Ричард Дойч
Крадците на мрака (28)

27

К.К. хукна по покрива на Топкапъ, кожената тръба я блъскаше по гърба, а в дясната си ръка стискаше дамската чанта. Мина над харема, напредвайки към третия двор, като гледаше да не се надига много и да се придържа към сенките. От време на време хвърляше поглед към огромната тълпа, която се забавляваше до захлас във втория двор. Всички надигаха чаши и се поздравяваха с постижения, вероятно осъществени от други, но които си присвояваха, без ни най-малко да подозират за незаконните прояви над и под тях.

К.К. изключи радиостанцията си, защото се страхуваше, че нейният пукот ще издаде присъствието й. Движеше се близо до комините и избягваше краищата на покривите, като същевременно ги оглеждаше за пазачи, лазерни аларми или нещо необичайно. Внимаваше, но не спираше да тича, синята рокля навита до кръста, за да не пречи на движенията й.

Стигна и се спря на покрива на сградата, където бе разположена Постоянната изложба на миниатюри и ръкописи, и се вторачи надолу в трактора със заден багер в третия двор. Обградената с бариери черна дупка изпъкваше дори на фона на обгърнатия от нощта терен. Слава Богу, всичко наоколо беше пусто, нямаше пазачи, като се изключат двамата, които стояха в далечината под свода на Портата на приветствията. Тяхното внимание бе съсредоточено върху приема и участниците в него, те нямаха представа какво се случва зад гърбовете им.

К.К. се прекръсти, прехвърли се през ръба на покрива, увисна надолу и скочи. Приземи се приклекнала сред ниските храсталаци върху няколко рози. Тялото й беше разтърсено от внезапна болка след триметровия скок.

Тя забърза към мястото на ремонта и седна в сянката на трактора между купчини лопати, кирки и гребла. Извади от джоба си радиостанцията, включи я, след като предварително намали силата на звука, и прошепна в микрофона:

— Майкъл, Майкъл, чуваш ли ме?

Но не изчака да получи отговор. Страховете и се потвърдиха, щом видя въжето на земята. То се простираше до оста на машината, но не влизаше в шахтата му, защото краят му беше срязан и разръфан.

Без много да му мисли, К.К. грабна дълъг градински маркуч от храсталаците и светна с фенерчето си в шахтата. Беше толкова тясна, колкото си спомняше, и видя отражението на водата, докато лъчът на фенерчето й танцуваше по повърхността на водохранилището. Свали роклята си — голата й кожа заблестя на светлината на изгряващата луна — и я прибра заедно с фенерчето в дамската чанта. Облече си дългата черна риза и върза косата си на опашка. Завърза маркуча два пъти за оста на трактора.

Погледна кожения тубус с надежда, че е толкова непромокаем, колкото твърдеше Майкъл. Не че дървото, скъпите метали и скъпоценните камъни можеха да бъдат повредени от влагата, но не искаше да се мокри, за да не рискува, преди да е успяла да освободи сестра си. Помисли дали да не го скрие заедно с дамската си чанта, но реши, че рискът ще е прекалено голям. Мърфи винаги беше някъде наблизо, готов да замери неподготвените и глупавите със своя Закон. Тя прехвърли презрамката на тубуса през главата и рамото си и направи същото с дамската чанта. Двете презрамки се кръстосаха на гърдите като модни патрондаши.

К.К. зави маркуча около тялото си, стисна го здраво, наведе се назад и започна спускането в мрака. Плъзна се дванайсет метра до долу в пълен мрак, докато решителността й даваше отпор на нейната фобия. После потъна в хладната вода и ледени тръпки полазиха по кожата й.

Тогава го почувства: водата вече не беше спокойна, както по време на първото им посещение. Сякаш се беше потопила в бързей, водата се пенеше — яростна река от неизвестен произход, твърде различна от спокойните води само преди един ден. А и шумът: там, където вчера усещаше покой в този усамотен свят, сега водохранилището тътнеше от неравномерен рев.

Вкопчи се още по-здраво в градинския маркуч, като се опита да спре клатушкането си, извади фенерчето от дамската чанта и светна. Огледа водохранилището, плъзгайки лъча светлина напред и назад. Водата течеше като планинска река през пролетта, придошла от топящите се снегове, и не беше кой знае колко по-топла.

Течеше към южната стена и вълните отскачаха от нея. Освен това се покачваше. К.К. беше сигурна, че вчера й беше до гърдите, а сега стигаше до раменете.

Очите й най-накрая се спряха на извора. Водата бликаше от далечната стена и пращаше водовъртежи, пръски и вълнички във всички посоки. Центърът на стената приличаше на кипящ котел, откъдето бликаха големи вълни и пяна.

Нещо се понесе срещу нея и я шокира. То се носеше напред и се полюшваше върху вълните. Беше въжето на Майкъл, закачено на издатина и люшкащо се върху водната повърхност. Макар да беше оръфано и мокро, нямаше съмнение, че е срязано с нож.

Тя погледна към далечната стена, към която цистерната бълваше вода, и се запита в коя посока да поеме. Там силата на течението отслабваше до почти спокойна и безопасна вода. Обаче К.К. знаеше, че решенията никога не се намират в лесната посока. Затова се обърна и пое към врящия воден котел.

Закрачи срещу течението, а краката й се бореха да намерят опора на хлъзгавото дъно. Балансираше, като се опираше на стените от камък и тухли, докато се приближаваше към течението, молейки се на Бог Майкъл да е добре, да е жив и здрав. Прогони този страх и всички други притеснения, точно както й беше казал Майкъл: съсредоточи се върху предстоящата задача. Не позволявай на чувствата да замъгляват преценката ти.

Когато стигна далечната стена, К.К. започна стъпка по стъпка да напредва към кипящата вода и облаците пръски и мехурчета при входа на водата. Течението беше силно. Доколкото си спомняше, тръбата беше широка и къса — дължината й не беше повече от метър и половина, а диаметърът — деветдесет сантиметра. Тя извади от чантата си две осветителни пръчици, счупи ги; за да се смесят химикалите в тръбите, и видя как зеленикавото им сияние освети стената и района наоколо. Постави ги на издатината в стената и прибра фенерчето в дамската чанта.

Без да се колебае, се гмурна под водата, влезе в тръбата и опирайки се в стените, започна да рита с крака и да загребва срещу ревящото течение. Напредваше сантиметър по сантиметър, когато изведнъж беше изхвърлена назад, повлечена от течението и изхвърлена от тръбата подобно на плавей. Изскочи на повърхността с гневни очи, пое си въздух и закрачи обратно в тръбата, сякаш участваше в някакво телевизионно състезание. Преди да си поеме дъх и да се гмурне, провери дали са наред презрамките на тубуса и дамската чанта. Отново се вкопчи в стените на тръбата и започна да се набира срещу течението. Ръцете й пареха, защото се вкопчваше решително и с все сили в хлъзгавата повърхност. Скоро обаче отново беше изплюта навън, силата на водния поток я запрати обратно. Тя изскочи на повърхността и започна да плюе вода от устата и носа. Без нещо, за което да се хване, без сигурна опора за краката нямаше да може да мине през тръбата. Насили се да отблъсне чувството за безсилие. То нямаше да я доведе доникъде и само щеше да я забави да намери Майкъл.

Извади фенерчето и освети стената нагоре в търсене на място, където да проникне през нея, някакъв друг път, но нищо не намери. Замисли се дали не може да прехвърли въже от другата страна и да се изтегли по него, но без инструменти нямаше как да го направи. Дори да успееше да прекара въжето, нямаше за какво да го закотви, даже да преодолее водната стена.

Тогава й просветна. Втурна се назад към полюшващия се маркуч. Стана бързо, защото течението я носеше при всяка нейна крачка.

Прибра фенерчето в дамската чанта, стисна здраво гумения маркуч и започна да се катери. Беше благодарна, че повърхността на маркуча не беше съвсем гладка, което подпомагаше работата на мокрите й ръце и крака, докато се набираше нагоре. Тя излезе отново в дворцовата градина, предпазливо се огледа от шахтата, преди да излезе от нея. Видя купчината градински инструменти до трактора, грабна едно гребло и кирка и се спусна обратно във водохранилището.

Бързо се върна обратно при дупката, а двата дълги метър и половина инструмента с дебели дървени дръжки й помагаха да върви срещу течението. Краят на греблото представляваше едно Т, а кирката можеше да се използва лесно като кука. И двата инструмента щяха да й помогнат да се задържи в тръбата и да се хване за другия край. Без да губи време да си поема дъх, тя се гмурна в тръбата. Течението започна да блъска тялото й, да чорли дългата руса коса и да бучи в ушите й. Усещаше на гърба си тубуса и дамската чанта, които сякаш се опитваха да се освободят.

След секунди беше преминала тръбата и бързо се дръпна встрани, изплува, но без да пуска градинските инструменти: С благодарност напълни дробовете си с въздух, докато ушите й звъняха от трясъка на водопада. Помещението беше сумрачно осветено от оранжева светлина, идваща от вече гаснещите светещи пръчки на Майкъл.

Преддверието на цистерната се беше превърнало в сцена на воден хаос. Цунами идваше от другия край на помещението. Водата избухваше нагоре, сякаш нещо я изстрелваше отдолу, издигайки я на три метра като гейзер. Налягането беше огромно.

К.К. се огледа в малкото помещение, водата вече стигаше до брадичката й. Беше очевидно, че ако водният поток не бъде спрян, до сутринта цялото помещение щеше да се озове под водата.

В този момент видя дупката в страничната стена. Пребори се с вълните, пресече водата до там и се изкатери на издатината. Деветдесетсантиметровата дупка беше почерняла отстрани от взрива. К.К. извади фенерчето си, светна вътре и видя олтара. Почувства покоя, който излъчваше помещението, докато разглеждаше различните религиозни символи на мира и надеждата. Тогава погледът й се спря на разбитата стена. Купчина цветни керамични плочки лежеше на земята. Над тях имаше три отвора на различна височина. Каквото и да е било скрито в тях, вече го нямаше. Тя се помоли Майкъл да е този, който е постигнал успех, а не Иблис.

— Майкъл — повика в параклиса. Надяваше се, че ще й отговори, и ще могат да се махнат от тук. Но не получи отговор.

— Майкъл! — повика по-силно.

Пак не получи отговор. Нямаше го в параклиса, нито в по-голямото, пълно с вода помещение или в основната част на цистерната. Когато погледна към водния гейзер, който се издигаше от тръбата под повърхността на водата, разбра, че няма да може да мине оттам. Дори да успееше да се доближи, силата на водата щеше да я смаже.

Тя погледна отново в параклиса… и чувство на ужас изпълни душата й. Когато се обърна отново към хаоса от кипяща вода, вече нямаше съмнение къде се намира Майкъл.

Всичко й се стовари наведнъж: страхът, гневът и яростта. Срещу Иблис, който й причиняваше това, срещу майка й, защото се беше самоубила, срещу баща им, защото ги бе изоставил като деца, и срещу света, защото беше толкова жесток. Без картата сестра й и Саймън със сигурност щяха да умрат. А сега заради нея, защото беше такава, каквато беше, животът на Майкъл също бе застрашен. Той беше тук долу, понеже безкористно рискува живота си за нея и вероятно…

Въпреки бучащата пред нея вода, която се изливаше като от водопад, К.К. изкрещя с всички сили, нададе вик, пълен с безсилието на изгубената любов, болка и тревога:

— Майкъл!

 

 

Иблис излезе от Топкапъ с долепен до ухото телефон, докато съобщаваше на местната полиция за подозрителни действия в района на сарая. Отиде право при колата си и когато потегли, провери в огледалото. Високият рус американец, който го беше последвал по-рано вечерта, седеше в лимузината си, без да забележи, че му се е изплъзнал. Иблис стигна до горния край на улицата, зави зад „Света София“ и паркира.

Отвори тубуса и извади картата на седалката. Загледа се в потъмнялата кожа от газела, удивен от сложността и множеството подробности: тъмночервеното и тъмнокафявото, фино очертаните планини и океани. Изображения на животни на сушата и на кораби в моретата. Острови и атоли, коралови рифове и скалисти крайбрежия — всички очертани със смайващи подробности, и то във времената преди теодолитите, джипиесите и фотоапаратите — двеста години преди Джон Харисън да въведе точното измерване на географската дължина.

Както първата част от картата на Пири Рейс, онази, която изобразяваше Антарктическата земна повърхност под поне близо два километра леден слой, която не беше картографирана чак до 150-те години на XX век, и тази половина от картата също съдържаше тайни, и то много по-големи.

Ръкописът беше сложен, дело на грамотна ръка, описателен и сбит. Когато Иблис прочете турските слова, написани преди петстотин години, всичко доби смисъл. Той разбра какво сочи картата и защо великият везир Мехмед Соколович е избрал да я скрие от света. Това не беше само морска карта, а по същество сухоземна, описание на света, почерпено от много източници, сочещо към места и предмети, които по онова време са били противоречиви; кратки упътвания към неща, които обикновеният човек не било нужно да знае, тайни, предназначени само за султани, царе и богове. Иблис разбра защо Филип Веню искаше да я притежава и накъде води тя. Не ставаше дума единствено за спечелването на съкровище или награда. Това място беше обвеяно от легенди, тайна, търсена в продължение на хилядолетия от владетели, царе и деспоти.

Картата, която Иблис държеше, водеше до свят, изгубен в мъглата на отдавна забравени митове.

 

 

Майкъл се блъсна в дъното, решетката, закопчана за китката му, го теглеше към мокрия гроб. Щом докосна дъното, тялото му беше повлечено от течение, поток, който силно го заблъска и го повлече с краката напред към тръбата в основата на стената. Спря се, преди да премине, защото заключената му за решетката китка действаше като истинска котва. Тялото му беше подхвърляно насам-натам и подскачаше нагоре-надолу от буйната вода. Пенестите води течаха покрай него в опит да избягат от високото налягане. Неопреновата торба за инструменти на кръста му го блъскаше така, сякаш беше пълна с камъни. Той се опита да погледне, но пред очите му подскачаха само пяна и мехурчета от извора.

Бяха минали само пет секунди, но белите му дробове вече пареха. Между битката горе и битката долу Майкъл знаеше, че разполага с трийсет секунди, преди да му свърши въздухът и неволно да си отвори устата, което ще напълни дробовете му със смърт.

Протегна се към колана и с благодарност напипа отвертката. Стисна я здраво с дясната си ръка, извади я от колана и се протегна към белезниците. Затвори очи, защото така или иначе не виждаше, и се опита да си представи движението с десницата, което беше извършвал толкова пъти на дневна светлина, а не под бремето на водата и течението, на смъртната опасност и на слепите очи. Гърдите му пареха, китката му беше безчувствена и кървеше. Докато се опитваше да насочва ръката си спокойно и точно, усети, че започва да го обхваща паника.

Бързо придвижи тънкото острие покрай рамото си към китката и заби върха на отвертката в цепката между мъжката и женската гривна, но не улучи и тя се заби в дланта му. Опита да се съсредоточи, пренебрегвайки бушуващата вода и болката в ръката и дробовете. Съсредоточи съзнанието си единствено върху ключалката. Опита отново, бавно, сякаш вдяваше конец в игла. Този път тясното острие се плъзна вътре, натисна палеца и освободи назъбената част и заедно с нея китката му.

Сега, когато решетката я нямаше, когато тялото му — нямаше котва, Майкъл беше силно засмукан в тръбата с неспиращата да изтича вода. Тя го заблъска в стените на дългата дванайсет метра тръба, преди да го изплюе в басейна на преддверието. Той изплува на повърхността с широко отворена уста и загълта пълния с пръски въздух. Зина, когато почувства тласъците на адреналина, който разтрепери ръцете му и го охлади, докато кръвта му бавно се връщаше под кожата.

Носеше се по гръб със затворени очи, докато се опитваше да се съвземе. Съзнанието му се проясняваше, макар че болките по цялото тяло го разсейваха. Иблис го беше победил. Майкъл се ядосваше, че си беше представял това, като някакво състезание кой ще стигне до картата пръв, докато Иблис чисто и просто беше изчаквал той да свърши хамалската работа. След това само я измъкна от ръцете му.

Не знаеше какво ще каже на К.К., но още имаше време. Сега, когато достъпът до харема беше отрязан, а въжето му в шахтата прекъснато, трябваше да намери друг изход. К.К. вече беше в безопасност или поне така се надяваше. Представи си, че тя вече е под закрилата на Буш.

Най-накрая отвори очи и се огледа изненадан, че неговите светещи пръчки все още работят. Колкото и да искаше да излезе, радваше се, че вижда помещението — това означаваше, че е жив.

Тогава чу някакъв шум, който отекваше в стените и се приближаваше към него. Изправи се в дълбоката до шията вода и се озова лице в лице с К.К.

— Добре ли си? — прошепна тя с глас, който издаваше крайна умора.

— Да — кимна Майкъл.

Двамата се гледаха неловко, докато безброй чувства се сменяха в очите им. И двамата бяха облъскани и уморени, затова никой не посегна към другия, а липсата на физически контакт само засили усещането за някакво неудобство. Мълчанието се проточи, докато най-накрая Майкъл не й се озъби.

— Какво, по дяволите, правиш тук долу? — опитваше се да прикрие объркването си той. — Ти трябваше да си при Буш.

— Дойдох да ти помогна — обясни К.К.

— Нямам нужда от помощ.

Думите му прозвучаха едновременно като предизвикателство и опровержение.

— Така ли? — попита К.К. с недоверие, докато оглеждаше облъсканото му и подгизнало тяло.

— Справях се добре, преди да дойдеш.

— Да — отговори тя закачливо.

— Взе ли жезъла? — смени темата Майкъл. К.К. се обърна, свали презрамката на тубуса и го вдигна като спечелена купа.

— А ти взе ли картата? — изстреля в отговор.

— Аха… — започна Майкъл, но не продължи.

— Там вътре? — посочи К.К. разрушената стена, зад която беше параклисът.

Майкъл кимна.

— Ами… — огледа го тя, но не видя никаква следа от картата.

— Ами… — отвърна той отбранително и несъзнателно докосна неопреновата чанта на хълбока си.

Очите на К.К. станаха сериозни.

— Иблис?

— Не се тревожи.

— Не се тревожи?

К.К. обърна гръб на Майкъл и огледа изгубения свят около тях и водата, която бликаше от тръбата и лудо се пенеше и вдигаше пръски.

— Сега как ще освободим сестра ми, когато той знае, че сме се опитали да откраднем картата, а?

— Отпусни се…

— Не ми казвай да се отпусна — настоя К.К., все още с гръб към него.

— Картата наистина е у Иблис, но онова, от което наистина има нужда… — Майкъл посочи към тубуса — е в твоите ръце. Той няма да рискува да го изгуби. Синди и Саймън ще бъдат в безопасност, докато жезълът е у теб.

К.К. стоеше там, без да обръща внимание на Майкъл, и гледаше кожения тубус в ръката си, от който зависеше съдбата на сестра й и Саймън.

— Но всичко по реда си — продължи Майкъл. — Трябва да излезем от тук.

Сега тя се обърна.

— Подготвила съм път за бягство.

— О, така ли? — опита се Майкъл да скрие недоверието си е усмивка.

— Да — кимна тя, сякаш това беше най-естественото нещо. — Ще се измъкнем за нула време.

Майкъл се усмихна, когато двамата пак се вторачиха безмълвно един в друг.

— Така да бъде — проговори той пръв и с недоверие в душата се насочи към далечния край, където беше тръбата. Без да каже нещо и без да обръща внимание на К.К., се отпусна по гръб и се понесе към дългата метър и половина тръба, която сега действаше като отточен канал.

К.К. прехвърли тубуса с жезъла през главата и рамото си и го последва, опитвайки се да сдържа гнева си.

Когато Майкъл се приближи до тръбата, си пое дълбоко дъх и се гмурна под водата, а тя бързо го засмука с краката напред през тръбата. Понесе се разперил ръце, за да не се удря в стените на тръбата. След секунди водата го изплю в главната цистерна. Вътре беше пълна тъмница. Светещите пръчки вече не работеха. Майкъл бръкна в чантата, извади фенерчето и лъчът му заигра по стените. Обърна го и го насочи към тръбата, откъдето К.К. изскочи сред пяна като Венера. Когато излезе на повърхността, отметна русите кичури, увиснали пред очите й. Не успя да се сдържи и се усмихна, сещайки се за общата им любов към екстремните спортове, и се запита дали това преживяване може да се нарече така.

Тя се изправи, извади фенерчето и на светлината му видя, че той се усмихва.

— Какво? — попита рязко. Нямаше съмнение, че усмивката му я дразни.

— Нищо — отговори той развеселен. Поеха през стигащата до раменете им вода, от чийто хлад започнаха да ги обливат тръпки.

— Трябва да ти кажа, че преди да излезем през главния вход — каза Майкъл, без да спре или да я погледне, — все пак трябва да се измъкнем от тук.

К.К. не му отговори, докато продължаваха да крачат.

Най-накрая той спря и се обърна към нея.

— Какво? — попита тя, уморена от словесни сблъсъци. Майкъл я гледаше въпросително.

Без да каже нещо, К.К. насочи лъча на фенерчето към маркуча, който се спускаше отгоре и беше потънал донякъде във водата.

— Чудесно, наполовина сме си вкъщи — кимна Майкъл обезоръжен и се усмихна.

 

 

Буш седеше неспокоен в лимузината. И последният от поканените на приема важни лица отдавна беше влязъл, папараците си бяха тръгнали, за да пийнат по нещо и да се прегрупират, така че да са готови да уловят неизбежното леко пиянско залитане на някой от богатите и известните.

Обстановката сякаш се беше успокоила малко, в централната част на Стария град бе настъпило затишие, след като шумотевицата и веселието на поканените бяха изчезнали заедно с тях зад стените на Топкапъ. И изведнъж долетяха няколко полицейски автомобила, които спряха с пищящи гуми пред входа. От осем машини се стовариха трийсет полицаи, разпръснаха се с извадени оръжия и започнаха решително да напредват. Групи от по четирима поеха на изток и запад около сарая, а други четири групи по четирима се втурнаха в двореца.

Сърцето на Буш заби учестено, защото знаеше, че полицията е дошла само по една-единствена причина.

 

 

Майкъл започна да се изкачва нагоре в шахтата, местейки ръце по гумения маркуч. Прекрачи през ръба и се претърколи по гръб, за да успокои дишането си. Огледа се наоколо и видя К.К. клекнала в сянката на трактора със заден багер да го гледа вторачено.

— Не ми казвай, че това те е уморило… — прошепна тя на шега.

— Не започвай — скочи на крака Майкъл и огледа тъмния двор. Музиката от забавата, звуците приличаха много на „Ю Ту“, смесена с бръмченето от разговорите и смеховете, се носеше над Портата на блаженството, която играеше роля на преграда между втория и третия двор. Това е било едно от истинските вътрешни убежища на султана и неговото семейство в апогея на Османската империя. Убежище, което са виждали само членовете на неговото семейство и най-доверените му хора. Вляво от тях бяха съкровищницата и Музеят на носиите, а пред тях се издигаше бялата мраморна библиотека на Ахмед III. Двамата пазачи все още стояха под арката на Портата на блаженството с гърбове към двора и без да подозират присъствието на крадците само на седемдесетина метра от тях.

Докато Майкъл и К.К. оглеждаха околността, ослушваха се и попиваха обстановката, те установиха, че наоколо няма ченгета. Но и двамата знаеха, че това скоро ще се промени.

— Добре — прошепна тя и тръгна към североизточната мраморна стена, където в края на пътеката се издигаше голяма желязна врата. Погледна през рамо към Майкъл.

— Хайде, времето не чака.

— Къде отиваш? — попита той и посочи стената зад тях. — Ще минем през стената и ще излезем отзад.

— Ще излезем през харема — отвърна К.К.

— Ще се изгубим в него.

— Ако се прехвърлим през стената, ще ни заловят. Дори да успеем да се измъкнем на улицата, погледни на какво приличаме. Всяко ченге, което ни види, ще ни закопчае.

Майкъл огледа дрехите си, после нейните и не можа нищо да възрази. И двамата бяха подгизнали и омърляни.

— Предполагам, че в харема има дрехи за преобличане?

К.К. наклони глава и се усмихна.

С неочаквана готовност той мина покрай нея и пое по павираната алея към желязната врата. Без да се бави, тя бръкна в чантата си, извади кожения портфейл и го отвори.

— Чудесно — отбеляза Майкъл, когато се обърна да хвърли един поглед през рамо и видя тънките черни инструменти, всеки не по-дълъг от молив.

— По поръчка ли са?

К.К. кимна.

Шперцовете за отключване на брави бяха на дванайсет години и по ирония на съдбата й бяха подарък от Иблис. Сега обаче не би признала това. Стигнаха при голямата черна врата. Майкъл се наведе и пъхна шперца в бравата.

— Моите си ги правя сам — обясни той.

К.К. поклати глава, докато прибираше портфейла обратно в дамската чанта.

Майкъл спря за малко работа, бръкна в непромокаемата чанта на колана си, извади две четириъгълни плочки с размерите на джобни ножчета и ги подаде на К.К. Без да каже нещо, сякаш се бяха упражнявали в това, тя се наведе, плъзна двата магнита по горната каса и спря, когато чу слабо щракване. Тогава пусна първия магнит, който с леко почукване се залепи за металната рамка. К.К. продължи да плъзга другия магнит по металната врата, стигна до долния край на касата и чу щракането на втория сензор на алармата да реагира. Тогава пусна магнита да се залепи на рамката. Способността му да привлича задържаше контакта на алармата от другата страна. Това беше едно от най-простите средства: магнит за половин долар обезвреждаше контактен ключ за хиляда.

Майкъл се зае отново с вратата и със силната си дясна ръка, започна да избутва малките метални цилиндърчета на механизма обратно, освободи езика, прибра го и отвори вратата.

Двамата се вмъкнаха в тъмния коридор. Вдясно от тях бяха жилищата и Дворът на любимките — онези, които са привлекли най-много интереса на султана. Някои от тях раждали синове и ставали негови съпруги.

Майкъл и К.К. влязоха навътре в дворцовия харем и се озоваха в истински османски лабиринт; безброй коридори, стотици помещения. Нито една от сводестите вали не им се струваше позната от обиколката им предния ден.

Минаха през Императорската зала, украсена в кафяво, синьо и златисто, където султанът седял на трона си и наблюдавал всички видове забавления: четци на стихове, европейски актьори, магьосници от Далечния изток, менестрели, индийски змиеукротители или африкански дресьори на лъвове, зебри и други невиждани животни.

Майкъл и К.К. бързаха по стълбища и коридори, облицовани със сини керамични плочки, покрай арки с колони от кафеникав и бял мрамор — нищо от това не беше включено в плана на обиколката. Увеличиха скоростта, докато тичаха през двора на черните евнуси, украсен с колонада, и накрая стигнаха до открит коридор, чиито малки прозорци гледаха към двореца и вечерното веселие.

И двамата се загледаха в големия прием.

— Не можем да излезем в такъв вид — отбеляза Майкъл, намеквайки за мокрите им дрехи.

К.К. се скри зад ъгъла и извади синята рокля от чантата. Слава Богу, беше останала суха благодарение на водонепроницаемата ключалка на дамската чанта, но беше омачкана, което беше нещо съвсем различно. Поизглади я с ръце, доколкото можа, и я облече. Изчетка дългата си руса коса и я върза на опашка. След това обу обувките с високи токчета. За няколко минути се преобрази от Пепеляшка в модел. Надяваше се, че на вечерното осветление смачканото няма да личи толкова, а хората щяха вече да са подпийнали и зрението им вече нямаше да е толкова остро.

Майкъл не можа да сдържи тихото ахване, когато я видя.

К.К. му даде чантата си и кожения тубус, в който лежеше султанският жезъл.

— Къде отиваш?

— Да ти намеря костюм.

Тя се измъкна през вратата към харема и се скри в сенките на Дивана, а козирката и големите колони приглушаваха светлините от приема. Излезе изпод арката със самоуверен вид и се смеси с тълпата. Приемът беше от големите — 750 души. Широк подиум се издигаше в района за поздравления през Портата на блаженството, точно както е било и преди петстотин години, когато султанът е седял на трона си и е поздравявал масите. Оркестърът беше настанен встрани до кухните, а голяма тента подслоняваше повече от сто маси, всички покрити с бели ленени покривки и украсени със свежи сини ириси. На всяка маса бяха сложени големи турскосини чанти, пълни с маркетингови подаръци, значки и знаменца. К.К. небрежно се приближи към една от тях и я взе. Нямаше представа какво съдържа ленената торба, но можеше да е нещо, което да й свърши работа.

Тя се обърна и започна да разглежда тълпата: властващият елит, който лесно се различаваше по нахакания си външен вид; облечените в костюми на „Армани“ бизнесмени, които обикаляха из тълпата в търсене на сделки, финансиране или просто компания; политиците обикаляха и се ръкуваха, без и за секунда да свалят широките усмивки от лицата си. Почувства, че я побиват тръпки, докато се оглеждаше, и се запита дали някой помни още за какво е този прием. Дали някой изобщо разбира какво знаменателно събитие е това за една мюсюлманска страна — да влезе в Европейския съюз, организация на християнски държави. Тя наистина щеше да играе ролята на мост между два свята.

Погледна към главния вход и видя двама полицаи да разговарят с пазачите. Когато огледа наоколо, забеляза още полицаи да обикалят заедно с охраната.

В този момент усети погледа върху кожата си: не на пазачите, не на ченгетата. Беше застанал сред групичка мъже на средна възраст, всички стиснали чаши с напитки в ръка, облизващи се като тигри в джунглата и чакащи да им падне плячка.

К.К. бавно се обърна и срещна погледа на мъжа. Беше съвършен: метър и седемдесет и пет, широкоплещест, в безупречен черен костюм от „Дзеня“. Вратовръзката „Хермес“ подхождаше отлично на синята кърпичка в синьото на ЕС, която стърчеше от джобчето на гърдите. Прецени, че носи обувки четирийсет и четвърти номер. Не беше сигурна, но се надяваше да не са много малки. Тя стрелна поглед към него и се усмихна въздържано, преди веднага да отмести очи. Това беше любимото й сиренце в клопката — винаги действаше безотказно на мъжете. Покажи дори капка интерес и те ще решат, че искаш да ги изчукаш още там на място. И през ум не им минава, че може да имаш съвсем други намерения.

Мъжът кимна на приятелите си и се насочи към нея, като междувременно взе две чаши шампанско от подноса на минаващия келнер. Косата му беше черна като гарваново крило, кестенявите му очи се криеха под тежки клепачи и надвиснали черни вежди. Приличаше повече на терорист, отколкото на бизнесмен, въпреки своето елегантно и скъпо облекло. Обаче тя знаеше най-добре, че с каквито и дрехи да се обличат хората, това не може дълго да скрива тяхната истинска същност.

Мъжът се усмихна, когато я наближи и й подаде чашата.

— Добър вечер.

Тя се усмихна в отговор.

— Жан Франк Житер — представи се той, докато се чукаха с чашите.

— Кетрин — отговори тя и сведе очи.

— Сама ли сте?

К.К. кимна.

— Какво съвпадение.

Тя обаче не можа да се сдържи и стрелна поглед към брачната халка на пръста му.

— Хапна ли? — попита Жан Франк.

— О, страхувам се, че прекалих. Утре ще трябва да потичам допълнително — приглади косата си тя, движенията й бяха бавни и прелъстителни.

Жан Франк се усмихна замаяно. Накрая погледна към оркестъра, който започваше нова пиеса. Хората наставаха от местата си и се насочиха към дансинга.

— Мога ли да те помоля за един танц?

— Благодаря — усмихна се мило К.К., — но не, защото не ме бива за танцьорка. Не искам да останеш с погрешно впечатление за мен, затова вместо да танцуваме, защо не се поразходим?

Жан Франк се усмихна победоносно, остави я да го хване под ръка и двамата поеха към Дивана.

— Защо си на приема? — полюбопитства К.К.

— Моята фирма работи във всички страни членки. И е един от големите спонсори на тазвечерното празненство.

— И с какво се занимаваш? — продължи К.К. да пита. Те продължаваха да крачат бавно под козирката на Дивана, а тя го държеше под ръка. Мракът скриваше очите му, които се стрелкаха често към късата й рокля. Накрая спряха точно пред входа към харема.

— Внос-износ.

— Стоки или хора? — пошегува се К.К.

Тя се спря и се обърна, впила очи в неговите, сякаш му отправяше покана.

— Не — заекна той, потънал в очите й, — вино. Само най-доброто.

— Обичам вино — каза тихо К.К., което го накара да се наклони към нея, за да я чува.

— А ти? — прошепна той в отговор. — Какво те води тук?

— Тук съм заради сестра си — отговори честно тя.

Жан Франк не успя да попита за сестра й, защото Майкъл го сграбчи изотзад и с подмишница притисна гърлото му, прекъсвайки въздуха и кръвния поток към мозъка му. После го вмъкна през отворената врата в харема, докато човекът риташе и махаше с ръце, но без успех. Изгуби съзнание след по-малко от десет секунди.

Майкъл го довлече до един от прозорците и се увери, че наоколо няма никого.

— Обичам вино — подхвърли той, когато К.К. затвори вратата.

— Не се заяждай. Нали го подмамих, какво повече?

— Имаше вид на човек, който се забавлява — каза Майкъл донякъде на шега, но донякъде и от ревност.

— Може би си прав — отговори К.К. и започна да развързва обувките на човека.

Майкъл смъкна дрехите му и бързо ги облече. Нахлузи му своите мокри дрехи и използва колана му и мократа риза на К.К., за да го върже.

— Ще трябва да обясни всичко на жена си — обърна се тя към него и видя, че гледа към празненството.

— Там май има много ченгета — каза той сякаш на себе си. — Какво има в чантата с фокусите?

К.К. обърна голямата синя чанта и отвътре се посипаха списания, парфюм, плакати, значки и знаменца.

— Имах предвид другата — каза той и посочи към дамската й чанта на пода.

— Освен гримовете? Нож, мобилен телефон, фенерче — няма много неща, които биха могли да ни послужат. А ти?

Той безмълвно отвори неопреновата си водолазна чанта.

— Кабел за взривяване, няколко електронни капсул-детонатора, предавател, фенерче, мобилният ми телефон и радиото, чук и длето, изгубих отвертката и козия крак в адския кладенец, но успях да спася ножа — и пак погледна към празнуващите.

— Сега, когато Иблис се е обадил в полицията, всички ще са нащрек. Нужно ни е много силно отвличане на вниманието, за да успеем да се измъкнем.

— Хей — видя Майкъл напрежението в очите й, — ще освободим Синди и Саймън. Не се съмнявай.

— Обаче картата е у Иблис. Какво ще стане, ако реши да зареже това? — повдигна тя тубуса, в който лежеше жезълът.

— Няма.

— Ти откъде знаеш?

Майкъл си помисли за писмото на Бора Челил, доверения капитан на Кемал Рейс, за неговите предупредителни думи и тайната, която обвиваше не само мястото, където се пази картата, но и самия жезъл. Не можеше да има съмнение, че са свързани. На Веню му трябваха и картата, и жезълът, за да постигне целта, която си беше поставил. Не можеше да става и дума Иблис да си замине от Истанбул без жезъла, който сега беше у К.К.

— Просто знам — най-накрая отговори той. — Не се тревожи за картата, ще я върна. Само не губи това — завърши той и посочи кожения тубус.

— Как ще я върнеш?

— Просто трябва да ми се довериш — усмихна се той.

— Съжалявам — каза най-накрая К.К. Лицето й се беше отпуснало, след като обмисли казаното от него. — Съжалявам, че те набърках в това.

— Шегуваш ли се? Какво иначе бих правил в събота вечер?

Тя се усмихна доволна, че Майкъл не губи чувството си за хумор пред лицето на опасността.

— Не искам да ти досаждам, но каквото и да става, не изпускай жезъла от очи.

Той извади кабела и го наряза на пет трийсетсантиметрови парчета. Пъхна всяко от тях в електронните капсул-детонатори и ги прибра в синята чанта.

— Майкъл, ще има ранени хора!

— К.К. — каза той и наклони леко глава, — нямам намерение да взривявам когото и да било. Имай ми малко доверие!

След това провери ножа, който беше вързан за глезена му, за да се увери, че е там. Оправи вратовръзката си и потупа джобовете, при което откри в единия портфейл. Хвърли го върху гърдите на мъжа в безсъзнание. Извади малкия предавател от чантата, провери капака, обезопасяващ взривателния бутон, и го пъхна в малкото джобче на сакото.

От неопреновата чанта извади мобилния телефон и радиостанцията и също ги прибра в джоба си. Взе запасните капсул-детонатори, чука и длетото и ги сложи до Жан Франк, който продължаваше да лежи в безсъзнание. Накрая прехвърли водолазната чанта през рамото му.

К.К. вдигна синята ленена чанта и пъхна кожения тубус с жезъла вътре. Макар и да се показваше малко, нямаше да предизвика такова любопитство, както ако го беше преметнала на голия си гръб. Тя вдигна чантата и я отвори пред Майкъл, който сложи най-отгоре списанията и другите джунджурии, за да скрие съдържанието й. Сега чантата имаше съвсем обичаен вид за хора, които вече си тръгват от приема. К.К. я метна на рамо, обърна се и се усмихна на Майкъл.

Той отвори вратата на харема, пускайки музиката да влезе. Обърна се към нея и протегна ръка.

— Искаш ли да танцуваш?