Кауи Харт Хемингс
Потомците (18)

18

Поемам по Кахала Авеню в посока на къщата, в която живеят Шели и Лойд. Не искам да казвам на Шели, че жена ми ще умре скоро — не защото ми е неудобно да й предам новината, а защото тя е сенаторска съпруга с характер на питбул, която е убедена, че може да оправи всичко с едно обаждане на точния човек.

Сид седи на задната седалка, все още зашеметен.

— Баща ми ме учеше, че винаги трябва да предупреждавам човека, преди да го ударя. — Това бяха думите на Скот, след като заби юмрук в лицето му.

— Ясно. — Само това каза Сид след въпросния юмрук.

Двамата си размениха продължителни погледи. После Сид тръгна към моята кола, а Скот се прибра в къщата. От там повика съпругата си, защото трябвало да подреждат нещата, които ще занесат на дъщеря си. Не назова Джоуни по име, вероятно защото не искаше отново да чува за Чачи, героя от любимия й сериал „Джоуни обича Чачи“.

— Как ти е окото? — питам. — За бога, Алекс! Защо не се прехвърлиш на предната седалка? Имам чувството, че съм ви нещо като личен шофьор.

— Това ще е гот — обажда се Сид. — Да си имаме личен шофьор. — Замълчава за миг, после добавя: — А окото ми е добре. — Отмества от лицето си пакетчето замразен спанак, което сме купили от супермаркета, и пита: — Какво ще кажеш?

Поглеждам в огледалото. Дъщеря ми е преметнала крак върху бедрата му. Откъде наследих тоя тип?, питам се аз. На кого да го върна обратно? Клепачът му е светлосин, а кожата под окото е подпухнала. Не прилича на мъж, на когото му се е случила интересна за разказване случка, а на хлапак с тежка алергия.

— Нищо ти няма — казвам аз.

— Не мога да повярвам, че ми се случи! — недоумява Сид. — Не е истина! Един старчок да ми се нахвърли с юмруци!

Пръстите му стискат бедрото на Алекс.

— Седни отпред, Алекс — заповядвам аз.

Тя се надига да се промуши между предните седалки. В същия момент се чува меко шляпване по задник.

Шумно изпускам въздуха от гърдите си.

— Защо пусна Скоти в болницата с баба и дядо? — пита Алекс.

— Как така защо? Да види майка си. Както ще направиш и ти.

— Може би не е хубаво да я вижда толкова често. Особено сега. Тя няма ли да започне да… изглежда различно?

— Не знам.

— Ами ако я видим как страда?

— Поне ще бъдете до нея — обажда се Сид. — И внимавайте да не задържате всичко в себе си, защото ще луднете. Ей, още не мога да повярвам, че дядо ти ме шибна в окото! — Очите му се свеждат към пакета замразен спанак.

— Той върши подобни неща, макар че отдавна не беше го правил — отвръщам аз. — Наистина беше изненадващо.

— Трябва да видиш майка си — казва Сид, обръщайки се към Алекс.

Тя не възразява. Ако й го бях казал аз, положително щеше да се опъне. Не съм сигурен дали трябва да съм благодарен на Сид или обратното.

Излизам на „Пуео“ и намалявам скоростта. Имам чувството, че пътувам по каменистата Кралска пътека, за да предлагам стоката си на хора, които може би не я искат. Другата причина да тръгнеш по тази пътека била, за да избягаш. Когато някой нарушавал закона, той хуквал по нея, за да отърве кожата.

— Как става така, че НСВА винаги пуска най-малко смешните клипове? — пита Сид.

— За какво говориш? — пита Алекс.

— За „Най-смешните видеоклипове на Америка“. Винаги подбират най-шибаните клипове.

— Всичките им клипове са кофти, Сид — клати глава Алекс.

— Абе има някои, на които се смея до припадък.

— Я млъкнете и двамата — казвам аз, намалявам звука на радиото и спирам до тротоара.

Къщата е скрита зад гъсти бугенвилии и висок зид. От прозореца на втория етаж наднича момиче, после се скрива.

— Това беше Кей — пояснява Алекс.

— Кей ли? Защо казвате така на Калике?

— Много хора си променят името. Дейвид Чан поиска да го наричат с хавайското му име Алика. Според мен тя просто предпочита съкращенията. Не използва и фамилното си име. Само второто. Може би й е писнало от името Лойд.

— С Кей сме в един курс по творческо писане — добавя Сид. — Помниш ли купона, на който беше поканила ония танцьорки на пилон? Беше много яко.

— Ще влезете ли да се видите с нея, докато поговоря с Шели? — питам аз.

Алекс се обръща да погледне Сид.

— Разбира се.

Слизаме от колата, бутаме ниската врата и тръгваме по пътеката към входа. Натискам звънеца. Отвътре се чуват стъпки.

Дъщерята отваря. Аз вдигам ръка за поздрав и оставям приказките на Алекс. Тя прегръща Кей.

— Върна ли се? — пита Кей, поглежда към Сид и добавя: — К’во става?

Той се навежда напред, тя също. Целуват се по устата. Тийнейджърите го правят с лекота, без да влагат чувства, особено момчетата. Не знаят, че скоро това ще се промени.

— Здрасти, мистър Кинг — поздравява ме Кей. — Лойд го няма.

— В офиса ли е? — питам аз. — Работи за благото на страната?

— На сърф е — отвръща тя.

— Нали скоро го оперираха?

— Да. Запази си костта. Искате ли да ви я покажа?

— Не изгуби ли и няколко пръста от крака си? Нима въпреки това сърфира?

— Много е упорит — казва с нотка на гордост Кей, после се отмества, за да ни пропусне.

— Баща ти създава правилата — подхвърля Сид.

Така смятам и аз. Той създава правилата. Замислям се за приятелите на Алекс и могъщите им родители, които, опирайки се на своето минало, цели и начинания, безкомпромисно налагат правилата на живота. Те са толкова могъщи, че поколението им просто вдига ръце и се предава. Никой от тях няма да стане сенатор или собственик на футболен клуб, вицепрезидент на Ен Би Си за Западното крайбрежие или създател на фондация за борба с наднорменото тегло, изобретател на пазарски колички или доставчик номер едно в света на ядки макадамия. Вместо това ще смъркат кока и ще пушат марихуана, ще посещават часове по творческо писане и ще ни се присмиват. Може би ще документират начинанията ни, но никога няма да ги одобрят. Виждам го в очите на двете момичета срещу себе си. Те изпитват съжаление към нас, но въпреки това са решени да се състезават и да ни надминат, макар и по свой начин. Който, разбира се, все още не са открили. Самият аз така и не открих начин да надмина моите предци.

— Майка ти тук ли е?

— Да — отвръща Кей. — На задната веранда.

— Май всички на този остров живеят на верандите си. Отивам да я видя.

Децата стоят плътно едно до друго. Правя няколко крачки и се обръщам. Скупчили са се до стълбите.

— Искаш ли да ти покажа абитуриентската си рокля? — пита Кей. — Много е яка.

Алекс започва да й обяснява за майка си, а аз се питам дали Кей — а и всички деца на приятелите ни — вече знаят за любовната авантюра на жена ми.

Шели седи под бежов брезентов чадър. Пепелникът и кръстословицата са на масичката пред нея. Облечена е с черен бански и черен прозрачен халат. Вижда ме и притиска гърдите си с длани.

— Ох, как ме изплаши! — казва тя и ме шляпва с вестника.

Лицето й има шоколадов цвят. Тя пуши, не използва слънцезащитна козметика и не пази диети и всички общи приятели й се възхищават.

— Кей се е разхубавила — казвам аз. — Защо Калике реши да се нарича така?

— Казва ли ти някой — клати глава Шели. — Опитва се да прикрие хавайските си корени или нещо подобно. Сега пише стихове, които са ужасни. Сядай.

Тя вдига вестника си от стола. Сядам и оглеждам басейна. Тюркоазен, чист и лъскав, какъвто трябва да бъде един басейн.

— Имам новини за Джоуни — започвам аз. — Нещата вървят от зле към по-зле, както се казва. Ще я оставим… да си иде. Боже, няма ли друг начин да го кажа?

Шели вдига слънчевите очила на главата си и пита:

— Кой е лекуващият лекар?

— Сам Джонстън.

— Добър е — кимва тя, сякаш е разочарована, че няма причина да го сменя с друг, после се привежда напред и сплита пръсти пред гърдите си. Това е бойната й поза. Готова е да излекува нелечимото. За момент вярвам, че има на кого да се обади по телефона или да му напише писмо. Тя е в състояние да го направи.

— Това е положението — казвам. — Исках да те предупредя, за да отидеш да я видиш.

— Мамка му, Мат. Просто не знам какво да кажа!

— Вече го каза.

Тя се обляга назад, а аз я потупвам по топлия крак.

— С всички ли го правиш? — пита тя. — Обикаляш да им го съобщиш лично?

— Опитвам се. Само на най-близките ни приятели.

Тя поглежда пакетчето с цигари и смъква слънчевите очила обратно.

— Не е нужно да го правиш. Това е моя работа. Мога да въртя телефоните, а мога и да ги обиколя лично. Господи, това не е за вярване! — От устата й излита тих стон, изпод очилата се търкулват две сълзи.

— Нямам нищо против да обикалям, нали трябва да правя нещо? — Представям си маршрута от къща на къща. Представям си как бавно пълзя напред и променям нещата завинаги. Като вулканична лава. — Нещо да ми кажеш за Джоуни? — подхвърлям.

— Какво? — пита тя и бърше с пръст бузите си. — Молиш ме да й кажа нещо?

Шели не желае да изрече думичката, а и аз не желая да я чуя.

— Не, не — бързам да отвърна. — Знаеш как е. Винаги е приятно да чуеш мнението на другите за нея. Но няма значение. Не сега. — Изправям се и добавям: — Гледам посещенията ми да са кратки. Извинявай. Имам чувството, че съм обърнал къщата ти наопаки и си тръгвам, без да почистя.

Тя не става да ме прегърне. Не е от хората, които прегръщат гостите си и ги изпращат до входната врата. В момента това е добре дошло за мен. Нямах намерение да разпитвам за Джоуни и връзката й. Сега изобщо не бива да мисля за това.

— Ще кажа на Лойд — уверява ме тя. — Още днес ще отидем да я видим. Ако можем да помогнем с нещо, само се обади. Моля те!

— Благодаря, Шели.

— Всъщност забрави. Не е нужно ти да се обаждаш. Аз ще ти звъня, все едно искаш или не искаш. Ще организирам жените. Ще се погрижим за всичко, до най-дребните детайли. Ти само ми кажи какво предпочиташ.

— Благодаря.

Представям си организацията на едно погребение. Храна, цветя, прощална церемония. Тя бърше лице с прозрачния халат и посяга към цигарите.

— Можеш ли да звъннеш на Рейсър, Шели? — питам аз. Кажи му вместо мен. Аз не успях да го направя.

— Разбира се — казва тя и аз си давам сметка колко се радват хората, когато им поставиш конкретна задача.

Децата са в кухнята и ядат пържено пиле направо от голям алуминиев тиган.

— Искаш ли малко? — пита Кей. Лицето й е тъжно и излъчва съчувствие. — От някаква благотворителна вечеря под патронажа на Лойд е. Има и суши, ако го предпочиташ.

Хващам пръчиците, хапвам няколко парченца, след което казвам на Сид и Алекс, че трябва да тръгваме.

Тримата се прегръщат и целуват, обещават си да се чуят скоро. Кей ни изпраща до вратата и поема нагоре по стълбите. Качваме се в колата и бавно потегляме.

— Тя ще го опише — обажда се Алекс. — Знам, че ще седне и ще го опише.

— Какво има за описване? — питам аз.

Една жена живя. Една жена умря.

Обмислям коя да бъде следващата къща. Чий дом да обърна наопаки? Ръсел Клав живее само на една пряка по-надолу, но в момента не ми се ходи при него. След кратко колебание се спирам на Боби и Арт.

Поглеждам към Алекс, преструвайки се, че следя пътните знаци от нейната страна. Лицето й е уморено. Малко преди да стигнем до къщата на Боби, тя казва:

— Знам къде живее, в случай че искаш да го видиш.