Кауи Харт Хемингс
Потомците (25)

25

Опашката за проверка на сигурността е доста дълга. Дразнещо е, че повечето хора изглеждат доволни. Когато си ядосан, доволните физиономии около теб ти се струват непоносими. Служителите от охраната преглеждат чантите на всички, въпреки че става въпрос за вътрешен полет.

— Заклевам се, че го правят за собствен кеф и изобщо не им пука за сигурността — мърмори Алекс.

Слава богу, дъщеря ми не е от доволните. Гледаме как някакъв мъж рови в ръчната чанта на жената пред нас. Косата й е чисто бяла, на гърба й има гърбица с размерите на широкопола шапка. Мъжът вади някаква кутийка, разклаща я, после я връща обратно. Може би е ръчна граната, искам да му кажа аз. Ако ще проверяваш, прави го като хората.

Питат четиримата младежи непосредствено пред нас къде са им обувките.

— Знаехме, че карате пътниците да се събуват, и затова ние сме боси — отговаря едно от момчетата.

— Ние сме мнооого боси — обажда се Скоти.

Младежите се обръщат. Всички носят гердани от зъби на акула, коремите им са плоски и твърди. Един от тях държи укулеле, а около дясното му бедро се вие племенна татуировка. Този до него носи изрязан потник, така че се вижда черното зърно на гърдите му и гъстите косми под мишницата му. Равнодушно поглеждам към Скоти, сякаш изобщо не я познавам.

— Трябва да сте с обувки — заявява жената зад масичката за проверка на багажа.

— Защо? — пита най-ниският от групата, докато тя изважда една риба от хладилната му чанта.

Рибата е черна, с полуразтворени дебели устни. Желатиновото й око е широко отворено и гледа ужасено. Жената я хваща за опашката, а трите момчета гордо се пъчат.

— Гадост! — обажда се Скоти.

Алекс я дърпа за ръкава и шепне нещо в ухото й.

— Страхотен улов — казва Сид и момчетата кимват.

Зад масата за проверка се изправя още един униформен служител на охраната и ми прави знак да се приближа. Ръчната ми чанта е полупразна. Съдържа само портфейл и папка с работни материали. Човекът само надниква вътре и се прехвърля на момичетата. Правя всичко възможно да не се обаждам. Няма ли да намеря по-добро място за бомба, ако нося такава?, искам да го попитам аз. Той пропуска багажа на Скоти и се заравя в чантата на Алекс. Прави го доста по-усърдно в сравнение с проверката на моята. Ръката му се появява обратно с пакет червено марлборо.

Скоти ахва и се обръща да ме погледне. Очите й са ококорени като тези на рибата.

— Ще я набиеш ли? — пита тя.

Служителят се колебае, после ми подава цигарите. Аз му ги връщам.

— Тя е пълнолетна — пояснявам. Казвам го така, че да чуе и Скоти. — Изборът си е неин.

Скоти гледа със страхопочитание как цигарите се връщат обратно в чантичката на сестра й. Насочваме се към изхода за отвеждане към самолета, когато усещам, че нещо се е променило. Алекс крачи редом с мен, а Скоти се влачи зад нея.

— Твои ли бяха цигарите? — пита тя Сид.

— Не — отвръща той и се потупва по джоба. — Моите са си тук.

В погледа, който ми отправя Скоти, се чете укор. Недоволна е, че не съм вдигнал скандал на сестра й.

— Трябва да се примириш, Скоти — усмихва се Алекс.

По време на полета Скоти е тиха и кротка, а Алекс прелиства някакво списание, което е пълно със снимки на опасно кльощави актриси. Скоти вади тетрадка и започва да пише нещо. От двете ми страни са, като крила. Сид седи оттатък пътеката. Държи в ръце ламинирания лист с инструкциите за безопасност и го чете съсредоточено. Стюардесата предлага сок от гуава в картонени кутии. Босите момчета все пак са се добрали до самолета. Едно от тях подрънква тихо на укулелето. Главата ми е празна. Нужен ми е план за действие, но това, което ми идва наум, е една-единствена точка от него: Открий го!

Скоти продължава да пише със забележително усърдие.

Алекс има вид на победен човек. Гледа унило през прозорчето. Побутвам я с лакът.

— Ами ако лекарите грешат? — пита тя. — Ако мама все пак може да се събуди?

— Дори и да може, тя ще е… — Млъквам, търсейки подходящата дума. — Няма да е тя.

— Разбирам — казва Алекс. — Ясно.

Гледам през прозореца стръмните скалисти брегове на Кауаи. Обикновено идвам тук с удоволствие. Шосетата са тесни, по мостовете се изчаква, защото не могат да се разминат две коли. Плажната ивица е безкрайна и пуста. Животът е спокоен, нещата се случват бавно и без напрежение. Питам се какво ли прави той в този момент. Дали изчаква да прекоси някой мост, или се излежава в хотелската си стая? Дали е някъде на делови обяд, или е на плажа? Интересно, дали знае как изглеждам. Може би е посещавал спалнята ми и вече ме познава от снимките на нощните шкафчета. Скоро ще променя живота на този човек.

Самолетът започва да се снижава. Надничам в тетрадката на Скоти. Любопитно ми е да разбера какво е ангажирало вниманието й за толкова продължително време. Няма да се подигравам на големи момчета, пише там. Няма да се подигравам на големи момчета. Обещанието запълва цяла страница. Поглеждам Алекс и кимвам по посока на Скоти.

— Какво? — пита тя. — Не се ли справям?

Скоти се е залепила до лентата за багажа в компанията на Сид, а аз и Алекс стоим настрани. Питам я какво мисли по-малката й сестра за посещението ни в Кауаи.

— Казах й, че ще търсим един приятел на мама.

Оглеждам летището. Продължавам да се надявам, че ще видя Брайън или поне някой познат. Тук винаги срещаш някого, когото познаваш. На този остров просто не можеш да се загубиш. Питам се дали не е време да се преместим някъде другаде, например сред планините на Арканзас или на някое друго абсурдно място.

Сякаш в отговор на тези мисли чувам едно „Я, ето го и Мат Кинг“ и инстинктивно се свивам, разпознавайки гласа на един от братовчедите си. Не знам точно на кого. Дори не помня имената на всичките, защото си приличат адски много — като дорести коне. Обръщам се и виждам Ралф, на когото бог знае защо му викат Бум. Всичките ми братовчеди имат загадъчни прякори, които трябва да внушават нещо стихийно или бурно, нещо морско. Ралф е облечен почти със същите дрехи като моите — панталони каки и шарена хавайска риза. С джапанки и куфарче за документи е. Последното внушава, че има някакви отговорности към света. Не знам с какво се занимава. Не знам с какво се занимават и останалите ми братовчеди. В името на справедливостта съм длъжен да добавя, че изобщо не са алчни, надути или фукливи. Единствената цел в живота им е да се забавляват. Карат водни ски и кросови мотори, сърфират, гребат, участват в триатлони, наемат си острови във Френска Полинезия. Фактически и някои от най-влиятелните хора на Хаваите приличат на безделници или каскадьори. Замислям се за корените на фамилията ни. Прадедите ни мисионери са се появили на тези острови и са казали на хавайците да си облекат нещо, да престанат да танцуват хула и да се залавят за работа. Пътем сключили и няколко сделки — купили остров за десет бона или се оженили за принцеси и наследили земите им. Това станало причина днешните им потомци да не работят. Те се събличат отново, остават по шорти или бански костюми. Играят плажен волейбол и пак се връщат към древния танц хула.

Ралф ме тупа по гърба, хили се и не спира да кима. Поглежда Алекс, на която очевидно е забравил името. Тя ни обръща гръб с намерението да се присъедини към Сид. Иска ми се да я дръпна обратно, за да не оставам насаме с Ралф.

— Доста си загорял — казвам.

— Да. — Продължава да се хили, а аз си давам сметка, че загарът му е изкуствен и се дължи на разни спрейове. — Дошъл си да видиш някои от братовчедите, а? Да провериш дали ще са доволни от избора ти.

— Не — отвръщам аз. — Честно казано, искам да взема решението, без никой да ми влияе.

— Ясно — кимва той, но изглежда малко объркан. — Как е Джоуни?

— Все така.

— Тя е силна жена — казва Ралф.

— Да, силна е.

И двамата проявяваме прекален интерес към лентата за багажа.

— Видях я преди няколко месеца — казва Ралф. — Малко преди да… Изглеждаше много добре. — Гледа някъде в далечината, после отново ме тупа по рамото и добавя: — Ще се оправи.

— Знам — кимвам аз и мисля как да приключа този разговор. После изведнъж се сещам за нещо друго. — Хей, ти с кола ли си?

— Да. Имаш нужда от превоз? Може би до Принсвил?

— Това би било страхотно.

Сид влачи целия ни багаж. Очите му са кървясали. Тревата го е направила ням. Дали не трябва да му забраня да пуши стаф в къщата ми? Дали и Алекс го прави? Или трябва да се направя на разсеян? Да го пропусна покрай себе си и да гледам напред.

— Добре ли си? — подхвърлям аз.

— Какво?

— Питам добре ли си.

— Добре съм — отвръща той. — Просто си мисля за разни неща.

Тръгваме след Ралф към паркинга. Аз отпускам рамене и си поемам дъх. Гледам семейството си, което крачи пред мен. Отзад изглеждат нормално. Изглеждат добре.

Ралф кара джип „Вранглер“. Това предизвиква възторга на Скоти и дори Алекс е леко впечатлена. Сид е подал глава през прозореца и косата му се развява. Прилича на ударен от ток, мисля си аз. Никога не съм се качвал на по-неудобна кола. Имам чувството, че всеки момент ще се преобърнем, въпреки че се движим по пътища с безупречна настилка.

— Умирам от глад! — крещи отзад Скоти, после добавя едно „ох“.

Не се обръщам. Изобщо не се интересувам дали Алекс я е плеснала.

— Виждам, че носиш фланелка на „Дукати“ — подхвърля Ралф и поглежда към Алекс в огледалото за обратно виждане. — Караш ли мотор?

— Да, мама ме научи — отвръща Алекс.

— Какво? — крещи той, опитвайки се да надвика вятъра.

— Да! — крещи в отговор Алекс.

— Майка ти ли те научи? — вика той, блъска ме в рамото и добавя: — Или този приятел?

Поглеждам мястото, което е докоснала ръката му.

— Мама — отвръща Алекс.

Джоуни действително караше „Дукати“. Изненадан съм, че Алекс носи тази фланелка.

— Къде видя Джоуни? — обръщам се към Ралф аз.

Ще бъде адски гадно, ако се окаже, че всички, освен мен познават любовника й. Нейният любовник! Боже господи.

— На последното събрание на акционерите — отвръща Ралф.

— Джоуни?

— Да. Забравил ли си?

— О, не — казвам аз, без да имам никаква представа за какво говори. — Сега си спомням.

Представям си я как хваща самолета, за да присъства на събранието на акционерите, а след това скача в обратния полет, за да прибере навреме Скоти. Това няма как да стане. Пълен абсурд.

— Късметлия си, че в нейно лице имаш такъв пълномощник, който защитава интересите ти с такава страст — подхвърля той.

— Да.

— Гладна съм! — отново крещи Скоти.

Ралф отбива от главния път, навлиза в Капаа и се насочва към паркинга на рибния пазар. Чакълът скърца под колелата. Спира рязко. Всички политаме напред, а след това назад. Давам пари на Алекс да купи нещо за ядене. Сид слиза от колата, следван от Скоти. Той вдига ръце над главата си и се навежда надясно, показвайки корема си на Скоти.

Изчаквам ги да се отдалечат и питам:

— Какво каза Джоуни на онова събрание?

— О, обясняваше колко ще бъде глупаво да отхвърлим офертата на Холицър. Той имал много солидни планове, щял да открие нови възможности пред Кауаи и така нататък. Подчерта, че, в качеството си на най-голям акционер и последен пряк наследник, ти очакваш подкрепата на всички, защото проектът ще се осъществи със или без нашето съгласие. Толкоз. Трябва да ти кажа, че доста хора се ядосаха. Не знам нищо за Холицър, но доколкото разбрах, неговата оферта не е най-високата. Не се ли стремим да приемем най-високата оферта? Нали това е смисълът?

— Тя хареса плановете му — отвръщам аз и го поглеждам с надеждата за още подробности. — Най-много я впечатлиха намеренията му да превърне част от земята в резерват. А за останалата част е ясно — ще раздробява, ще дава под аренда или ще продава.

— А след като изтече срокът на арендата, ще я рекултивира — добавя Ралф.

— Сигурно — отвръщам аз.

В действията й липсва логика. Проектите на всички кандидат-купувачи са горе-долу еднакви. Всеки обещава да разкрие нови работни места, да култивира земята, да построи жилища, а след това да продаде и земята, и жилищата. Защо изобщо е отишла на това събрание, без да ме уведоми? Защо е притискала братовчедите ми?

— Аз искам да работя съвместно с вас, Ралф. Знаеш го, нали? Фактът, че притежавам решаващия глас, не означава, че ще пренебрегна мнението на хората. Но искам първо да взема решение без чуждо влияние.

— Пътуваме за Принсвил! — казва Ралф.

— Правилно — отвръщам аз. Понякога се държи като дете.

— Няма начин! — продължава той.

Кимвам, но не знам какво да кажа. Едва тогава забелязвам миниатюрната слушалка в ухото му и ми става тъпо. Момичетата излизат от магазина със салата от морски дарове в кутии. Сид носи няколко десерта и пет пакетчета чипс. Продължаваме пътя си. Минаваме покрай няколко къщи на моите деди, които са превърнати в музеи. Показвам ги на момичетата. Те са ги виждали и преди, но въпреки това извръщат глави. Стигаме имението и Ралф намалява. Минаваме покрай тропически градини и туристи във файтони, теглени от клайдесдалски коне.

— Някога тук е имало захарна плантация — обявява Скоти.

— Точно така — потвърждавам аз.

Оглеждам къщата и си мисля за странния начин, по който някогашните й обитатели са предначертали живота на хора, за чието съществуване дори не са подозирали. Дали и аз не правя същото сега, предначертавайки живота на хора, които още не са родени?

— Искам да живея в старите времена — казва Скоти.

— Всички го искаме — кимва Алекс.

Скоти притихва. Питам се какво й минава през главата. Сид методично унищожава чипса. Разтворените пликчета лежат в скута му. Не е казал нито дума по време на пътуването. Чакам някое от идиотските му разсъждения, но то не идва.

Започваме спускането към Ханалей.

— Разгледайте това — казвам аз и соча към плантацията за таро в огряната от слънцето долина.

Предполагам, че и преди сто години гледката е била почти същата. Океанът в дъното има наситеносин цвят. Когато се спускаме в подножието на хълма, пред очите ни се разкрива необятната плажна ивица. За малко не повтарям поканата си. Искам да съм сигурен, че децата хубаво ще огледат всичко това, което скоро ще престане да бъде наше. Защо Джоуни е ходила на онова събрание? Защо е избрала точно офертата на Холицър?

Опитвам се да формулирам още въпроси, които мога да задам на Ралф. Обръщам се към задната седалка и питам:

— Добре ли си, Сид?

— Справям се — кимва той. — Благодаря.