Кауи Харт Хемингс
Потомците (1)

1

Слънцето грее, скорците цвърчат, палмите се полюляват и всичко си е уж както преди. В болницата съм, но на мен ми няма нищо. Сърцето ми бие нормално. Съзнанието ми не е замъглено, мисълта ми тече ясно. Жена ми обаче лежи на повдигнато болнично легло, все едно спи в самолет — с вдървено тяло и наклонена настрани глава. Ръцете й са отпуснати в скута.

— Не можем ли да я свалим? — питам аз.

— Почакай малко — казва дъщеря ми Скоти.

Тя снима майка си с полароид. После започва да си вее със снимката като с ветрило, а аз натискам копчето отстрани на леглото, за да наведа до хоризонтално положение тялото на жена ми.

Джоуни е в кома от двайсет и три дни и през следващите няколко ще трябва да взема решение въз основа на заключението на лекаря. Всъщност просто трябва да чуя какво ще каже той за състоянието й. Няма да се наложи да решавам, тъй като Джоуни има медицинско завещание, в което е изразена волята й относно подобни случаи. Както винаги, тя се разпорежда с живота си.

Днес е понеделник. Доктор Джонстън каза, че ще говорим във вторник, което ме изнервя, сякаш ми предстои романтична среща. Не знам как да се държа, какво да кажа, с какво да се облека. Репетирам отговорите и реакциите си, но съм измислил само такива, които съответстват на благоприятни сценарии. Не съм репетирал план Б.

— Виж — казва Скоти.

Това не е галеното, а истинското й име. Джоуни реши, че ще е страхотно да я нарече на баща си Скот. Аз имах възражения.

Поглеждам снимката, която прилича на онези шегаджийски фотографии, които правим на спящи хора. Не знам защо ги смятаме за смешни. Много работи могат да ти се случат, докато спиш — това май е подтекстът. Виж колко си уязвим и безпомощен. И все пак на тази снимка си личи, че Джоуни не е просто една спяща жена. Тя е на системи и в устата й има ендотрахеална тръба, свързана с апарат, който й помага да диша. Храни се през маркучи и й вливат толкова лекарства, колкото биха стигнали за цяло туземско село на островите Фиджи. Скоти документира живота ни за своите часове по социални науки. На тази снимка Джоуни е в Кралската болница през четвъртата си седмица в кома, която е десета степен по скалата „Глазгоу“ и трета по скалата „Ранчо Лос Амигос“. Беше участвала в състезание с моторни лодки и бе изхвърчала от своя скутер катамаран, който летял с осемдесет мили в час, но мисля, че ще се оправи.

— Реагира инстинктивно на външни стимули по произволен начин, но понякога реакциите й са специфични, макар и непоследователни. — Това ми казва невроложката, млада жена с лек тремор на лявото око, която говори толкова бързо, че ми е трудно да й задавам въпроси. — Рефлексите й са ограничени и често едни и същи при различни стимули — продължава тя.

Нищо от казаното не ми звучи добре, но аз съм убеден, че Джоуни няма да се предаде. Чувствам, че ще се оправи и един ден ще може да живее нормално. Обикновено не греша.

— Защо се е състезавала? — пита невроложката.

Въпросът й ме обърква.

— Предполагам, че за да победи. Да стигне първа на финала.

* * *

— Махни го! — казвам на Скоти.

Тя залепя снимката в албума си и изключва телевизора с дистанционното.

— Не, ето това — посочвам към прозореца аз, към слънцето и дърветата, и птичките по тревата, които подскачат от трохичка на трохичка. Туристите и разни откачени жени им хвърлят храна. — Скрий го. Ужасно ме дразни.

На тропиците е трудно, когато изпаднеш в униние. Обзалагам се, че в големите градове можеш да си вървиш по улиците намръщен и никой няма да те пита какво ти е или да те окуражава да се усмихнеш, но тук всеки смята, че е голям късмет да живееш на Хаваите, рая на Земята. По дяволите раят!

— Да, отвратително — казва Скоти и закрива гледката с плътните щори.

Не се досеща, надявам се, че я преценявам и съм страшно притеснен от това, което виждам. Раздразнителна е, държи се странно. Тя е на десет. Какво правят денем десетгодишните? Скоти прокарва пръсти по прозореца и промърморва: „Само като ги гледам, мога да хвана птичи грип“, след което свива длан на фуния пред устата си и издава звуци на тромпет. Наистина е странна. Кой знае какво става в тази нейна малка глава. Като казвам глава, се сещам, че няма да е зле да се подстриже или поне да се среши. Сплъстената й коса стърчи във всички посоки. Къде ли се подстригва, питам се. Стъпвала ли е изобщо във фризьорски салон? Скоти чеше скалпа си и после оглежда ноктите си. На тениската й пише: „Не съм от лошите момичета. Но мога да бъда!“ Доволен съм, че не е много красива, макар да си давам сметка, че тепърва може да се разхубави.

Поглеждам часовника си. Джоуни ми го подари.

— Стрелките светят, а циферблатът е седефен — каза гордо тя.

— Колко струваше? — попитах аз.

— Знаех си, че това ще е първата ти реакция.

Видях, че е засегната, след като е вложила усилия да избере нещо, което да ми хареса. Тя обича да прави подаръци и се старае да купува такива, които ще подскажат на хората, че им е обръщала внимание, заслушвала се е в думите им и е преценявала желанията им. Поне така изглежда. Не биваше да питам за цената. Тя просто искаше да покаже, че ме познава.

— Колко е часът? — пита Скоти.

— Десет и половина.

— Рано е още.

— Знам — казвам.

Чудя се какво да правим. Тук сме не само за да видим Джоуни с надеждата, че през нощта е отбелязала прогрес и реагира на светлина, звуци и болезнено убождане, но и защото няма къде другаде да отидем. Скоти е на училище по цял ден, а после Естер я прибира вкъщи, но тази седмица я спрях от занятия. Почувствах, че трябва да е по-дълго тук с мен.

— Какво искаш да правим сега? — питам аз.

Тя отваря албума си, който й е единственото занимание.

— Не знам. Да ядем?

— Какво правиш по това време на деня?

— На училище съм.

— А в събота? Тогава с какво си запълваш времето?

— Ходя на плажа.

Мъча се да си спомня последния път, когато съм я гледал сам, и какво сме правили заедно. Мисля, че тогава тя беше на година и половина. Джоуни трябваше да лети до Мауи да се снима за фотосесия и не можа да намери бавачка, а родителите й бяха заети точно в този момент. Адвокат съм и бях по средата на един съдебен процес, но си останах вкъщи. Налагаше се обаче да свърша незабавно някаква работа и сложих Скоти във ваната. Пуснах вътре един сапун и изчаках да видя какво ще се случи. Тя започна да разплисква водата и се опита да я пие, но после видя сапуна и се помъчи да го улови. Той й се изплъзна от ръчичката и тя посегна отново със смаяно изражение на малкото си личице. Измъкнах се незабелязано от банята и седнах да работя в хола с бебефона до мен. Чувах я как се смее, което значеше, че не се дави. Питам се дали това би проработило и сега — да я сложа във вана с хлъзгав сапун.

— Можем да отидем на плажа — казвам аз. — Мама щеше ли да те заведе в клуба?

— Ами естествено. Къде другаде?

— Значи имаме план. След като й поговориш малко и се срещнем със сестрата, ще отскочим до вкъщи и после отиваме.

Скоти изважда една снимка от албума си, смачква я и я хвърля на пода. Чудя се коя е — дали тази на майка й в това легло, защото тя може би не е най-хубавата семейна реликва.

— Иска ми се… — започва дъщеря ми. — Какво ми се иска?

Това е една от игрите ни. От време на време тя назовава някакво място, където желае да се намираме точно в този момент от живота ни.

— Иска ми се да сме на зъболекар — решава Скоти.

— И на мен. Да ни снимат устата на рентген.

— И мама да си избелва зъбите — добавя тя.

Наистина ми се ще да бяхме в кабинета на д-р Бранч, и тримата еуфорични от райския газ, който е сковал устните ни. Дори умъртвяването на зъб е песен в сравнение с тази ситуация. Но най-много ми се иска да съм си у дома и да работя. Трябва да реша кой да купи земята, която семейството ми притежава от 1840 г. Тази продажба ще ме освободи от всички имоти, на които съм съсобственик с роднините ми. Налага се незабавно да проуча фактите, преди да се срещна с братовчедите ми след шест дни. Това е крайният срок. В два часа в дома на братовчеда, известен с прякора Бирата. Тогава трябва да одобрим купувача. Безотговорно е от моя страна, че толкова дълго отлагах да мисля за сделката, но, изглежда, всички в рода се разтакаваме и не решаваме нищо от доста време. Загърбили сме семейното наследство, чакайки някой да се появи изневиделица и да поеме бремето на имотите ни и задълженията ни.

Боя се, че ще се наложи Естер да заведе Скоти на плажа, и се каня да го кажа. Замълчавам в последния момент, обзет от срам. Жена ми е в болница, дъщеря ми има нужда от родители, а аз искам да се отърва от нея и да работя. Пак ли ще я оставя сама във ваната?

Виждам, че се е взряла в майка си. Опряла е гръб на стената и мачка с ръка края на тениската си.

— Скоти, ако няма да й говориш, тогава да тръгваме.

— Добре, да тръгваме.

— Не искаш ли да споделиш с майка си какво става в училище?

— Тя никога не се е интересувала какво става там.

— В такъв случай й разкажи за извънкласните си занимания. Графикът ти е по-натоварен и от на президента. Покажи й албума си. Или каквото си направила в курса по стъкларство.

— Бонг.

Поглеждам я внимателно, преди да реагирам. Няма вид на дете, което съзнава, че е хвърлило бомба. Никога не разбирам дали знае какво говори.

— Интересно — казвам. — И какво е бонг?

Тя свива рамене.

— Едно момче от горните класове ме научи как се прави. Каза, че става за чипс и доматен сос, и всякаква храна, за която си помислиш. Нещо като купичка е.

— Пазиш ли го този… бонг?

— Донякъде. Но мистър Ларсън предложи да го направя на ваза, да сложа в него цветя и да й го подаря — казва Скоти и посочва майка си.

— Страхотна идея!

Тя ми хвърля скептичен поглед.

— Не ме бъркай с някоя скаутка, която си умира да носи радост на болните.

— Извинявай — казвам аз.

Облягам се на стола и разглеждам всяка дупка на тавана. Не знам защо не съм притеснен, но наистина не съм. Сигурен съм, че Джоуни ще излезе от комата, защото при нея нещата винаги се оправят рано или късно. Ще се събуди и Скоти ще има майка, ще можем да поговорим за брака ни и аз да разсея подозренията си. Ще продам земите и ще купя на жена си яхта — нещо, което да я смае, да я накара да отметне назад глава и да се разсмее.

— Предишния път ти беше на легло — казва Скоти.

— Аха.

— И тогава ме излъга.

— Знам, Скоти. Прости ми.

Говори за престоя ми в болницата. Претърпях лека злополука на мотопистата. Ударих се в друг мотоциклет, изхвърчах над кормилото и се стоварих върху купчина червена сгурия. Когато се прибрах, разказах на Джоуни и Скоти какво се е случило, но ги уверих, че съм добре и няма да отида в болницата. Скоти ме подложи на малки тестове, за да демонстрира, че не може да ми се вярва. И Джоуни се включи — играеха на лошото и още по-лошото ченге.

— Колко пръста виждаш? — попита дъщеря ми, вдигнала според мен палец и кутре.

— Това са глупости! — запротестирах. Не исках да ме подлагат на такава проверка.

— Отговори й! — настоя Джоуни.

— Два?

— Добре — каза внимателно Скоти. — Затвори си очите и си пипни върха на носа и застани на един крак.

— Пълни глупости, Скоти! Няма да го направя за нищо на света. Не се дръж с мен като с пиян шофьор.

— Прави каквото ти казва — изкрещя Джоуни.

Тя винаги ми крещи, не само когато е ядосана, просто така разговаря с мен. Крясъците й ме карат да се чувствам глупав, но обичан.

— Докосни с пръст носа си и застани на един крак.

Не помръднах в знак на протест. Знаех, че нещо не ми е наред, но не желаех да влизам в болница. Исках да оставя тялото ми да се справи само с проблема. Чудех се какво ми има. Трудно ми беше да вдигна глава.

— Добре съм.

— Искаш да минеш евтино — каза Джоуни.

Позна, разбира се.

— Права си — казах аз и си представих какво ще стане.

„Имате контузия“, ще каже докторът и ще ми вземе най-малко хиляда долара за някакви ненужни манипулации и съмнителни, много предпазливи съвети да не стигам до съд, после ще трябва да се разправям със застрахователните компании, които нарочно ще загубят някой документ, за да не платят, а болницата ще ме даде на фирма за събиране на вземания и има да се разправям по телефона с хора, които нямат и средно образование.

И за престоя на жена ми съм скептичен. Бъбривата невроложка и неврохирургът казват, че трябва просто да поддържат нивото на кислород и да контролират мозъчния оток. Звучи ми лесно: за подаването на кислород не е нужен хирург.

— Погледни се! — каза тогава Джоуни.

Взирах се в една картина на умряла риба, окачена на стената ни, и се напрягах да си спомня откъде я имаме. Помъчих се да разчета името на художника. Брейди Чъркел? Чърчил?

— Дори не виждаш — каза тя.

— Ами тогава какво да се поглеждам?

— Млъкни, Мат! Приготвяй се и се качвай в колата.

Така и направих.

Оказа се, че ми беше засегнат четвъртият нерв, който свързва очите с мозъка. Това обясняваше защо нещата се размазваха пред очите ми.

— Можеше да умреш — казва сега Скоти.

— В никакъв случай. От четвъртия нерв? На кого му е притрябвал?

— Ти излъга. Каза, че си добре. Каза, че виждаш пръстите ми.

— Не излъгах. Просто налучках верния отговор. А и не беше лошо, че те виждам двойна — все едно си имах близначки.

Тя присвива очи, преценявайки закачката ми.

Спомням си, че когато бях в болницата, Джоуни ми сипа водка в плодовото желе. После си сложи превръзката ми за очи, пъхна се в леглото и подремнахме заедно. Беше хубаво. Последното истински хубаво нещо, което сме правили заедно.

Гложди ме подозрение, че е или е била влюбена в друг мъж. Когато я приеха в болницата, прерових портмонето й, за да намеря застрахователната й карта, и открих бележка, написана на малко синьо листче, което сякаш беше предназначено за тайни писъмца. В бележката се казваше: Мисля за теб. Ще се видим в „Индиго“.

Можеше да е от години. Тя пази избелели сметки и разписки от отдавнашни ваканции, визитки на фирми, които вече не съществуват, билети от прожекциите на „Воден свят“ и „Величие“. Бележката можеше да е и от някоя колежка лесбийка. Фотомоделите постоянно си разменят глупави нежности, а и цветът на листчето беше женски — онзи нюанс на синьото, наречен „Тифани“. Тогава пропъдих подозренията си и се опитах да игнорирам бележката, макар че напоследък се улавям как мисля за уклончивостта и кокетството на Джоуни, за напиванията й и многото вечери, в които излизаше с приятелки. Ако погледна нещата по този начин, една авантюра ми се струва възможна, ако не и неизбежна. Забравям, че Джоуни е със седем години по-млада от мен. Забравям, че се нуждае от постоянно възхищение и забавления. Тя има нужда да се чувства желана, а аз често съм твърде зает, за да й се възхищавам, да я развличам или да я желая. И все пак не мога да си представя, че има любовна връзка. Познаваме се от двайсет и повече години, свикнали сме един с друг. Това, което имаме, ми харесва и знам, че и на нея й харесва. Подозренията ми са неуместни точно сега.

Скоти продължава да ме гледа с присвити очи.

— Можеше да те няма вече — казва тя.

Чудя се защо се е захванала с моето произшествие. Напоследък ми изтъква всички грешки, трикове и шеги. Сякаш съм на прослушване за участие в някакъв филм. Аз съм резервният кандидат. Аз съм таткото. Тя и Естер се опитват да ме подготвят за главната роля, струва ми се, но искам да им кажа, че всичко е наред. Аз съм дубльорът, а звездата ще се завърне скоро.

— Какво друго искаш? — питам аз.

Скоти седи на пода, подпряла брадичка на седалката на един стол.

— Обяд — оживява се тя. — Умирам от глад. И кока-кола.

— Искаше ми се да й поговориш — казвам аз. — Направи го, преди да тръгнем. Мога да ти донеса кока-кола. Ще ви оставя насаме. Няма да слушам какво й разказваш.

Ставам, вдигам ръце над главата си и се протягам. Домъчнява ми, като поглеждам Джоуни. Тя не може да помръдне.

— Диетична ли?

— Мислиш, че съм дебела?

— Не, не си дебела, но Естер те тъпче със захар и боклуци и затова ще те подложа на лека детоксикация, ако нямаш нищо против. Някои неща трябва да се променят.

— Какво значи „детоксикация“?

Тя вдига тънките си ръце над главата и се протяга. От известно време забелязвам, че копира нещата, които правя.

— Това трябваше да го върши сестра ти — промърморвам. — Ей сега се връщам. Не мърдай от стаята. Говори й.