Ричард Дойч
Крадците на мрака (15)

14

Аромат на бадеми и мед изпълни въздуха, докато Веню разбъркваше чая, който смесваха специално за него. Тук нямаше прислужници, секретарки, служители или счетоводители.

Не делеше тухлената резиденция на Принцовия канал в Амстердам с никого и живееше сам. Собствеността й беше скрита в лабиринт от корпорации и псевдоними, затова я смяташе за свое убежище. Място, където можеше да се крие, ако светът рухне. Тук беше складирал повече от пет милиона евро и толкова милиона в диаманти. Тук беше и неговият оръжеен арсенал. Разполагаше дори с противоатомно скривалище, построено през годината, когато параноята му беше в своя разцвет. Пълно с храна и вода за шест месеца, то го очакваше да реши кога е дошло времето да изглежда сякаш е изчезнал от лицето на земята. В скривалището имаше сървър с копия от всички служебни файлове, защитени срещу хакери, както и папки с материалите му за изнудване, които биха унищожили не само служителите му, но и неговите врагове. Това бяха, както той ги наричаше с любов, неговите „папки за вдъхване на страх“ — хората се надяваха, че съдържанието им никога няма да стане достояние на семейството им, полицията или правителството.

Отвори първата папка. Тя се отнасяше за един от адвокатите му, Рей Яспърс, съществена част от неговата организация, който му беше помогнал да спечели богатството си. Освен подробна биография папката съдържаше и данни за предразположението му да залага на комар и вкуса му към малки момиченца, както и списък на дълговете му към мафията от времето, което беше прекарал в Америка. Веню взе следващия диск. Папката беше посветена на мъжа, когото смяташе за своя дясна ръка, човек, който още не го беше предавал, независимо от задачата, човека, в чиито ръце беше неговото бъдеще. Когато прочете дебелата шест сантиметра папка, пълна с данни за криминални деяния, грабежи и убийства, той се усмихна. За него говореха, че бил лишен от чувства, но в сърцето му винаги щеше да има място за човек като Иблис.

Веню беше започнал да гради империята си преди двайсет години. По същото време започна да търси хора, които да се превърнат в основите на неговата организация, в неделима част от нея, ако иска да постигне целите си. Имаше финансови директори и счетоводители, данъчни експерти и адвокати. Следваха талантите, които не се придобиват в университети и не бяха част от деловия свят. Защото през годините, прекарани в затвора, Веню беше разработил бизнес план, който изискваше да се нарушава законът, нещо, на което той беше напълно способен, но не биваше да бъде пряко уличен.

Първо уличен бияч, след това свещеник, преди най-сетне да намери своето призвание в света на бизнеса. През трите години, откакто бе излязъл от затвора, неговата инвестиционна фирма спечели повече от двайсет милиона паунда. Той бе усъвършенствал уменията си да преговаря, използвайки уроците, научени на улицата: натиск, заплахи, откриването на най-уязвимия, върху когото да се нахвърли. Търсеше сродна душа, с която би могъл да разговаря и да действа по законите на улицата.

Така се случи, че двайсет години по-рано Веню се бе озовал в ъгловото сепаре на западнал бар в Брайтън, през чиито лошо уплътнени прозорци и врати проникваха виещите зимни ветрове от Ламанша. Изглеждаше не на място сред работническата публика, защото носеше черен раиран костюм с жилетка, ушити по поръчка в Лондон. Отпиваше тъмен ейл в захабена нащърбена чаша, без да обръща внимание на шумната тълпа пред бара, която шумно празнуваше края на деня.

Младият мъж се настани срещу него в сепарето. Беше слаб, не по-висок от сто шейсет и седем сантиметра, и изглеждаше като джудже в сравнение с извисяващия се на метър и деветдесет Веню.

— Здрасти, Крис — поздрави Веню.

Слабият младеж седеше на мястото си, а по лицето му не можеше да се прочете никакво чувство, макар че самоличността му беше разкрита.

— Зная, че предпочиташ да те наричат Иблис. Не ме интересува как ти харесва да се наричаш: Кристофър Милър, син на Нурей Милър и Червения, или просто добрия стар дявол. Имената се сменят лесно, но човек трудно мени истинската си кожа.

— Кажи ми една причина да не те убия още тук — подхвърли Иблис, без да се плаши от едрия мъж срещу себе си.

— Всъщност причините са две — отговори Веню без следа от страх, в гласа. — Първо, аз съм двайсет години по-голям от теб. Мога да ти покажа как да стигнеш до следващото ниво в твоята игра. Можеш да тичаш по улиците колкото си искаш, да крадеш от този или онзи музей, но можеш и да вдигнеш летвата и да правиш удари, които да ти носят печалби от десетки, дори стотици милиони.

— А втората причина?

— Имам нужда от партньор.

Подобната на мишка руса келнерка със зачервени от морския вятър бузи постави по една халба пред всеки от тях и бързо си тръгна.

Иблис се засмя, после опита ейла си.

— И аз бях като теб — продължи Веню. — Правил съм същото, което ти правиш. Дори бях в затвора, което ти за твой късмет си избегнал. Но аз вече не мога да върша нещата, както едно време. Трябва да държа на името си.

— Зная какво правиш и как го правиш. Това, че носиш костюм, те прави просто добре облечен престъпник — отбеляза Иблис. — Ако изчезнеш, сигурно няма да се намери човек, който да пролее и една сълза за теб. Всъщност бих могъл да продам главата ти на добра цена — сложи той един дълъг ловджийски нож на масата. — Мога да те убия още тук.

— Така си мислиш. Не смяташ ли, че щом съм достатъчно предпазлив да науча истинското ти име, всичко за семейството ти и извършените от теб удари, ще успея да предотвратя това? Не мислиш ли, че преди да дойда да се срещна с теб, съм се погрижил за своята безопасност и твоето унищожение?

Иблис продължи да седи безмълвно.

— Не се притеснявай, ако бях планирал да те убия, вече щеше да си мъртъв.

Иблис наклони глава и се усмихна уважително.

— И какво ще изисква това партньорство?

Веню сложи чантата си на лепкавата маса помежду им.

— Ще ми трябваш няколко пъти годишно, основно за да крадеш фирмени документи, съдържащи информация за моите конкуренти или компаниите, които искам да придобия.

— В това няма кой знае какво предизвикателство.

— Не, но заплащането е много добро. От време на време ще има и по някое произведение на изкуството. Изпитвам влечение към определени произведения, особено такива, които имат религиозно значение.

— О, човек на духа? — възкликна Иблис.

— Изобщо нямаш представа.

— Предполагам, че има някаква причина чантата да е на масата — кимна Иблис към предмета помежду им.

— Може да се появи нужда да поискам от теб да извършиш нещо по-сериозно. Действия, чиито резултати са необратими.

— Убийства? — наведе се Иблис към него.

Веню кимна леко в мълчаливо съгласие.

— Ще ти плащам пет милиона долара годишно. Ще разполагаш с времето си, за да правиш каквото искаш, с изключение на дните, в които ще имам нужда от теб. Когато това стане, ще очаквам от теб да зарежеш всичко, с което си се занимавал, и да се поставиш на мое разположение. В добавка ще ти плащам и премии в зависимост от работата, която трябва да свършиш.

Иблис седеше неподвижно, но умът му работеше на пълни обороти. Веню го забеляза.

— Вероятно вече имаш задача за мен — отбеляза дребният мъж, като отново кимна към чантата.

— Да, вярно е — каза Веню и замълча, за да придаде тежест на думите си. — Имам задача за теб.

 

 

Отец Френсис Озуин излезе от пазара в Пензанс и остави пликовете с покупките на задната седалка на един „Форд Таурус“. След това се пъхна зад волана и подкара към зимното си убежище на пет преки от пазара. Сградата беше подарена на църквата от един преуспял счетоводител на име Майлс О’Бениън, който бе починал две години по-рано.

Варосаната къща беше построена през петдесетте години с надеждата за голямо семейство. Всяка от шестте спални гледаше към Ламанша. Но жената на О’Бениън почина при раждане заедно с техния син. Той не се ожени повторно, посвещавайки своето време на работата си, на Църквата и Господ. Къщата, натъпкана със стари английски мебели, дебели дивани и черни орехови ламперии и паркети, се превърна в летен център за забавления и веселие. Веселите гости населяваха широките веранди, които обикаляха сградата. Забавленията траеха от първи май до първи септември. В списъка на гостите биваха включвани всички енориаши, независимо дали са приятели или врагове. След смъртта на О’Бениън къщата утихна. Вече нямаше увеселения, а шумните забави бяха заменени с тихи молитви.

Озуин беше започнал да цени привлекателността на зимното море, високите вълни, голямата разлика между основата на вълната и нейния гребен, разбиващите се в брега огромни водни маси и тяхното ритмично бумтене, което вечер го приспиваше.

Повечето хора бяха напуснали крайморската община в търсене на топлина и живот в града, Озуин си стъкваше бумтящ огън в камината и грабваше последния роман на Стивън Кинг. В такива мигове се чувстваше близо до душевния покой. Вече две седмици се опитваше да довърши книгата, но винаги се случваше нещо, което го прекъсваше. Сега, когато се прибра в къщата на О’Бениън, най-сетне щеше да прочете последните глави и след това можеше да почне романа на Робърт Масело, от който сестра му се беше възторгвала.

Когато Озуин седна на креслото с висока облегалка пред огъня, нощта беше безлунна, къщата тъмна и спокойна. Той светна близката лампа. Изви тялото си към топлината на пламъците, вслуша се в далечните вълни и отвори книгата.

Отпуснат в дълбокото кресло, изобщо не забеляза приближаващия се от сенките мъж, който беше чакал търпеливо два часа под прикритието на мрака.

Една силна ръка сграбчи темето на Озуин и насила наведе тялото му напред. Изведнъж то се отпусна, ръцете паднаха отстрани, а книгата се стовари на пода. Главата увисна под неестествен ъгъл, а брадичката опря в гърдите на свещеника. Той не усети тънкото острие, което се заби във врата му между най-горните прешлени и прекъсна гръбначния мозък.

Щом нервната му система престана да работи, диафрагмата му също спря и Озуин престана да диша. И щом последната глътка въздух излезе от гърдите му, главата му сякаш се взриви. Откъм ъгълчетата на очите му запълзя мрак, тънки бели лъчи светлина се стрелкаха в тъмнината, която го поглъщаше. Докато душата на Френсис Озуин се готвеше да напусне телесната му обвивка, последната мисъл, която се люшна в главата му, не беше за неговата сестра или отдавна починалите му родители, нито за Църквата или приятелите му. Озуин си помисли, че никога няма да узнае как свършва проклетият роман на Стивън Кинг.

В продължение на шест месеца и останалите шестима свещеници от списъка на Веню умряха. Нямаше никакви следи, нито отпечатъци, нито свидетели. При всички убийства властите не намериха никакви улики и в страната, а по-късно в Европа почна да шества слухът за сериен убиец, чиито жертви са свещеници. Изобилстваха какви ли не теории: като се почне от отмъщение на протестантите до това, че сам дяволът е извършителят. Но след като загинаха седмина свещеници, убийствата спряха и разследването неизбежно беше прекратено поради липса на доказателства.

 

 

Иблис седеше в чисто новата кантора на Веню в Амстердам на четвъртия етаж, която гледаше към Императорския канал. Фирмата и репутацията на едрия плешив мъж бяха пораснали драматично през шестте месеца, откакто се бяха срещнали за първи път. Вече повече от трийсет служители изпълваха помещенията и работните клетки в тях и печелеха милиони на своя началник.

Веню плъзна едно платежно нареждане по плота към Иблис.

— Седем милиона. Не ги харчи накуп на едно и също място.

— Мисля да си купя голяма лятна къща в Истанбул — успокои го той с усмивка.

— Всеки с вкуса си — отговори Веню. — Аз предпочитам Италианската Ривиера.

— Всеки си има свои любими аромати.

— Като ще ходиш там, може да ми направиш услуга и да установиш местоположението на нещо.

— За какво става дума?

— Морска карта или по-точно — слух за съществуването й. Знам много малко.

— Имаш предвид обикновена географска карта?

— Някои биха я нарекли така.

— И тя води до…?

— Не е напълно сигурно. В момента това не е приоритет, а по-скоро забавление. Любопитство. Както вече казах, зная много малко.

— Добре, щом искаш това малко да стане повече… Обади ми се.

— Още нещо, преди да си тръгнеш.

Веню стана, отиде до вградения в библиотеката телевизор и пусна видеото.

— Мисля, че сме добър екип, но искам да разбереш, че аз съм неговият собственик.

Иблис го погледна неразбиращо, докато видеото започна да се върти. На него се виждаха различни кадри с Иблис. Как проследява свещениците, как влиза в къщата в Пензанс. Някои от изображенията бяха кадри от записващи камери, други бяха правени през уред за нощно виждане. Общото между тях беше, че не оставяха съмнение за самоличността на Иблис.

— Винаги съм смятал, че най-добре се работи, когато хората се страхуват от теб.

Веню погледна Иблис отгоре със студените си безчувствени очи и се доближи до своя служител, за да се извиси и физически над него.

— От моя гледна точка това е най-добрият стимулатор, особено когато става дума за собственото оцеляване.

— Защо правиш това? — попита Иблис, дишайки тежко като състезателен кон. — Аз изпълних възложените задачи, без да задавам въпроси. Убих хората, които пожела да умрат.

— Исках да се подсигуря, че ще се разбираме взаимно.

— Какво значи това? — насилваше се Иблис да не извади ножа и да пререже гърлото на Веню.

— Че ще ми останеш верен.

— Човек не си купува вярност чрез страх — отговори дребният мъж със стиснати зъби.

— Въпреки това вярвам, че току-що те купих — усмихна се Веню. — Разбираш ли, ние сме двете страни на една и съща монета. Нали не мислиш, че не знам, че си взел свои собствени предохранителни мерки срещу мен? Да не ме мислиш за толкова глупав, та да не знам, че си запазил доказателства, които ще ме набъркат в поръчаните убийства на седмината свещеници, които ми съсипаха живота?

Иблис нищо не каза.

— Няма нужда да признаваш, само исках да знаеш, че имам двайсет и няколко години повече опит в подчиняването на човешка воля; зная къде са границите и какви са човешките възможности. Много съм добър в руската рулетка. Трябва да знаеш, че никога не губя. Значи се разбрахме. Сега, когато се изяснихме, сигурен съм, че заедно ще имаме ползотворно бъдеще, което ще е от полза и за двама ни.

Веню отиде до писалището и взе една папка. Отвори я и показа документите на Иблис.

— Познаваш ли я?

Иблис се вторачи в дебелата папка с документи. Тя съдържаше всичко, което бе разузнал за свещениците, сведения за техните маршрути, за онова, което харесват и което не харесват, събрани чрез неговите наблюдения и с помощта на работодателя му. Имаше и няколко снимки на Веню и изчерпателни бележки за свещеническото му минало и седмината мъртви мъже, които го бяха отлъчили от Църквата.

Очите на Иблис се ококориха толкова, че изглеждаха напълно черни, а само около зениците се виждаше малко синьо. Сърцето му блъскаше толкова силно, че вените в ушите му бумтяха, докато страхът си пробиваше път към сърцето и душата му.

— Няма нещо в света, което да не мога да взема. Независимо дали става дума за власт, пари или плът. Щом мога да ровя в касетка на „Цюрих-Прониш“ в Швейцария и да измъкна тези документи от там, представи си какво бих направил, ако съм разстроен.

Иблис не можеше повече да крие страха си. Изпитваше го за пръв път, откакто вече не беше дете. Този човек можеше буквално да прониква през стени, за да получи онова, което иска.

— Както вече казах, не съм и очаквал нещо друго — отбеляза той, като посочи документите. — Не ти се сърдя. Ако искаш да се защитиш, е благоразумно и умно да направиш нещо подобно. Вероятно ако не беше сторил нещо такова, щях да наредя да те убият като прекалено наивен и неподготвен да работиш за мен.

— Вече установихме липсата на доверие между нас, уверихме се в способността си да убиваме. Просто искам да разбереш, че сега, когато работиш за мен, това ще бъде до живот. Ще ти плащам щедро, ще уважавам твоята преценка и ще искам съветите ти. Обаче трябва да си наясно, че имам властта и възможността да стигна до теб и да прекъсна живота ти, ако и когато поискам.