Майкъл Морпурго
Боен кон (22)

Двайсет и първа глава

Лицата на сержант Тъндър и майор Мартин бяха унили и мрачни, докато разговаряха с дядото на Емили след продажбата. В двора вече нямаше коне и купувачите си тръгваха със своите коли и каруци. Албърт и приятелите му стояха около мен натъжени и всички се опитваха да успокоят Албърт.

— Не се измъчвай, Албърт — каза един от тях. — В края на краищата можеше да е много по-лошо, нали? Искам да кажа, че половината от нашите коне отидоха при касапите, в това няма никакво съмнение. Поне знаеш, че Джоуи не го грози опасност при този стар фермер.

— Откъде знаеш това? — попита Албърт. — И откъде изобщо знаеш, че е фермер?

— Чух го да казва това на стария Тъндър, ето откъде знам. И го чух също да казва, че имал ферма долу в долината. Освен това старецът обеща на сержант Тъндър, че Джоуи никога нямало да се налага да работи, докато е жив. И непрекъснато дърдореше за някакво си момиче на име Емили или нещо такова. Аз обаче не схванах и половината от онова, което казва.

— Не мога да разбера що за човек е той — рече Албърт. — Звучи съвсем като луд, като го слушам как говори. „Това бил конят на Емили, който бил неин по право“, която и да е тази Емили. Нали така каза? Какво, по дяволите, означава това? Ако Джоуи принадлежи на някого по право, това е армията, а ако не принадлежи на армията, значи принадлежи на мен.

— По-добре го попитай сам, Албърт — обади се някой друг. — Това е твоят шанс. Той идва насам с майора и стария Тъндър.

Албърт стоеше с ръка под брадичката ми, след това се протегна и ме почеса зад ухото, където знаеше, че обичам най-много. Когато майорът се приближи обаче, той дръпна ръката си, застана мирно и отдаде бързо чест.

— Моля за извинение, сър — каза Албърт. — Бих искал да ви благодаря за това, което сторихте, сър. Знам какво сте направили и съм ви признателен. Не е ваша вината, че не успяхме, но все пак ви благодаря, сър.

— Не знам за какво говори той — отвърна майорът. — А вие сержант?

— Нямам представа, сър — каза сержант Тъндър. — Такива са тези момчета от фермите, нали разбирате, сър? Това е така, защото са откърмени със сайдер^[1] вместо с мляко. Който пък трайно размътва главите им, сър. Това е моето обяснение.

— Моля за извинение, сър — продължи Албърт, изненадан от тяхното безгрижие. — Бих искал да поговоря с французина, сър, който купи моя Джоуи. Бих искал да го попитам, сър, за нещата, които той каза, за тази Емили или както там й е името.

— Това е дълга история — каза майор Мартин и се обърна към стареца. — Може би бихте искали да му разкажете сам, мосю. Това е младежът, за когото говорихме, мосю, онзи, който е отраснал с коня и е изминал целия път до Франция, за да го намери.

Дядото на Емили стоеше и гледаше строго Албърт под рунтавите си бели вежди. Сетне лицето му изведнъж просветна, той протегна ръка и се усмихна широко. Макар и изненадан, Албърт раздруса ръката му.

— Е, млади момко, ти и аз имаме много общо помежду си. Аз съм французин, а ти си Томи^[2]. Вярно е, аз съм стар, а ти си млад. Но и двамата обичаме този кон, нали така? Твоят офицер ми каза, че в родната Англия ти също си бил фермер като мен. Това е най-доброто нещо, което човек може да бъде, и казвам това с мъдростта на годините, които са зад гърба ми. Какво гледате във вашата ферма?

— Главно овце, сър. Няколко крави и малко прасета — отвърна Албърт. — Освен това сеем и ечемик на няколко ниви.

— Значи ти си научил това конче да работи? — рече старецът. — Добре си се справил, синко, много добре. Виждам въпроса в очите ти, преди да го зададеш и затова ще ти кажа откъде знам. Видиш ли, твоят кон и аз сме стари приятели. Той дойде да живее при нас — о, това беше много отдавна, не беше минало много време, откакто войната започна. Беше пленен от германците и те го използваха да тегли санитарните им коли от болницата до фронта и обратно. Тогава с него имаше още един прекрасен кон — голям, блестящ черен красавец — и двамата дойдоха да живеят в нашата ферма, която беше близо до германската военнополева болница. Моята малка внучка Емили се грижеше за тях и ги обикна с цялото си сърце, сякаш бяха нейното собствено семейство. Аз бях единственият, който й беше останал — другите ги отнесе войната. Конете живяха с нас около година или малко повече — няма значение. Германците бяха добри хора и ни дадоха конете, когато си тръгнаха. Така те станаха наши коне, мои и на Емили. След това един ден германците се върнаха, но това бяха други хора, различни от предишните. Нашите коне им трябваха, за да теглят оръдията им, и затова те ни ги взеха. Нищо не можехме да направим. След това моята Емили загуби волята си за живот. Моята малка внучка и без това беше болнаво дете, но сега, когато семейството й вече го нямаше и новото семейство й беше отнето, тя нямаше за какво да живее. Скоро след това започна бързо да вехне и миналата година умря. Беше само на петнайсет. Но преди да умре, тя ме накара да й обещая нещо — че ще намеря някак конете и ще се погрижа за тях. Бях на много разпродажби на коне, но никога не намерих онзи другия, черния. Но ето че намерих поне единия от тях, когото сега ще върна у дома и ще се грижа за него, както обещах на Емили.

Старецът се облегна тежко на бастуна си, слагайки и двете си ръце върху дръжката. Заговори бавно, подбирайки думите си внимателно.

— Томи — продължи той. — Ти си фермер, английски фермер и разбираш, че един фермер, бил той англичанин, французин или белгиец, никога не дава нищо безплатно. Той просто не може да си го позволи. Ние все пак трябва да имаме с какво да живеем, нали така? Твоят майор и сержантът ми казаха колко много обичаш този кон. Разказаха ми също как всеки един от тези мъже е дал последното си пени, за да го купят. Мисля, че това е нещо благородно, и ми се струва, че на Емили тази история би й харесала. Мисля също, че тя би ме разбрала и би одобрила онова, което ще направя сега. Аз съм вече стар човек. Какво бих могъл да правя с коня на Емили? Той не може да се гои на ливадата цял живот, а скоро аз ще бъда твърде стар, за да се грижа за него. И доколкото си спомням и май не греша, той обича да работи, нали? Искам да ти направя… как беше думата, едно предложение. Какво ще кажеш да ти продам коня на Емили?

— Да ми го продадете? — възкликна Албърт. — Но аз не мога да ви платя достатъчно за него. Би трябвало да знаете това. Ние събрахме само двайсет и шест паунда, а вие платихте двайсет и осем. Как бих могъл да го купя от вас?

— Ти не разбираш, приятелю — отвърна старецът, сдържайки смеха си. — Ти изобщо не разбираш. Аз ще ти продам този кон срещу едно английско пени и едно тържествено обещание — че винаги ще го обичаш така, както го обичаше моята Емили и ще милееш за него до края на дните му. И нещо повече, искам да разкажеш на всички за моята Емили и за това как се е грижела за твоя Джоуи и за големия черен жребец, когато двамата дойдоха да живеят при нас. Разбираш ли, приятелю, искам моята Емили да продължи да живее в сърцата на хората. Аз скоро ще умра — до няколко години, не повече. И тогава вече никой няма да си спомня моята Емили. Никой няма да знае каква е била. Всички от семейството ми са мъртви и никой няма да я запази в паметта си. Скоро тя ще бъде само име върху надгробен камък, което никой няма да прочете. Затова искам да разкажеш на приятелите си у дома за моята Емили. Иначе ще бъде, все едно че никога не е живяла. Ще направиш ли това за мен? Така тя ще живее завинаги и точно това е, което искам. Ще сключим ли сделка двамата с теб?

Албърт мълчеше, защото беше прекалено развълнуван, за да каже нещо. Той просто протегна ръка в знак, че приема предложението. Но старецът не я пое, а вместо това сложи ръцете си на раменете му и го целуна по двете бузи.

— Благодаря ти — рече той. След това се обърна, ръкува се с всеки един от войниците поотделно и пое, накуцвайки, обратно, за да се спре пред мен. — Сбогом, приятелю — каза старецът и докосна леко носа ми с устни. — Това е от Емили — промълви той и си тръгна. Беше изминал само няколко крачки, когато се закова на място и се обърна. Размахвайки чепатия си бастун и с престорена укорителна усмивка на лицето извика: — Значи вярно казват, че англичаните са по-добри от французите само в едно отношение. Вие сте по-стиснати. Ти не ми плати моето английско пени, приятелю! — Сержант Тъндър извади едно пени от тенекиената кутия и го даде на Албърт, който хукна при дядото на Емили.

— Ще го пазя като съкровище — каза старецът. — Ще го пазя до края на дните си.

И така аз се прибрах от войната по Коледа. С Албърт на гърба ми ние влязохме в селото, където бяхме поздравени от духовия оркестър на Хадърлий и възторжения звън на църковните камбани. И двамата бяхме посрещнати като победители и герои, но ние знаехме, че истинските герои не се бяха прибрали у дома — те лежаха там сред полетата на Франция редом с капитан Никълс, Топхорн, Фридрих, Дейвид и малката Емили.

Моят Албърт се ожени за Мейзи Кобълдик, както беше казал, че ще направи. Но мисля, че тя никога не ме обикна, нито пък аз нея. Причината за това може би беше нашето взаимно чувство на ревност. Аз отново се върнах към задълженията си в чифлика със скъпата стара Зоуи, която изглеждаше неостаряваща и неуморна. А Албърт се зае отново с фермата и продължи да бие голямата църковна камбана. Той ми разказваше много неща след това — за стария си баща, който сега ме глезеше почти толкова, колкото и собствените си внуци, за прищевките на времето и пазара и, разбира се, за Мейзи, чийто добре опечен хляб беше толкова хубав, колкото той казваше. Но каквито и усилия да полагах, аз така и не опитах от нейните пайове. И знаете ли какво, тя никога не ми предложи от тях.