаче сълзите на повторната им среща нямаше никога да бъдат изплакани. Щеше да има само сълзи на тъга и мъка, не на радост.
Най-накрая вдигна очи и видя Иблис да наближава изхода от двора на Синята джамия. Не се обърна, нищо не подозираше.
Трийсет полицаи се впуснаха от всички страни и той нямаше къде да бяга. Повалиха го на земята със сила и му сложиха белезници, преди да успее да помръдне.
Коженото кресло с висока облегалка в ъгъла на помещението беше издърпано встрани. На пода лежеше черна квадратна кутия с вдигнат капак. Писъкът на алармата кънтеше в ушите на Синди и из цялата стая. Звукът съответстваше на Червен часовников механизъм, който отброяваше времето. Синди никога не беше виждала такова нещо, но веднага разбра какво е и я обзе паника.
— Майкъл, това е бомба! — изпищя тя. — Отброява надолу от деветдесет.
Майкъл огледа вътрешността на трезорната врата с миникамерата и най-накрая съзря причината за сегашната заплаха. Беше прост механичен прекъсвач, закрепен към лоста на вратата, а кабелите се простираха от вратата до стената и изчезваха в нея. Страшно се ядоса на себе си, че не беше проверил за нещо подобно. Щеше много лесно да я обезвреди, но нетърпението го накара да пренебрегне безопасността. Беше попаднал и с двата крака в капана на Иблис.
Трябваше да се вземе в ръце. Разтърси глава и прочисти гърло.
— Синди, съсредоточи се добре и ми я опиши.
— Много съм смотана с подобни неща. Дори не мога да си наглася радиобудилника.
В гласа й се долавяха истерични нотки, макар че едва се чуваше през дебелия метал.
— Слушай ме внимателно, съсредоточи се или ще умреш.
— Ей, тя е достатъчно уплашена… — започна Буш.
— По-добре изплашена, отколкото умряла — озъби се Майкъл, без да се обръща. — Синди?
— Черна е, най-отгоре има часовников механизъм, отброява надолу, о, Боже, остават седемдесет секунди.
— Виждаш ли някакви жици?
Майкъл погледна часовника си и натисна бутона за включване на функцията секундомер, синхронизирайки го към отброяването на оставащите седемдесет секунди.
Настъпи пълна тишина. Най-накрая се чу тихият й глас:
— Четири кабела излизат от стената и влизат в кутията. Вътре в кутията има цял куп кабели, два метални шиша стърчат от вътрешността. От часовниковия механизъм също излизат кабели… Божичко, Майкъл, няма да мога да се справя!
— Синди, какъв цвят са кабелите?
Майкъл знаеше, че въпросът е глупав, защото никога нямаше червен или син кабел, който да срежеш. Нямаше стандарт при изработката на бомби. Нямаше анархистки наръчник за окабеляване на експлозиви.
— Бял, черен, зелен, шарен. По-малко от петдесет секунди. Майкъл, помогни ми.
— Майкъл, отвори вратата — извика Буш, а ръката му хвана лоста.
— Не — изблъска той назад едрия си приятел. — Ще избухне. Не чу ли какво каза? Четири кабела от вратата. Иблис не само е сложил часовников механизъм, но и прекъсвач на вратата.
— Тя ще умре — каза Буш.
— Синди? — повика Майкъл. Погледна часовника си: оставаха двайсет секунди. — Трябва да бръкнеш в кутията…
— Майкъл…
Гласът на Синди беше спокоен, паниката й се беше изпарила.
— Кажи на К.К., че съжалявам…
— Бръкни в кутията — отговори той спокойно. — Можеш да го направиш, а после сама ще й кажеш.
Не получи отговор. Отново погледна часовника. Десет секунди… Пет секунди…
— Синди!!!!
Майкъл стисна очи и се дръпна леко от тежката метална врата… две… една…
Часовникът му стигна до нула, после започна да отброява нататък. Минаха пет секунди, десет, после половин минута, но нищо не се случваше, не се чуваше нищо, нито взрив, нито глас.
— Синди? — повика отново Майкъл и погледна Буш въпросително.
Внезапно вратата щракна. Той се дръпна настрана от нея, докато бавно се отваряше. Двамата с Буш стояха неподвижни и със свити сърца, докато най-накрая тя зейна до края и разкри пред тях цялото помещение.
Синди седеше с гръб към стената и вдигнати крака, заровила лице в шепи. Тялото й се разтърсваше от неспирни ридания.
— Много време ви беше необходимо.
Майкъл се обърна по посока на познатия глас. Саймън седеше на пода, бинтованата му глава бе облегната на коженото кресло. Беше блед, а очите му полуотворени. Майкъл най-накрая плъзна поглед надолу и видя в ръката му червения часовников механизъм и полюшващите се кабели. До него стоеше неизбухналата бомба.