Кауи Харт Хемингс
Потомците (22)

22

Почти всички са тук, с изключение на Кент Халфорд, който е в Сън Вали, и на Боби и Арт, които често имат навик да не се отзовават на поканите, без да поднасят никакви извинения. По моя молба Алекс и Сид са завели Скоти на кино.

Слънцето залязва. На масата в трапезарията има подноси със суши, плодове и арабски питки. Гостите са около нея с коктейли в ръце. Някои от тях са се въоръжили и с пръчици за ядене. Атмосферата е нормална, като на всяко парти. Но аз се чувствам доста зле, защото те не знаят защо са тук. Нямат представа, че са останалата част от списъка на хората, които се чувствам длъжен да информирам.

Дадох им време да се отпуснат и да си побъбрят. Вече съм готов. Заставам начело на масата, за да ме виждат всички. Прочиствам гърлото си. Имам нужда да излея всичко наведнъж, а след това да се отдръпна.

— Моля за внимание — започвам аз. — Тази вечер всеки един от вас ме попита за състоянието на Джоуни, а аз отговарях уклончиво. Сега обаче ще получите конкретен отговор. Джоуни няма да излезе от комата. Апаратурата за поддържане на живота й скоро ще бъде изключена. Това е. Тя няма да се върне сред нас.

Бъз се смее на нещо, което е казала Кони. Лара му шепне в ухото и усмивката му се стопява.

— Съжалявам, че го правя по този начин. Желанието ми беше да съобщя лично на всеки един от вас. Вие сте нашите най-близки приятели. Страшно много ценя онова, което сте направили и правите за нас.

По дяволите! Гърлото ми гори, очите ми се насълзяват. Това не беше планирано. Бях подготвил кратка, но много хубава реч. Упражнявах се. По време на репетициите не се беше случило нищо подобно. Всички са се втренчили в мен. Първи се раздвижват жените. Прегръщам ги една по една. Лара, Кели, Кони, Мег… Вдишвам парфюмите им, крия сълзите си в косите им.

— Сигурен ли си? — пита Кони. — Сигурен ли си?

— Да.

— Може ли да я видим? — пита Лара.

— Да. Моля ви да я видите. Сега, утре сутринта или когато ви е удобно. Това исках да ви кажа. Това е причината да ви събера тук.

— Ами Кай? — пита Лара.

— На нея вече й казах.

Ръсел и Том пристъпват към мен. Става ми неудобно за Ръсел, който се усмихва тъпо, докато посяга да ме прегърне. Гледа ме както се гледа човек, носещ лоши новини. Нямам какво да направя, освен да си окача същата тъпа усмивка. Той ме тупа по гърба, а брадичката ми потъва в рамото му.

— Потърси ли второ професионално мнение? — пита Орсън. Той е адвокат, който се занимава с частни жалби, а клиентите му са предимно жени, които нарича „моите тъжителки“. — Трябва ти диагнозата на най-малко двама специалисти.

Поглеждам го втренчено.

— Естествено — отстъпва той. — Със сигурност знаеш какво правиш.

— Колко време й остава? — пита Кели. — Какво ще се случи сега?

— Малко — отвръщам аз. — Това е всичко, което знам. Ще бъде добре, ако всички вие я посетите през следващите няколко дни. Разбира се, ако желаете. Не е задължително.

Новият приятел на Кели изглежда облекчен. Забелязвам, че се опитва да крие пълната си уста. Синът на Кент Халфорд, Кент-младши, изобщо не прави опит да овладее апетита си. Маже с бри един крекер и го мята в устата си. Харесва ми, че яде и прави това, което иска, въпреки подозренията ми, че винаги се държи така. Спомням си как веднъж задигна трактора ни, за да отиде на среднощна среща с приятели някъде по шосе ХЗ. Тогава все още бяхме съседи. Върна го обратно пиян. Заварих го да лапа понички на моравата пред къщата ни. Приближавам се към него и намазвам със сирене един крекер. Знам, че беше много близък с наскоро починалия си дядо. Предполагам, че този факт или ще го накара окончателно да се провали, или ще го стегне.

— Гадна работа — казва той.

— Знам.

— Много харесвам мисис Кинг. Винаги е била мила с мен.

— Тя също те харесва — отвръщам аз.

Той потъва в размисъл. По-добър е от баща си. Обичам да го гледам, когато работи с ръцете си.

— Крал съм бира от външния ви хладилник — признава той. — Много бира.

— Знам.

Бъз се спира при нас и клати глава.

— Не мога да повярвам, че се случва — казва той. — Ах, това копеле Трой!

— Не говори така — отвръщам аз и оглеждам гостите.

Кони и Кели са доближили глави и говорят за Джоуни и мен. Гаджето на Кели и Кула, новият съпруг на Мег, стоят на моравата с коктейли в ръце и гледат към планината, защото няма какво друго да правят. Ръсел е седнал на страничната облегалка на едно канапе в близост до бара. Мег събира празните чаши и чинии и един бог знае какво си мисли сега. Тя и Джоуни винаги се дразнеха една на друга и често се караха пред останалите — сякаш за да демонстрират близостта си. Орсън изнася лекция на Дара, в която вероятно описва всичко и всички, които имат вина — Кралската болница, собственика на скутера катамаран Хауард Арън, Трой Кук, двигателя, кормилото, вълните, страстта към състезания и високи скорости.

— Ами Шели? — пита Дара, приближавайки се към мен.

— Казах й. Казах на всички, които трябваше да бъдат уведомени. Обадих се и на Трой.

— Събрали сме се по тъжен повод, а не да ядем — казва Мег, грабва чинийката със суши от ръцете на Кент и го стрелва с убийствен поглед.

— Какво ти става, мамо? — пита той. — Аз обичам суши.

— Нека си изяде сушито, Мег.

Гостите ме гледат очаквателно и това е нормално.

— Имам нужда да се махна от тук — казвам аз. Но го казвам така, че само Бъз и Кент могат да ме чуят.

— Върви — кимва Бъз. — Аз ще се погрижа за всичко. Разбираме какво ти е. Не е нужно да казваш нито дума повече.

— Съжалявам, приятели — обръщам се към останалите аз. — Знам, че искате да чуете повече обяснения. Тя е оставила завещание. То обяснява всичко.

— Стоп! — заповядва Дара, достатъчно силно, за да я чуят всички. — Не казвай нищо повече. От инцидента измина достатъчно време, Мат. Ние бяхме готови. Разбираме всичко. Тук сме, за да те подкрепим.

Дара и Джоуни бяха организирали група, която танцуваше хула. За последен път я видях, когато дойде да играят в нашата дневна с още няколко жени. Босите им крака потупваха по килима, ръцете им описваха широки кръгове във въздуха, очите им неотклонно ги следяха, сякаш искаха да кажат: Какво изобилие, какво прекрасно място. Усещам, че очите ми се насълзяват, и отпивам глътка от колата на Кент, която има вкус на ром. Той ме поглежда притеснено, но аз го потупвам по гърба и казвам:

— Това вече е нещо, момче.

Ромът приятно затопля гърлото ми. Бъз стои толкова близо до мен, сякаш е от Сикрет Сървис.

— Вървете… — казвам аз.

Бъз се обръща и пляска с ръце.

— Хайде, хора. Да оставим семейството на спокойствие.

Усещам как лицето ми пламва.

— Не бързайте, моля ви — протестирам аз, но те вече са разбрали, че са отпратени.

Мъжете тръгват първи, като се редуват да ми стиснат ръката. Чувствам се като кръстник. Изправен до мен, Бъз наблюдава сбогуването. Идва ред на жените. Някои от тях ме прегръщат толкова силно, че ми причиняват болка.

— На кого друг можем да се обадим? — пита Мег. — Ще бъде ужасно, ако пропуснем някого.

— Ако се сетим за някого, ще му кажем, мамо — казва Кент, допива чашата си, прегръща ме и хваща ръката на майка си, за да я отведе.

— Обичаме те, Мат — долита гласът й.

Обръщам се да благодаря на Бъз, който вече е забравил, че също трябва да си тръгва.

— Мисля да си полегна — казвам. — Ще държим връзка.

Започвам да се отдалечавам, фокусирайки вниманието си върху гладката каменна пътека. Сега ми трябва канапе или легло, на което да си почина. Доволен съм, че нещата се развиха по този начин, въпреки че беше трудно. На Джоуни това би й харесало. Спомних си подаръците, които беше донесъл баща й — виното, плакатите, шоколадите. Символи на желанията й. Когато стигам до кабинета, вече мисля за нещата, които да занеса аз. Онези символи и спомени, които би искала да има от мен. После в главата ми се появява мисъл, която не харесвам. Обиколих толкова хора, поканих толкова други у нас, за да им кажа да си вземат сбогом с Джоуни.

А какво да правя с него? Изобщо не ми беше хрумвало, че той може да се окаже човекът, който най-много я познава и обича. Дори не помислих, че това може да бъде най-силното й желание. Някак не е честно, дори само защото той няма представа какво се е случило. Изключвам личните си чувства и правя опит да си представя болката, която може да причини това незнание — на него, на нея, а може би и на мен. Вече знам кого съм пропуснал и какво да направя. Трябва да му кажа да се върне от Кауаи, за да се сбогува с Джоуни. Трябва да го включа в списъка си. Да му дам възможност да отиде при нея.