Ричард Дойч
Крадците на мрака (14)

13

Буш изтърка мрамора отново до бяло, после напъха алените сега хавлиени кърпи в голям чувал за отпадъци, който щеше да изхвърли по-късно. Потисна гаденето, докато бършеше кръвта на Саймън, и се опитваше да не мисли за болката и страданията на своя приятел. Но не можеше да се отърве от картината пред очите си. Все едно беше още в полицията и отново бе станал свидетел на поредното насилие срещу невинни, с тази разлика, че сега жертвата беше един от най-добрите му приятели. Буш затърка по-силно, за да прогони картината от съзнанието си и кръвта от пода. Обаче както често се случваше с него, накрая чувствата му се превърнаха в гняв и ярост. Който и да беше сторил това на неговия приятел, щеше да си има работа с него.

— По дяволите, как са успели да избягат от тук толкова бързо? — попита Майкъл и измъкна Буш от лапите на гнева.

— Вече не сме в Канзас — отбеляза той. — Тук важат други правила. Сигурен съм, че излизане през задната врата без излишни въпроси не струва повече от няколко долара.

Майкъл знаеше, че не могат да се обадят в полицията, защото това би означавало сами да се накиснат. Той и К.К. бяха крадци, намираха се в страната, без да имат гранична отметка, и кой знае какви аларми щяха да се задействат, ако прекарат името му през базата данни на Интерпол.

Погледна навън към балкона и К.К., която не беше продумала през последните петнайсет минути. Беше му омръзнало това мълчание, затова излезе при нея.

— Трябва да ми кажеш какво става.

К.К. го изгледа, но не каза нищо.

— Саймън спомена само за кражбата на някаква карта — продължи той, без да се смущава. — Никой от вас двамата не е споменавал артефакт. Има ли нещо друго в списъка с неща за незаконно пазаруване?

— Нямам представа какво е това — отговори К.К., а очите й продължаваха да гледат втренчено светлините по огромния купол на „Света София“. — Саймън каза, че сам ще го вземе.

Майкъл можеше да го види в нейните очи, да го чуе в гласа й. Тя не му казваше всичко, а нямаше време за игрички.

— К.К., трябва да знам какво сте направили, трябва да знам всичко.

— Вече ти казах — отговори тя, без да го поглежда.

Той се опита да се сдържи, но чувствата му надделяха.

— Какво, по дяволите, е кадуцей? Вие сте планирали две кражби. Щеше ли да ми кажеш? Божичко, К.К., за какво още ме лъжеш?

— Лъжа? — обърна се рязко тя с широко отворени очи. — Лъжа? Моята сестра беше отвлечена.

— Точно така и докато не кажеш истината, цялата истина, ще бъде много трудно да освободим нея и Саймън.

— Не искам помощта ти — изпъна се в цял ръст К.К.

— Не ми пука — отговори Майкъл, вторачил гневен поглед в нея.

— Не се бъркай — мина тя покрай него, като едва не го избута грубо.

— В никакъв случай — последва я той.

К.К. профуча през всекидневната, покрай Буш, отвори рязко вратата и я тресна след себе си.

Той погледна Майкъл.

— Хубава работа.

— Майната ти.

Буш влезе в апартамента и излезе на балкона, където К.К. седеше на плетен стол и гледаше в нищото. Тя вдигна очи, когато едрото му тяло се очерта в рамката на вратата. Очите й бяха далечни и пълни с болка.

— Виждам, че има и други, освен Майкъл, които знаят да влизат без ключ.

К.К. продължи да гледа към водата на протока, без да реагира на опита му да се пошегува.

— К.К. — внимателно се отпусна Буш на стола срещу нея, — Майкъл не е срещу теб. Бил е на твоето място. Тъжно е, но е преживял подобно нещо. Знае какво е да държиш нечий живот в ръцете си.

— Мога сама да се справя.

— Дали? — попита с дълбокия си глас той почти шепнешком. — Можеш ли да запазиш спокойствие, когато знаеш, че животът на човек, когото обичаш, зависи от твоя успех? Сигурен съм, че си добра в онова, което правиш. Да, не се съмнявам, но не можеш да се справиш сама. Можеш да обърнеш гръб на Майкъл, но не обръщай гръб на помощта му.

— Грешката е моя — отговори рязко К.К. — и аз ще я поправя.

— Преди години познавах човек, чиято жена умираше. Той беше готов да направи всичко, за да я спаси.

Пол направи пауза.

— Зае се сам. И знаеш ли какво, колкото и много да искаше да я спаси, само влоши нещата, и то повече, отколкото можеш да си представиш. Наистина не искаше да приеме чужда помощ. На практика трябваше да го вържа, но накрая се съгласи. Сега този човек — Майкъл, се опитва да ти помогне. Заедно можем да ги освободим и да оправим всичко.

Буш погледна към водата, удивен какви ги приказва. Опитваше се да убеди някого да отиде и да извърши престъпление. Преди няколко години, когато още беше в полицията, никога не би постъпил така. Обаче днес знаеше залога, беше наясно с болката и вината, които изпитва К.К.

— Довери ни се.

Тя най-накрая се обърна към него и видя Майкъл да влиза през вратата на апартамента. Носеше ученическата чанта на Саймън, която сякаш щеше да се пукне по шевовете.

К.К. погледна към Майкъл, който още беше далеч от нея, а мълчанието се проточи. Той притискаше чантата здраво към гърдите си, докато влизаше във всекидневната. Буш местеше поглед от единия към другия, чакаше и се надяваше…

Най-накрая К.К. се изправи.

— Става дума за пръчка, всъщност жезъл, дълъг около шейсет сантиметра.

Тя се прибра от верандата.

— Обвит с две змии, озъбени една срещу друга. Покрит е със скъпоценни камъни, очите им са от рубини, зъбите сребърни. В чантата на Саймън трябва да има рисунка.

Буш се спря на балконската врата и намигна многозначително на Майкъл.

Той отвори чантата на Саймън, извади дебелата купчина документи и ги разпръсна върху голямата масичка за кафе. К.К. седна на дивана преди Майкъл, но не преди да си разменят умиротворени погледи. Тя зарови из листовете и накрая извади една репродукция на картина, изобразяваща набит мъж с черна брада, облечен в дълга кафеникавосиня роба върху бяла риза, обточена със злато. На главата му бе навит голям бял тюрбан, от който стърчеше зелен фес с пискюли от перли и диаманти. Мъжът се беше изтегнал сред море от зелени възглавници, а пред него стоеше група поданици. Дясната му ръка стискаше жезъл, а лявата беше вдигната с дланта надолу пред хората.

Към картината бе забодена снимка, увеличено изображение на жезъла, на която се виждаше обсипана със скъпоценни камъни тъмна пръчка, а около нея се бяха навили две змии, чиито тела също бяха украсени със скъпоценни камъни. На върха на жезъла двете змии стояха една срещу друга, раззинали усти, готови за удар, а сребърните им зъби проблясваха смъртоносно.

Докато Майкъл разглеждаше рисунката и снимката, си спомни, че вече е виждал жезъла, и то повече от веднъж.

— Познат ли ти се струва? — попита К.К.

Той кимна.

— Жезълът на Асклепий прилича много на този. Змия, увита около дървена тояга. Асклепий е син на Аполон и бог на лечението. Неговият жезъл е приет за символ от Американската медицинска асоциация и Световната здравна организация. Изобразен е и върху вратите на повечето линейки в света.

Майкъл вдигна снимката, за да я разгледа по-отблизо.

— Този прилича повече на кадуцея — продължи К.К. — Древен астрологически символ на търговията, носен от гръцкия бог Хермес. Той бил вестител между боговете и хората и покрай другото водел мъртвите в задгробния живот. И знаеш ли какво още? Бил защитник на търговците, лъжците и крадците.

— Прекрасно, точно това ни трябваше да чуем — отбеляза Буш.

— В гръцката митология Хермес е единственият бог, освен Хадес и Персефона, който можел да влиза и излиза от подземния свят безпрепятствено.

— Хич и не започвай с разни мистични тъпотии — смъмри я Буш.

К.К. обаче продължи:

— Обикновено вестителският жезъл на Хермес се изобразява с увити по него две змии, с две крила, закачени в горния му край зад обърнатите една срещу друга змийски глави. Странно е, че много медицински организации, вашият началник на здравната служба, медицинските корпуси на американската армия и военния флот го използват за свой символ, без да съзнават противоречието, което крие.

— Символи — въздъхна тежко Буш. — Да не искаш да кажеш, че този жезъл е някакъв мит? Моля те, не го прави.

К.К. поклати глава и едва не се усмихна.

— Не, той е просто артефакт, направен по подобие на кадуцея. Обаче е безценен.

— Неговото значение не ме засяга — обърна се Майкъл към Буш. — Къде се намира?

К.К. отново зарови из книжата на Саймън и извади стара скица на човек, чиято външност изненада Майкъл. Този мъж беше висок, с ниско подстригана брада и не можеше да има съмнение, че е някъде от Източна Европа. Майкъл беше очаквал някой по-смугъл, като арабин или северноафриканец, забравяйки, че тогава, както и сега, градът, в който се намираха, беше истински световен кръстопът.

— Мехмед паша Соколович е бил велик везир, човек с голяма власт и много връзки. Той е сърбин, отнет от семейството си още като дете, както са правели султаните в много от завоюваните християнски земи. Бил отгледан и образован от империята и започнал бързо да се изкачва във военната йерархия. Преди това бил служил не само като началник на имперската гвардия, но и като адмирал, главнокомандващ имперската флота, където става близък приятел с Пири Рейс, който също бил адмирал от флота — всъщност „рейс“ на турски означава адмирал.

— Преди Пири Рейс да бъде публично обезглавен в Египет през 1555 година, той поверил на Мехмед два предмета: втората половина на картата на света, която завършил през 1513-а, и този жезъл, който получил години по-рано от своя чичо Кемал. Родственикът му го помолил да използва своята мъдрост, за да определи съдбата на двата предмета и дали човекът ще бъде изобщо някога достоен да разбере тяхната важност.

— Жезълът бил единственото, което Кемал задържал от кораб, заловен много години преди това в Индийския океан. Мехмед съхранявал картата и жезъла в две различни крила на частната си резиденция, като отдал години на размишления върху съдбата на двата предмета.

— Няколко години по-късно на трона се качил Селим II. Той бил син на Сюлейман Великолепни, един от великите владетели през шестнайсети век. По време на неговото управление Османската империя се превърнала в световен лидер и изживяла своя Златен век. Той водил армиите си в завоюването на Родос, Белград, по-голямата част от Близкия изток и Северна Африка. Османската флота властвала над моретата. С адмирал Пири Рейс на щурвала тя контролирала Средиземноморието, Червено море и Персийския залив. Сюлейман се смята за велик държавник, военен командир и владетел, честен и справедлив човек.

— Обаче неговият син Селим II бил твърде различен. Не се интересувал от войската и прехвърлил голяма част от управлението на своя велик везир Мехмед, така че да може да се посвети на упадъчните си занимания. Селим властвал от 1566 до 1574 година и нямал нищо общо с баща си. Колкото неговият баща бил добър, колкото и да бил постигнал за царството и хората, Селим правел точно противоположното. Не излизал от харема, бил винаги пиян, не обръщал никакво внимание нито на поданиците, нито на империята, нито на света.

— Селим бил пияница и егоист, който обичал да си представя, че е като египетските фараони от древността, но отказвал да носи урей, короната на фараоните, онази с кобрата, която се е отдръпнала назад и се готви да нанесе удар. Когато веднъж посетил дома на Мехмед, Селим видял жезъла, огледал го и го отмъкнал, омаян от змийските символи по него. Носел кадуцея като скиптър, като символ на своята власт, насочвайки двете змийски глави като предупреждение.

— Мехмед бил смятан за един от най-способните везири, които империята някога е имала. Бил велик везир при Сюлейман и продължил на същата длъжност и при неговия син Селим. Всъщност той управлявал държавата като Сюлейман заради липсата на интерес у Селим. Бил смятан за блестящ водач в политиката и войната, който мисли с няколко хода напред в сравнение с останалите. По отношение на жезъла бил дал обещание на своя приятел Пири. Знаел, че ще си го получи обратно и ще се отърве от него, просто трябвало да се въоръжи с търпение.

— Какво значение има жезълът за Саймън, че го иска толкова отчаяно? — прекъсна я Буш.

— Саймън никога не е казвал…

— Точно в момента това не ме интересува — намеси се Майкъл с гневни нотки в гласа. — Какво е станало с жезъла?

— Мехмед много пъти се опитвал да накара султана да му го върне. Разказвал му разни истории, че може би носи проклятие, че ще донесе болка и страдания, че е под неговото достойнство да разчита на някакъв скиптър, като някои от европейските владетели контета. Обаче вечно пияният султан не слушал своя съветник и думите му оставали без последствие.

— След смъртта на Селим Мехмед осъзнал, че с негова помощ, макар и мъртъв, ще може да изпълни желанието на Пири. Като велик везир, той поел организацията на погребалната церемония за Селим и наредил да се построи гробница за султана, чийто строеж продължил три години.

— Да не би да намекваш… — попита Буш, надявайки се, че отговорът ще бъде отрицателен.

— Жезълът е заровен с трупа на султан Селим II.

— Чакай, нека уточним. Нима ми разказа цялата тази сложна история, за да ми кажеш накрая, че ще плячкосваме гробове? — избухна Буш. — Това са пълни глупости. Не знам ти какво мислиш, но аз не мога да безпокоя мъртвите.

— Къде е гробът? — попита Майкъл, без да обръща внимание на Буш.

— Всъщност става дума за гробница — отговори К.К. и тръгна към вратата на апартамента. После спря и се обърна: — Е, няма ли да дойдете?

Майкъл и Буш я последваха неохотно, защото се чувстваха объркани. Тръгнаха надолу по коридора към апартамента на К.К., прекосиха всекидневната и я последваха на балкона.

Тримата насочиха поглед към Стария град, към двореца Топкапъ, към околностите му, които гъмжаха от местни и туристи, и накрая към огромната сграда, която изпълваше зрителното им поле вляво. Това беше голяма постройка от епохата на Византия, базилика, която се издигаше на повече от четирийсет и пет метра в небето. Обгърната от стотици малки прозорци и сводести куполи, тя изглеждаше като огромна, изгубена в историята църква, но четирите стройни трийсетметрови минарета в четирите й ъгъла не оставяха съмнение, че пред тях е една от най-красивите джамии в света.

— Ти се бъзикаш — възкликна Буш. — Искаш да кажеш, че гробът е там?

— Всъщност… — К.К. посочи три малки сгради с куполи на югоизток от самата джамия. — Гробът на Селим е там, в центъра, в отделна сграда.