Кауи Харт Хемингс
Потомците (39)

39

Доктор Джонстън влиза в стаята на Джоуни, следван от мъж, който се усмихва на децата ми по начин, който ме плаши. Вчера, преди да напусна болницата, помолих д-р Джонстън за помощ.

— Как да съобщя на Скоти, че няма никаква надежда?

— Искаш да кажеш, че тя не знае? — попита той.

— Знае — отвърнах бързо. Представих си как Скоти целуваше майка си и сякаш се опитваше да я съживи. — Но все още смята, че има някакъв шанс, дори след като й обясних всичко. Ръката на Джоуни се раздвижи, разбираш ли? И сега не знам какво да правя.

Той седна зад бюрото си и можех да се закълна, че се старае да не ме гледа, сякаш бях направил нещо нередно. Разочарованието му по отношение на мен беше очевидно. Дори преглътнах гордостта си и му разказах за морския таралеж и за обривите, макар че премълчах за позите й пред огледалото. Той обеща, че ще говори и с двете момичета и ще ни препоръча детски психотерапевт — някои смятали, че сеансите помагат.

Клепачите на психотерапевта са увиснали, а устата му е леко издадена. Сякаш е пушил бонг. Лицето му е със слънчев загар и луничаво, чертите му са отпуснати и безизразни.

Сид седи на стол под прозореца и разлиства списание. Виждам на корицата момиче с къса червена рокля, което пълзи по капака на мустанг.

— Това е доктор Джерард — представя ни го д-р Джонстън.

— Здравейте, здравейте всички — казва д-р Джерард и последователно поглежда всеки един от нас в очите. — Ти сигурно си Скоти.

Гласът му едва се чува. Протяга ръка и Скоти също. Докторът не се здрависва с нея, а стисва дланта й в едната си ръка и с другата я похлупва. Скоти се дръпва лекичко, но той не я пуска веднага.

— А ти сигурно си Алекс — казва той, чак тогава пуска Скоти и пристъпва към Алекс.

— Здрасти — казва Алекс, протяга ръка и разтърсва енергично неговата.

Д-р Джерард ми кимва леко. Виждам, че има химикалка в джоба, а към нея е прикрепен гумен октопод. Той забелязва погледа ми, изважда октопода и разиграва цяло шоу, докато се подготвя да го хвърли към мен. Оставям го да падне в краката ми и при допира с пода октоподът светва.

— Осветява ви — казва той.

Скоти го взема. Гумената играчка проблясва в ръката й.

— Моята глупава играчка — казва той.

Скоти издърпва едно пипалце, после го пуска и то се прибира.

— Смешно създание е — казва доктор Джерард. — С толкова много защитни механизми. Мастилената торбичка например. Сигурен съм, че знаете за мастилената торбичка. Октоподите използват мастилото за отклоняване на вниманието, като прикритие, за да избягат от хищниците.

Доктор Джонстън гледа в пода. Сид надниква над списанието и отново се скрива зад него.

— Те могат също така да се дегизират, за да се скрият от хищниците. Някои изхвърлят отрова, а някои могат да имитират по-опасни същества — като змиорките например. Пазя го, за да ми напомня за всички наши защитни механизми — нашето мастило, нашата отрова, нашата дегизировка, — с които да избегнем онова, което би ни наранило.

Той вдига рамене, сякаш тази мисъл му е хрумнала току-що.

— Какво е това? — пита Сид. — Да не е „Octopus 101“?

Опитвам се да сдържа усмивката си; благодарен съм за намесата на Сид. Изражението му издава гордост и знам, че това се дължи на усмивката ми, на одобрението ми към него.

— Прав си — казва д-р Джерард. — Просто си бърборя. — Той допира върховете на пръстите на двете си ръце и прави колибка пред гърдите си. — Причината да съм тук е да се срещна с вас, момичета. Чувал съм толкова много за Алекс и Скоти, че бих се радвал да поговорим… ако желаете.

— Какво сте чували? — пита Скоти.

Той опира брадичка в събраните си пръсти и продължава да говори тихо и спокойно:

— Ами чувал съм, че обичате океана и музиката и че сте чудесни и талантливи момичета.

Скоти преценява искреността на думите му.

— Чувал съм и че майка ви е зле и че ще умре.

Момичетата ме поглеждат, а аз поглеждам д-р Джонстън. Изявлението е толкова просто и вярно, но все пак се стряскам, като го чувам. Изричал ли го е някой така ясно?

— Обяснимо е, че преживявате труден период — казва д-р Джерард. — Дойдох да се срещнем и да ви кажа, че ако искате да разговаряме, с радост ще се изправя заедно с вас пред настоящето без всички онези глупави защитни механизми. Бих искал да ви помогна да се справите с този период в живота си, а също и да ви помогна да продължите напред.

— Добре — казва д-р Джонстън. — Благодаря ви, доктор Джерард.

Скоти подава октопода на д-р Джерард. Той отново стиска ръката й и казва беззвучно:

— Благодаря.

После тръгва към вратата и помахва на Алекс, която го гледа сърдито, сякаш е октопод, същество без вътрешен скелет, абсолютен грозник.

— Какво беше това? — пита тя, след като той си тръгва.

Доктор Джонстън наблюдава сцената с извинително изражение, но не може да признае, че съжалява. Та нали той го е довел.

— Е, доктор Джерард е готов да разговаря с вас.

— Тоя човек ходи замаян още от „Уудсток“, човече — казва Сид.

— Е, добре. — Д-р Джонстън гледа към някакъв стол зад него. Колебае се, затова аз кимвам към стола и той сяда. — Как сте? — пита.

Алекс седи в края на леглото. Лицето на Джоуни е пепеляво, а устните й са сухи и бледи. Гърдите й се повдигат неритмично, сякаш сънува кошмар. Има вид на старица. Придърпвам Скоти към мен с надеждата, че напълно ми е простила за това, че я принудих да прояви обич към майка си. Тя се сгушва в прегръдката ми.

— Сигурен съм, че той е различен при сеансите на четири очи — казва д-р Джонстън. — Това беше встъпителната му реч. Не й обръщайте много внимание.

— Аз го харесах — казва Скоти.

— Добре. — Потупвам я по раменете. — Ще определим час и ще говорим с него, нали?

Гледам Сид и Алекс, за да се уверя, че не правят гримаси.

— И аз ще бъда на ваше разположение — казва д-р Джонстън. — В случай че искате да ме питате какво точно ще се случи и защо постъпваме така. За всичко може да ме питате.

Усещам, че дишането на Скоти се учестява.

— Мама със сигурност ли ще умре? — пита тя.

За моя изненада д-р Джонстън казва:

— Да. Ние правим точно каквото желае майка ви. Решихме да престанем да се съпротивяваме на онова, което иска тялото й. — Поглежда Джоуни и се замисля. — Постарахме се да помогнем, но установихме, че някои важни органи са увредени. Те умират или вече са мъртви.

Той извръща глава към мен, очаквайки одобрение. Не съм сигурен дали трябва да му го дам.

— Заедно с мой колега констатирахме, че тя се намира в необратима кома. Щом установихме това, трябваше да се съобразим с волята на майка ви. Желанието й е да прекратим всякакво лечение, целящо да удължи живота й или процеса на умиране.

— Това е най-доброто, Скоти — обажда се Алекс. — Тя не е щастлива така.

— Знам — казва Скоти. — Знам всичко.

Усещам, че се стяга.

— Мозъкът й не работи.

— Искам да разбереш, Скоти — казва д-р Джонстън, — а и ти, Алекс, че не майка ви е без значение за нас; лошото е, че медицинското лечение е без значение за нея. Призванието ми е да лекувам хората, но при Джоуни това е невъзможно.

— Разбирате ли? — питам аз.

— Да — казва Алекс.

— Да — казва Скоти.

— Тя не би искала да живее в това състояние. Дори да излезе от комата, което изобщо не е вероятно…

— Ще бъде зеленчук — прекъсва го Скоти.

— Майка ви не иска да живее така — обаждам се аз.

— Вече знам всичко — казва Скоти.

— Тя получава големи дози морфин, така че не чувства никаква болка, но повече от това не можем да направим.

Просто я чакаме да умре, мисля си аз.

— Има ли нещо друго, което бихте искали да знаете?

Алекс клати глава.

— Какво ще правите с тялото й? — пита Скоти.

Доктор Джонстън ме поглежда. Тълкувам го като знак, че аз трябва да отговоря на този въпрос. Стисвам раменете на Скоти. Как да й кажа, че ще изгорим тялото на майка й, че ще я превърнем в сива пепел? Как е възможно от нас да остава само това?

— Ще разпръснем праха й в океана — казвам.

За миг Скоти престава да диша учестено, после отново започва.

— Кога ще умре? — пита тя.

Д-р Джонстън сякаш се кани пак да произнесе реч, но се отказва.

— Това е третият й ден без апаратурата. Боя се, че не й остава много. Но все още ще бъдете с нея известно време.

Всички поглеждаме към Джоуни.

— В такива случаи някои хора се сбогуват веднага и напускат болницата — казва д-р Джонстън. — Други остават до самия край.

— Ние какво ще правим? — пита Скоти.

— Каквото искате — казвам. — Изборът е ваш.

Доктор Джонстън става.

— Моля ви, обадете ми се, ако имате още въпроси. Каквито и да са те.

Забелязвам, че на бялата му престилка има кафеникаво петънце, но не от кръв, а може би от фъстъчено масло. Представям си го как в кафенето яде сандвич с фъстъчено масло и конфитюр и това някак ме успокоява. Джоуни обичаше фъстъчено масло върху тортиля; това беше храната, която я успокояваше. Ще ми се тя да можеше да хапне нещо. Ще ми се да можеше да изяде последното си любимо ястие като осъдените на смърт преди екзекуция. Риба тон на скара от „При Бъз“, свински пържоли от „Хоку“, овнешко с ананас, понички, сладолед и шейк с амарето. Това бяха любимите й неща.

— Благодаря, Сам — казвам.

— Съжалявам — казва той и, изглежда, наистина съжалява, не само за нас, но и за себе си.

Забравям, че смъртта на пациент е провал за лекаря. Не беше успял. Не беше оправдал надеждите на Джоуни и нашите надежди.

— Няма нищо — казвам аз, което прозвучава странно.

— Ще ви оставя насаме — казва той.

Стаята утихва, след като той излиза. Алекс сяда до мен на леглото. Макар да ми се струва, че лицето на Джоуни се е смалило, че тя цялата се е смалила, съзнавам, че всъщност не се е променила толкова много. Точно това съм очаквал — че ще се състари, ще се влоши още повече, преди да си отиде. Но не е така. Тя е застинала във времето. Не мога да се отърся от усещането, че все още отговаря за нас, мълчаливо ни управлява с огромна и неподражаема сила. Погледът на Скоти е втренчен, без да е фокусиран върху нещо конкретно. Тя сякаш е в транс.

— И сега какво? — пита Алекс.

— Чакаме чичо Бари и баба ви и дядо ви — казвам. — Те ще се сбогуват днес.

— А ние какво ще правим? — пита тя. — Ще чакаме ли до края?

Сид сваля списанието от лицето си.

— Какво искате? — питам. — Какво искате вие, момичета?

Те не отговарят. Питам се дали се срамуват да кажат, че не искат да останат до края. Сбогуваме се с Джоуни от дълго време.

Чудя се как ли ще изглежда краят. Ще бъде ли унесена? Или ще се бори за живот? Ще бъдат ли очите й отворени, ръката й ще стиска ли нашите?

— Не мисля, че трябва да останете до края — казвам аз.

Не искам те да я видят как умира.

— Ще изберем някакъв момент да се сбогуваме. Ако искате именно това. Можем да останем тук или да си отиваме и да се връщаме, докато почувствате, че е време да си тръгнете окончателно. Само ми кажете, за да знам кога.

— Уверете се, че сте готови — обажда се Сид.

Алекс слиза от леглото и тръгва към него, но той отново вдига списанието и скрива лицето си. Виждам момичето, което пълзи по капака на колата. Ще ми се да й кажа: Защо си там? Слизай от проклетия капак и си отивай вкъщи.

— Мисля, че планът е добър — казва Алекс. — Всеки от нас ще си избере подходящия момент.

— Очите горят ли? — пита Скоти.

Нямам представа какво ще стане с очите и не бих посмял да попитам. Мисля, че и те горят. Просто не знам.

— Какво? — пита Скоти. — Защо всички ме гледате така?

— Ще трябва да зададеш този въпрос на лекаря, Скоти.

— Не бива да мислиш за такива неща — казва Сид.

Питам се какво са направили с баща му, дали са го погребали, или са го кремирали. Чудя се дали и Сид си е задавал същия въпрос за очите на баща си.