Кауи Харт Хемингс
Потомците (15)

15

Спирам на алеята пред къщата на Мичъл. Дворът им е пълен със зеленина — най-вече с папрат и чаени храсти. Дори белите подпори на навеса за автомобили изглеждат плодородни, както са отрупани с гроздовете на виещата се по тях лозница. Алекс каза да им занеса сладкиши, но според мен с единствената цел да останат и за вкъщи. Тя е в състояние да изяде наведнъж цяла тава маласадас.

Изкачвам стъпалата с кутията сладкиши в ръце. Имам чувството, че така изглеждам нелепо. Не се обадих предварително, за да не репетират реакцията си.

— Тук ли сте? — извиквам и надниквам през мрежата за комари. После бутам рамката, влизам и отново извиквам, този път към стълбите: — Аз съм, Мат.

Те слизат едновременно; лицата им са зачервени. Марк и Кай Мичъл са наши семейни приятели, но и двамата са по-близки с Джоуни, отколкото с мен. Марк е по долнище на пижама и, изглежда, се чувства неудобно от вида си. Приличат на хора, които току-що са правили секс, но малко се съмнявам. Семейните двойки не правят секс сутрин, знам го от собствен опит.

— Още ли спите? — питам. — Съжалявам, ако съм ви събудил.

Кай помахва в знак на отрицание.

— Не, просто се карахме. Влизай и сядай. Искаш ли кафе?

— Разбира се — кимвам. — Нося малко сладкиши.

Оставям кутията на кухненската маса, но Марк измъква пакет овесени ядки.

— Със сушени плодове са — пояснява той.

— Аха.

Настаняват се на масата с чаши кафе, здравословната си закуска и флакон витамини. Сипвам малко мляко в чашата си от порцеланова каничка във форма на крава и питам:

— За какво се карате?

— За глупости — отвръща Марк.

— Не са глупости. Постоянно кани гости, но кой върши цялата работа? Аз, разбира се.

— Кой те кара да вършиш нещо? Няма да чистиш, няма да пазаруваш, няма да измисляш разни специални коктейли. Ще дойдат няколко приятели, ще пийнем и ще се посмеем, това е всичко.

— Не е толкова просто.

— Напротив, просто е.

— О, боже! — изведнъж се сепва Кай. — Да не би Джоуни… Искам да кажа, наред ли е всичко с нея? Ние тук се караме за глупости, докато…

— Да — прекъсвам я аз. — Джоуни е добре, поне засега…

Млъквам, опитвайки се да си представя лицата им, когато чуят новината. Желанието ми е да не спират да си ядат овесените ядки. Не искам да слушам съболезнования, нито пък да утешавам някого. После изведнъж осъзнавам, че нямам сили да мина през всички в списъка, който съм съставил снощи.

— Опитвам се да си изясня някои неща — казвам, поглеждам към Кай и добавям: — И да приключа с тях.

— Разбира се — кимва тя.

Марк не казва нищо. Той е в състояние да мълчи с часове. Прилича на човек, който е перманентно зашеметен от живота.

— Кой е той? — питам аз.

Трябва им адски много време да повдигнат чашите кафе от масата до устните си. Марк посяга към един сладкиш с яйчен крем и го налапва целия, с цел да запуши устата си.

— Тя обича ли го? Кой е той?

Кай плъзга ръка по масата и я задържа на милиметри от моята.

— Мат!

— Знам, че ви поставям в неудобно положение — казвам аз и замълчавам за миг. — Но имам нужда да разбера. Да разбера кой е този, който доскоро е чукал жена ми.

Ето, казах го. При това съвсем хладно, а не разгорещено, както реагирах малко по-рано тази сутрин.

Кай прибира ръката си.

— Ядосан си — отбелязва тя.

— Нима? — отвръщам аз и лапвам един сладкиш, за да не мога и аз да говоря. Но въпреки това успявам да кажа: — Какъв според теб да бъда?

— Ето затова — прошепва Кай.

Очите на Марк се разширяват.

Аз дъвча сладкиша. Толкова е вкусен, че за малко да го похваля.

— Затова какво? И кое е това „затова“?

Те мълчат. Аз се усмихвам, тъй като Кай сама се постави натясно.

— Затова ми е изневерявала? Защото говоря с пълна уста? Или защото не съм достатъчно възпитан и езикът ми е нецензурен?

— Нека да отложим този разговор — клати глава Кай. — Първо трябва да се успокоиш.

— Няма да мръдна от тук! — отвръщам аз и поглеждам към Марк.

— Не го познаваш — смотолевя той.

— Да не си посмял, Марк! — повишава тон Кай. — Тя ти е приятелка! Как не те е срам!

— Мат също ми е приятел — отвръща той. — А ситуацията е много деликатна.

— Това е предателство! — изправя се Кай.

— Моля? — поглеждам я аз. — Предателство, значи! Ами аз? Забравяш, че тя ми е изневерявала!

— Слушай какво — казва Кай, обляга лакти на масата и забива показалец в лицето ми. — Грешката не е нейна. Тя имаше нужда от внимание. Беше самотна.

— Докога продължи тази връзка? До самия инцидент?

Марк кимва.

— Кой е той? — отново питам аз.

— Нямам нищо общо с това — вдига ръце Марк. — В момента, в който Кай започваше да говори на тази тема, аз напусках стаята.

— Обзалагам се, че си го правила с удоволствие — казвам аз на Кай. Сега е мой ред да забия показалец в лицето й. — Може би дори си я насърчавала, за да разнообразиш живота си, да му добавиш малко драма, без да се излагаш на рискове.

— Държиш се отвратително — проплаква възмутено Кай, но на мен такива не ми минават.

— Вие кого всъщност защитавате? — питам. — Защото Джоуни не се нуждае от вашата защита. — В гърлото ми засяда буца, но успявам да кажа: — Тя ще умре.

— Не говори така! — извиква Кай.

— Не се подобрява, а се влошава. Ще изключим апаратурата.

Кай се разплаква и това ми носи облекчение. Заемам се да я утешавам, а Марк следва примера ми.

— Извинявай — казвам. — Явно съм разстроен. Не исках да си го изкарвам на вас.

Кай започва да кима, вероятно в знак на съгласие.

— Тя обича ли го? — питам аз.

Марк ме гледа с празен поглед. Явно няма никаква представа. Това е женска територия.

— Как можеш да задаваш такива въпроси, когато жена ти умира? — казва Кай. — На кого му пука? Да, обича го. Беше лудо влюбена. И щеше да ти поиска развод.

— Спри, Кай! — крясва Марк. — Затвори си устата, по дяволите!

— Щяла е да поиска от мен да се разведем? Сериозно ли говориш? — Местя поглед от нея към него и обратно.

— Не трябваше да го казвам! — проплаква Кай. — Особено сега! Какво значение има вече?

— Но е истина, така ли?

— Съжалявам, Мат — казва тя. — И аз бях изненадана от намерението й.

Марк затваря очи, въздъхва дълбоко и лекичко се отмества от жена си.

— Значи Джоуни е имала любовник — казвам аз. — Обичала е не мен, а него. Сега тя умира, аз съм една развалина, но вие отказвате да ми кажете кой е той.

— Брайън — казва Марк. — Брайън Спиър.

— Благодаря — казвам аз и ставам от масата.

Кай продължава да плаче. Обляното й в сълзи лице ми напомня за сина им Люк — той изглеждаше така, когато плачеше. Спомням си, че когато беше по-малък, отколкото е сега Скоти, Люк реагираше само ако му казват „Спайдърмен“. Дори учителите му бяха принудени да го наричат така. Когато вдигал ръка в клас, те му казвали: „Слушаме те, Спайдърмен“. Аз съм този, който успя да го откаже от тази приумица и да го накара да отговаря на собственото си име. Методът ми беше и си остава наша тайна. Ако Люк изобщо си го спомня.

Прибирам си сладкишите и напускам кухнята. Мисля си колко много пъти съм виждал семейство Мичъл през изминалата година и как те нито веднъж не намекнаха, че между Джоуни и мен има проблем. Чувствам се неловко. Марк ме изпраща до входната врата. Отваря с наведена глава и аз излизам, без да кажа нищо. Не мисля, че в близко бъдеще ще имам какво да им кажа.

Тръгвам към колата и се сещам за вечерта, в която изкорених лошия навик на Люк. Бяха ни поканили на вечеря и аз излязох на верандата. Оглеждах градината, а Люк ловеше жаби. В едната си ръка държеше прът с мрежа за почистване на басейна, а в другата — любимата си фигурка на Спайдърмен. Личеше, че започва да се обезкуражава.

— Ей тук виждам една, Люк — подхвърлих аз.

Той понечи да се обърне, но се опомни навреме и остана да гледа право пред себе си.

— Люк — повиках го аз пак с истинското му име. Родителите му и Джоуни си бъбреха край бара. Току-що бяха изпушили един джойнт и бяха шумни и оглупели. — Ще ти кажа нещо много важно — приклекнах до момчето аз. — Спайдърмен е имал вагина.

Люк ме погледна, после премести очи към фигурката в ръката си.

— Виж тук — казах аз и докоснах с пръст чатала на Спайдърмен. — Няма нищо издуто. Ето, абсолютно нищо.

Пръстчето му се плъзна между пластмасовите крака.

— Спайдърмен е бита карта. Останалите супергерои му викат загубеняк. Викат му: „Я се разкарай бе, червен загубеняк!“

Не знаех защо му дрънкам такива неща, но после дочух надрусания кикот на родителите му и се сетих защо.

Люк продължаваше да гледа фигурката.

— Още ли държиш да те наричам Спайдърмен? — попитах го аз.

Той мълчаливо поклати глава.

Излизам от квартала „Нуану“ и карам към къщи. През цялото време в главата ми се блъскат само две мисли: Жена ми умира и Любовникът й се казва Брайън Спиър.