Майкъл Морпурго
Боен кон (2)

Първа глава

Най-ранните ми смътни спомени са за хълмисти поля, тъмни влажни конюшни и плъхове, които тичаха по гредите над главата ми. Но си спомням добре деня на разпродажбата на коне. Ужасът от него остана с мен през целия ми живот.

Нямах още шест месеца — неукрепнало дългокрако жребче, което никога не се беше отдалечавало от майка си на повече от няколко крачки. Ние бяхме разделени онзи ден под ужасната врява на тръжната площадка, за да не я видя никога повече. Тя беше добра работна кобила, напреднала с годините, но с цялата сила и издръжливост на ирландски впрегатен кон, които личаха от всеки потрепващ мускул по тялото й. Продадоха я само за минути и преди да успея да я последвам през вратника, тя беше изкарана и отведена. Но да се отърват от мен, се оказа не толкова лесно. Навярно причината беше в безумния поглед в очите ми, докато обикалях ограждението, търсейки отчаяно майка си, или може би никой от селяните или циганите там не търсеше длъгнесто тънко конче, при това не съвсем чистокръвно. Но каквато и да беше тя, дълго време се говореше колко малко струвам, преди да чуя удара на тръжното чукче и да бъда поведен към едно друго оградено място.

— Не е зле, а? Само за три лири. Моята малка лудетина! Никак не е зле! — Гласът беше дрезгав и хриплив от пиене и очевидно принадлежеше на моя собственик. Няма да го наричам мой господар, защото един-единствен човек някога ми е бил господар. Собственикът ми държеше в ръцете си въже и се мъкнеше бавно към ограждението, следван от трима-четирима свои червендалести приятели. Всеки от тях също имаше въже. Бяха свалили шапките и саката си и запретнали ръкавите си, пристъпваха бавно към мен ухилени. До този момент не бях докосван от човек и затова заотстъпвах назад, докато накрая опрях в летвите на оградата. Сетне изведнъж всички се втурнаха едновременно към мен, но бяха бавни и аз успях да им се изплъзна, насочвайки се към средата на ограждението, където се обърнах отново с лице към тях. Те вече не се смееха. Изцвилих към майка си и чух отговора й да отеква някъде далече. Именно към този вик се устремих, наполовина щурмувайки оградата, наполовина прескачайки я, но предните ми крака се закачиха в нея и останах там безпомощен. Бях сграбчен грубо за гривата и опашката и почувствах около шията ми да се затяга въже, преди да бъда съборен на земята и задържан там от телата на мъжете, които се скупчиха и насядаха върху мен. Борех се, докато силите ми отслабнаха, ритайки всеки път, когато усещах смазващата тежест върху мен да намалява, но те бяха твърде много и твърде силни за мен. Усетих оглавникът да се плъзва върху главата ми и да се стяга върху шията и муцуната ми.

— Значи си боец, а? — каза собственикът ми и опъна въжето, усмихвайки се през стиснати зъби. — Това е добре! Но тъй или иначе, ще те прекърша. И макар сега да си един малък боен петел, съвсем скоро ще ядеш от ръката ми.

Бях помъкнат по черния път и вързан на късо въже за задния капак на една селска каруца. При всяко извъртане или обръщане на главата ме прорязваше силна болка. Когато наближихме фермата и каруцата изтрополя по моста към стопанския двор, който щеше да стане мой дом, бях вече плувнал в пот от изтощение и юларът беше протрил муцуната ми. Единствената ми утеха тази вечер, когато бях вкаран силом в конюшнята, беше осъзнаването на факта, че не съм сам. Старата кобила, която беше теглила каруцата по целия път от тържището, бе въведена в отделението до мен. Когато влезе, тя се спря да погледне на портата ми и тихо изцвили. Тъкмо понечих да пристъпя към нея, когато новият ми собственик я удари с камшика си по хълбока толкова силно, че аз отново отстъпих назад и се свих в ъгъла до стената.

— Влизай вътре, стара кранта такава! — изрева той. — Голяма напаст си ти, Зоуи, и не искам да научиш това юначе на старите си номера.

Но в този кратък миг аз долових малко съчувствие и доброта в очите на старата кобила, които уталожиха паниката ми и успокоиха духа ми.

Бях оставен там без вода и храна, а той излезе, препъвайки се в заоблените камъни, и тръгна към къщата. Чу се звук от затръшващи се врати и викове, а малко по-късно до слуха ми достигнаха нечии забързани стъпки през двора и развълнувани гласове, които се приближаваха. Две глави се появиха над портата на отделението ми. Едната беше на младо момче, което остана дълго загледано в мен, преценявайки ме внимателно, преди на лицето му да грейне широка усмивка.

— Мамо — заговори то бавно. — Това ще бъде прекрасен и смел кон. Виж го как си държи главата. — И след това добави: — Виж го, мамо, целият е вир-вода. Ще трябва да го избърша.

— Но баща ти каза да не ходиш при него, Албърт — рече майка му. — Каза, че ще бъде добре да поседи сам. И освен това ти забрани да го докосваш.

— Мамо — отвърна Албърт, махайки резето на портата, — когато баща ми е пиян, той не знае нито какво говори, нито какво прави. А когато е пазарен ден, винаги е пиян. Толкова пъти си ми казвала да не му обръщам внимание в такива случаи. Нахрани старата Зоуи, мамо, докато аз се погрижа за него. О, не е ли прекрасен? Той е почти червен или по-точно червеникавокафяв, нали? А този кръст върху челото му е направо съвършен. Виждала ли си някога кон с такъв бял кръст? Виждала ли си някога такова нещо! Аз ще яздя този кон, когато той бъде готов. Ще го яздя навсякъде и няма да има друг, който да може да се мери с него — нито в енорията, нито в цялата страна.

— Ти си само на тринайсет години, Албърт — отбеляза майка му от съседното отделение. — Още си твърде малък, както и той, и баща ти каза да не го докосваш, затова не идвай да ми се оплакваш, ако те хване там.

— Но защо, по дяволите, го е купил изобщо, мамо? — попита Албърт. — Доколкото знам, той искаше теле. Не отиде ли затова на пазара? За теле, което да бозае от старата Селандайн?

— Да, скъпи, баща ти не е себе си, когато е така — отговори тихо майка му. — Каза ми, че Ийстън наддавал за кончето и ти знаеш мнението му за този човек след кавгата им за онази ограда. Сигурно е купил кончето само за да му направи напук. Или поне така ми се струва.

— Е, добре е направил, мамо — рече Артър и пристъпи бавно към мен, събличайки якето си. — Пиян или не, това е най-доброто нещо, което някога е правил.

— Не говори така за баща си, Албърт. Той преживя много. Не е справедливо — каза майка му.

Албърт беше висок горе-долу колкото мен и ми говореше толкова нежно, докато се приближаваше, че аз бързо се успокоих и дори се събуди любопитството ми, докато стоях до стената. Трепнах при първото му докосване, но веднага разбрах, че няма намерение да ми причини никакво зло. Той ме погали първо по гърба и по шията, говорейки през цялото време колко хубаво ще си прекарваме заедно, как ще порасна и ще стана най-умният кон на света и ще ходим на лов заедно. След малко започна да ме разтрива внимателно с якето си и продължи да прави това, докато накрая бях напълно сух. Сетне попи муцуната ми със солена вода там, където кожата беше протрита. Донесе ми наръч уханно сено и дълбока кофа с хладна вода. Мисля, че през цялото време не спря да ми говори. Когато се обърна да си върви, аз го повиках, за да му благодаря, и той като че ли ме разбра, защото се усмихна широко и ме погали по носа.

— Май ще се погаждаме двамата с теб — каза Албърт кротко. — Ще те наричам Джоуи само защото се римува със Зоуи и… да, защото може би ти подхожда. Ще дойда отново утре сутринта — и не се тревожи, аз ще се грижа за теб. Обещавам ти. Сладки сънища, Джоуи.

— Не трябва да говориш на конете, Албърт — обади се майка му отвън. — Те не те разбират, защото са глупави създания. Вироглави и глупави, така казва баща ти, а той е гледал коне през целия си живот.

— Баща ми просто не ги разбира — отвърна Албърт. — Мисля дори, че се бои от тях.

Приближих се до вратата и изпратих с поглед Албърт и майка му, които се отдалечиха в тъмнината. Тогава разбрах, че съм си намерил приятел за цял живот. Между нас имаше инстинктивна и непосредствена връзка, доверие и обич. До мен старата Зоуи проточи шия над портата си в опит да ме докосне, но носовете ни така и не се срещнаха.