Майкъл Морпурго
Боен кон (13)

Дванайсета глава

Може би рязката промяна след няколкото идилични месеца с Емили и дядо й направиха онова, което последва, толкова тежко и мъчително за Топхорн и мен. Или може би просто с всеки следващ ден войната ставаше все по-ожесточена. На някои места оръдията бяха наредени само на няколко метра едно от друго в продължение на цели мили и след като отекнеше яростният им рев, цялата земя трепереше под краката ни. Колоните с ранени изглеждаха безкрайни, а полетата зад окопите бяха превърнати в пустош.

Работата сега в никакъв случай не беше по-тежка отпреди, когато теглехме каруцата с ранените, но вече не прекарвахме нощите си в конюшня и, разбира се, не се ползвахме от закрилата на Емили. Изведнъж войната вече не беше далечен тътен. Бяхме се върнали сред ужасяващата врява и зловонието на битката, теглейки оръдието си през калта.

Понякога ни подканяха, друг път ни шибаха с камшици и никой не се интересуваше особено как се чувстваме, стига оръдията да стигнеха там, където трябваше да отидат. Не че войниците бяха жестоки, просто самите те като че ли бяха направлявани от някаква страховита сила, която ги караше да нехаят както за себе си, така и за нас.

Храната не достигаше. С идването на зимата получавахме дажбата си от царевица само от време на време, а и сеното беше оскъдно. Един по един започнахме да губим теглото и здравето си. В същото време сраженията ставаха все по-яростни и продължителни и все по-дълги ставаха часовете, през които теглехме оръдията. Непрекъснато ни измъчваха болки и студ. Завършвахме всеки ден, покрити с пласт от студена капеща кал, която като че ли се просмукваше през кожата ни и смразяваше костите ни.

Впрягът от шест коня, който теглеше оръдието, беше разнороден. От четиримата, към които се присъединихме, само един имаше ръста и силата на артилерийски кон — едър юнак на име Хайни, който винаги изглеждаше съвършено невъзмутим, каквото и да се случваше около него. Останалите от впряга се опитваха да следват примера му, но само Топхорн успяваше. Хайни и Топхорн бяха водещата двойка, а аз се озовах непосредствено зад Топхорн, впрегнат до едно слабо жилесто конче, което наричаха Коко. То имаше бели петна по муцуната си, които често развеселяваха войниците, покрай които минавахме. Но иначе Коко изобщо не беше забавен, защото имаше най-отвратителния нрав, който някога съм срещал преди или след това. Когато Коко ядеше, никой — било то кон или човек — не смееше да се приближи на разстояние, при което можеше да бъде достигнат от зъбите или копитата му. Зад нас имаше двойка сиво-кафяви понита със светложълти опашки и гриви, които много си приличаха. Никой не можеше да ги отличи едно от друго и дори войниците не ги наричаха по име, а им викаха просто „двата златисти хафлингера“^[1]. Заради това, че бяха красиви и неизменно дружелюбни, те се радваха на много внимание и дори на малко обич от страна на артилеристите. Те вероятно представляваха нелепа, но ободряваща гледка за уморените войници, които ни виждаха да преминаваме през разрушените села на път за фронта. Нямаше съмнение, че работеха не по-малко усърдно от нас и въпреки по-малкия си ръст тези кончета изобщо не ни отстъпваха по издръжливост. Но при лекия галоп действаха като спирачка, бавеха ни и разваляха ритъма на целия впряг.

Макар и странно, но именно огромният Хайни първи показа признаци на слабост. Студената поддаваща кал и липсата на добър фураж през тази ужасна зима съсухриха едрото му тяло и само за няколко месеца го превърнаха в жалко мършаво създание. И така, за моя най-голяма радост — трябва да призная това — аз бях преместен в челната двойка до Топхорн. А Хайни мина отзад до Коко, който още от самото начало нямаше голяма сила в запас. Те и двамата бързо отслабнаха, докато накрая от тях имаше някаква полза само когато теглехме оръдието по равен твърд терен, но тъй като това се случваше рядко, скоро престанаха да ни бъдат от помощ и само правеха работата ни още по-мъчна.

Прекарвахме нощите на фронта, потънали до глезените в ледената кал, при условия много по-тежки от онази първа зима, когато Топхорн и аз бяхме кавалерийски коне. Тогава всеки кон си имаше войник, който да се грижи за него и да го утешава, но сега от първостепенна важност беше боеспособността на оръдията, а ние идвахме едва на второ място. Бяхме обикновени товарни коне и се отнасяха към нас точно като с такива. Лицата на самите артилеристи бяха посивели от изтощение и глад. Единственото, което имаше значение за тях сега, беше да оцелеят. Само добрият стар артилерист, когото бях забелязал онзи първи ден, когато ни отведоха от чифлика, намираше време да постои с нас. Той ни хранеше с парчета корав черен хляб и прекарваше повече време с нас, отколкото с другите войници, които като че ли избягваше. Той беше размъкнат пълничък човек, не особено висок, който постоянно хихикаше за нещо и говореше повече на себе си, отколкото на другите.

Резултатът от постоянния живот на открито, недохранването и тежката работа вече се виждаше при всички ни. Малко от нас бяха запазили козината по глезените си и целите ни крака бяха покрити с напукани рани и язви. Дори дребничките здрави хафлингери започнаха да губят кондиция. Както и останалите, усещах мъчителна болка при всяка стъпка, особено в предните крака, които от коленете надолу бяха целите изранени, и нямаше кон във впряга, който да не куца. Ветеринарите ни лекуваха колкото можеха и дори най-коравосърдечните артилеристи изглеждаха обезпокоени от състоянието ни, но никой не можеше да ни помогне, преди калта да изсъхне.

Ветеринарните лекари клатеха унило глави и когато можеха, задържаха най-отпадналите коне, за да могат да се възстановят и да си починат, но състоянието на някои толкова се беше влошило, че ги отвеждаха и застрелваха след преглед при ветеринаря. Това се случи една сутрин и с Хайни и по-късно, минавайки покрай него, го видяхме да лежи в калта — масивна рухнала останка от кон. Последва го Коко, който беше ударен от шрапнел и трябваше да бъде бързо умъртвен на мястото, където лежеше встрани от пътя. Колкото и да не го харесвах — защото той беше проклето създание — пак ми дожаля за него, защото беше ужасно да видиш как един твой другар по съдба, с когото си теглил толкова дълго, бива захвърлен и изоставен в случайна яма.

Малките хафлингери останаха с нас през цялата зима и напрягаха широките си гърбове, теглейки хамутите с цялата сила, която успяваха да съберат. Те бяха кротки и добри създания, които не хранеха и най-малка враждебност в смелите си души, поради което Топхорн и аз искрено ги обикнахме. На свой ред те търсеха в нас подкрепа и приятелство, които ние охотно им давахме.

За първи път забелязах, че Топхорн отслабва, когато почувствах, че оръдието е станало някак по-тежко от обикновено. Преминавахме през един малък поток, когато колелата затънаха в калта. Погледнах бързо към него и изведнъж видях, че нещо се беше случило — той просто не можеше да пристъпи. Очите му издаваха непоносима болка и затова напрегнах всичките си сили, за да облекча товара му.

Тази нощ, докато дъждът плющеше безмилостно по гърбовете ни, аз стоях над него, опитвайки се да го пазя с тялото си. Топхорн лежеше в калта по корем както винаги, но този път извърнат настрани и от време на време повдигаше глава, когато спазмите на кашлицата разтърсваха тялото му. Той кашля непрестанно през цялата нощ и спа на пресекулки. Аз се тревожех за него, побутвах го с муцуната си и го ближех, опитвайки се да го стопля, да го утеша и да му покажа, че не е сам в болката си. Самия себе си успокоявах с мисълта, че никога през живота си не бях срещал кон с такава воля и издръжливост като Топхорн и че приятелят ми има огромен запас от сила, на която да разчита в това изпитание.

И наистина на другата сутрин той беше на крака още преди артилеристите да ни донесат дажбата от царевица, и макар да беше обронил глава и да пристъпваше малко тромаво, виждах, че има силата да оцелее, стига само да го оставеха да си почине.

Забелязах обаче, че когато ветеринарят дойде същия ден да огледа редицата от коне, задържа погледа си за дълго върху Топхорн и се заслуша внимателно в дишането му.

— Този юнак действително е силен — чух го да казва на очилатия офицер, когото не харесваха нито конете, нито хората. — В него тече добра кръв, дори твърде добра, хер майор, и може би точно това ще го погуби. Той е твърде благороден, за да тегли оръдия. Бих го оставил да си почине, но вие сигурно нямате с кого да го заместите, нали? Предполагам, че ще издържи, но днес я карайте по-полека, хер майор. Щадете впряга си колкото можете, защото иначе няма да имате впряг. А без впряг от оръдието ви няма да има голяма полза, нали така?

— Той ще трябва да прави каквото правят и другите, хер доктор — каза майорът с метални нотки в гласа си. — Нито повече, нито по-малко. Не мога да правя изключения. Ако прецените, че е годен, значи е годен и това изчерпва въпроса.

— Той е годен за работа — каза ветеринарят неохотно. — Но ви предупреждавам, хей майор. Трябва да бъдете внимателен.

— Правим каквото можем — отвърна офицерът безразлично. И това беше самата истина. Калта беше тази, която ни убиваше един по един, калта, липсата на подслон и оскъдната храна.