Кауи Харт Хемингс
Потомците (43)

43

Наливам джин и тоник в чашата с лед и поглеждам към големия прозорец, зад който се вижда живият плет, а после към канапето, където седи майката на Сид. Облечена е с панталон и блуза и имам усещането, че това не е обичайното й облекло. Тя закопчава горното копче, после отново го разкопчава и оправя колието си. Поглеждам настрани, преди да е забелязала, че я зяпам втренчено.

Сметнах, че щом Сид е могъл да го направи, аз също ще мога. Беше се обадил на Джули. А аз се обадих на майка му. Така се получи.

Занасям й чашата. Приятно ми е, че прие да пийне нещо. Аз също съм си налял питие, макар че е много студено и не ми се ще да докосна ледената чаша. През изминалите няколко дни на целия остров е необичайно хладно, с много дъжд и почти черни облаци — най-подходящото време за момента.

Мери държи чашата с две ръце над скута си. Сещам се, че не съм й дал подложка, а тя не иска да сложи чашата направо върху дървената маса. Парченца от смачканата в ръката й салфетка са полепнали по мократа чаша.

— Можете да я оставите на масата — казвам аз.

Жената поглежда дългата дървена маса пред себе си, дебелите книги: „Откриването на рая“, „Усещане за принадлежност“, Атлас на света и „Законите в Америка“. Колебае се дали да не опита да спаси напоената салфетка, но после се отказва и поставя чашата на масата. Може би осъзнава, че може да действа както си поиска. Тя не знае, че жена ми е умряла преди два дни. Въпреки че съпругът й е мъртъв, а синът й я е изоставил, тя има вид на победителка.

— Обикновено не пия — казва Мери. — Особено толкова рано.

— Знам.

Виждам приликата между нея и Сид в острия нос и големите, леко извити надолу очи.

— Как е той? — пита тя. — Добре ли се държи?

Представям си го как пуши трева и цигари, как плясва дъщеря ми по задника, как е безразличен към всичко, как безспирно бръщолеви, как съсипа брака на Брайън и как си го изпроси по думите на Скоти — изпроси си юмрук в лицето от тъста ми.

— Да — отвръщам. — Много ни помага.

— Мога да ви платя — казва тя. — За храната. За всичките ви разходи покрай него.

— О, не. Не се тревожете за това.

Тя разглежда къщата ми, надниква през мрежестата врата и оглежда двора, басейна, планината. Аз също гледам натам, после я питам дали иска да проверя защо синът й се бави толкова.

— Той каза ли ви защо го изгоних от къщи?

— Каза ми, че баща му е умрял. Както и че му липсва.

— Баща му не беше човек, с когото се живееше лесно — казва тя. — Но той се грижеше за нас. И обичаше Сид.

— Не се и съмнявам.

— Сигурно смятате, че съм ужасен човек, след като съм го изгонила.

Лицето й е уморено; изглежда по-възрастна, отколкото вероятно е.

— Не, не смятам. Децата са трудна работа. Понякога подобно действие е единственото, което има ефект. Особено при Сид. Той не е лесен.

— Не, никак.

Тя се засмива, сякаш и двамата си признаваме, че имаме трудни деца, но не бихме искали да са различни. Виждам, че е донесла на Сид едно от онези списания, които той обича — за момичета, кацнали върху коли или яхнали мотоциклети.

— Трябва да разбере, че му вярвам — казва Мери.

Тя поглежда зад мен и вече знам, че той идва — крачи по коридора с каменните плочи, покрай снимките ни на стената, покрай полицата със съболезнователни картички, покрай черната японска саксия, която звучи като гонг при удар с дървена лъжица, увита в кърпа. Така Джоуни ни викаше на масата. „Вечеря!“, крещеше тя след силния гонг. „Вечеря!“

— Здравей, мамо — казва Сид.

Тя се изправя, но остава пред канапето зад малката масичка, сякаш търси защита. Той се приближава до мен. Ставам и го поглеждам окуражително. Сигурен съм, че не иска да изляза, но това си е негов проблем. Приликата между нас е, че изпитваме необходимост да се помирим с мъртвите и да се опитаме да разберем какви са били приживе. Искаме да се издигнем, да направим мъртвите си монарси по-малко властни, да ги накараме да престанат да ни дават насоки в живота. Знам, че за мен това е невъзможно, тъй като те управляват живота ми от векове.

— Благодаря, че дойде, Мери — казвам.

После излизам. Чувам гласовете им. Иска ми се да чуя, че се прегръщат, но знам, че е невъзможно. Прегръдката не може да се чуе.

Алекс стои до гонга и аз я отвеждам настрана.

— Говорят ли си? — пита тя.

— Мисля, че да.

Минаваме покрай снимките на Джоуни. Не ги поглеждам, но знам в каква поредица са. Джоуни на Мауна Кеа с Алекс на раменете, Джоуни и аз на вечеря с приятели във въртящ се ресторант, където на всички ни прилоша, Алекс на мотоциклет в бананова плантация, Джоуни в лодка по бански, Скоти, надвесена над водата, преструвайки се, че повръща, Джоуни на катамаран, яхнала вълна и вкопчена в гредата, за да не изхвръкне зад борда.

Скоти лежи на канапето в хола под завивката, която е взела от леглото в стаята си. Гледа телевизия; май това е всичко, което правим през последните два дни. Събувам обувките си и сядам на канапето до нея, а после и Алекс сяда до нас. Изтегнал съм се и гледам как една прочута красива актриса получава награда за ролята си на грозна жена.

Подпъхвам няколко възглавнички под главата си и придърпвам завивката. Бих могъл да остана така вечно. Забелязвам, че Скоти отново е взела албума си. Той лежи върху корема й, аз го вземам и го разлиствам. Времето тече. Времето отминава. Виждам това и по снимките — Трой на бара в клуба в деня с португалските галери, Алекс през първия си ден у дома крещи на Скоти от басейна. Има безброй снимки на Сид по време на престоя му у нас. Сид седи до басейна и чете едно от списанията си за коли, Сид яде чипс, Сид спи.

— Сид ще си отиде ли вкъщи? — пита Скоти.

— Да — казвам аз.

— Още ли ходиш с него? — обръща се тя към сестра си. — Въпреки че той отиде с онези гаднярки.

— Ние сме само приятели — казва Алекс, но после добавя в прилив на откровеност: — Всъщност не знам какви сме. Мисля, че засега просто сме заедно. — Тя сочи албума. — Имаш много негови снимки.

— Фотогеничен е — казва Скоти.

Тя си взема обратно албума и разлиства страниците като хипнотизирана. Държи го близо до себе си и не ми позволява да го докосна. Сякаш тя е пазителят на реликвите ни.

Следваща страница. Стара моя снимка в кабинета, заобиколена от изрезки с характерни за мен предмети: куфарче, бира.

Сега ще трябва да прекарвам в кабинета много време, да се запознавам със собствената си земя, да се опитвам да наваксам годините на пренебрежение към подаръците от предците ни.

Скоти ме е поставила под портретите на майка ми и баща ми. Джоуни е до мен на снимка отпреди много години, направена след състезание с кану от Молокай до Оаху, доста преди раждането на Скоти. Тя е истинско олицетворение на доброто здраве — зъбите й, кожата й, блясъкът на лицето й са възхитителни. Джоуни е млада, хубава и щастлива и аз осъзнавам, че снимката е правена преди дори да се познаваме.

Разрошвам косата на Скоти и тя се притиска в мен.

— Ти си нашият семеен историк — казвам аз.

— Мисис Чън ще каже, че това не е истински албум с апликации. В него няма парченца плат и надписи.

— И така го харесвам — казвам аз.

— И аз.

— В колко часа ще тръгнем утре? — пита Алекс.

— Рано — казвам.

— Ами ако още вали?

— Въпреки това ще тръгнем — казвам аз. — Трябва да го направим.

Прахът е в кутия. Кутията е в лилава торбичка и когато и да я погледна, първо се сещам за скъп алкохол, а после: Не. Това е прах. Прахът на жена ми.

Все още не съм разбрал как са се сбогували момичетата, какъв е бил онзи миг за тях, но не искам да ги питам. Би било много болезнено за мен. Всяка от тях влезе в стаята сама. Всяка от тях каза нещо, после излезе и потърси някакъв ясен отговор в изражението на лицето ми. После напуснахме болницата и се прибрахме вкъщи. Скоти пусна телевизора в хола. Алекс си отиде в стаята. Аз се прибрах в спалнята, но не можех да легна в нашето легло, затова отидох да гледам телевизия със Скоти. Алекс също беше там, легнала до нея, и разбрах, че това е най-подходящото място за нас. Джоуни сякаш ни беше чакала да се сбогуваме. На следващия ден умря.

На екрана се появяват образи на хора, които са работили във филмовия бизнес, но вече са покойници. Някои получават силни аплодисменти, други никакви.

Пръстите на Скоти докосват коляното ми.

— Краката ти са измръзнали — казвам.

Тя притиска цялото си стъпало и аз потръпвам от студения допир.

— Престани — казвам аз.

Тя се кикоти, а аз вдигам ръце и ги слагам върху главите им. Усещането е като при срамежливо докосване при първа среща.

Помня как вървяхме с Джоуни по уединения плаж в курорта Кахала. Току-що бяхме обядвали в „Хоку“, където всеки от нас изпи по чаша вино. Помня, че вървях близо до нея, съзнателно докосвах с ръка нейната и ми се искаше да останем така завинаги, а накрая я прегърнах през раменете и бях безкрайно доволен, че тя не се отдръпна. Красивият хотел беше край нас и имахме усещането, че сме на ваканция, туристи на екзотично място. Странно е, като си помисля, че някога сме били свенливи един към друг.

— Радвам се, че не продаде земята — казва Скоти.

— Наистина ли? Защо?

— Защото тогава нямаше да я имаме.

— Един ден тя ще бъде ваша. На двете ви.

— Това е наистина много земя — казва Алекс.

Скоти отваря на последната страница на албума и от нея ни гледат принцеса Кекипи и Едуард Кинг.

— Защо са накрая? — питам аз. — Не трябва ли да са в началото?

— Май да — казва Скоти и слага ръката си върху снимката на принцесата. — Ще го направя по-късно.

— Но и така е добре — казвам. — Харесват ми и накрая.

Странно е, че мисля, че трябва да са в началото, тъй като и те са нечии потомци, върху тяхното ДНК също има отпечатъците на много поколения, следи от човешки миграции. Те не са дошли от нищото. Всеки произхожда от някого, който произхожда от някой друг, и това за мен е забележително. Не можем да познаваме хората, които са в нас. Всички ние ще имаме своя миг на върха на дървото. Матю и Джоуни. Един ден ние ще бъдем двойката на върха.

Унасям се. Не знам колко дълго съм дремал, но когато отварям очи, все още предават Оскарите и Алекс ми казва, че Сид си е отишъл, което леко ме натъжава. Каквото и да е имало между нас четиримата, вече е минало. Сега той е гаджето на дъщеря ми, а аз съм бащата. Никаква трева, никакви цигари, никакво преспиване у нас. Те ще трябва да проявяват изобретателност, за да правят секс, най-вероятно на неуютни места, също като останалите младежи. Забравям за Сид. Ние всички забравяме за него, както забравяме и какви сме били преди това. Сега наистина сме само тримата. Поглеждам към момичетата, за да видя какво е останало.