Майкъл Морпурго
Боен кон (8)

Седма глава

Веднага след сутрешната тръба, докато ровехме в торбите за зоб за последните зърна овес, видях капитан Джейми Стюарт да крачи покрай върволицата коне към нас. Зад него се влачеше млад кавалерист с огромен шинел и фуражка, когото не бях виждал никога по-рано. Той имаше розови бузи, беше младолик и нещо в него ми напомни за Албърт. Почувствах, че е неспокоен, защото се приближи към мен колебливо и неохотно.

Капитан Стюарт почеса Топхорн зад ушите и го погали по меката муцуна, както правеше всяка сутрин при първата им среща, а след това протегна ръка и ме потупа нежно по шията.

— Добре, редник Уорън, това е конят, за който ти говорех — рече капитан Стюарт. — Приближи се, редник, няма да те ухапе. Това е Джоуи. Този кон принадлежеше на най-добрия приятел, когото съм имал, и затова искам да се грижиш за него, ясно ли е? — Тонът му беше строг и неприветлив. — И редник, ще мога да те държа под око през цялото време, защото тези двама красавци са неразделни. Те са най-добрите коне в ескадрона и го знаят. — Той пристъпи към мен и бръсна един перчем от очите ми. — Джоуи — прошепна капитан Стюарт, — грижи се за него, той е само едно младо момче, което доста изпати в тази война.

И така, когато ескадронът потегли отново на поход, открих, че вече не мога да вървя редом с Топхорн както преди, когато бях с капитан Никълс — сега аз бях просто един от редовите кавалерийски коне, които заедно с ездачите си следваха офицерите в дълга колона. Но всеки път, когато спирахме за храна или на водопой, редник Уорън винаги ме отвеждаше при Топхорн, за да можем да бъдем заедно.

Редник Уорън не беше добър ездач — разбрах това в момента, в който ме възседна. Той винаги беше напрегнат и ме яздеше някак тежко, все едно на гърба ми имаше чувал с картофи. Не притежаваше нито опита и увереността на ефрейтор Самюел Пъркинс, нито финеса и чувствителността на капитан Никълс. Поклащаше се неравномерно на седлото и винаги дърпаше юздите прекалено силно, поради което непрекъснато се налагаше да повдигам глава, за да отслабя опъна. Но слезеше ли от седлото, ставаше най-благият сред хората. Беше добросъвестен и всеотдаен към мен и се грижеше за честите рани и ожулвания, които седлото неизменно ми причиняваше. Никой не беше треперил така над мен, откакто напуснах дома си. И именно благодарение на неговото внимание и обич останах жив през следващите няколко месеца.

Имаше няколко малки схватки през тази първа есен от войната, но както капитан Никълс беше предсказал, ние бяхме използвани все по-малко като кавалерия и все повече като транспорт за конната пехота. Всеки път, когато се натъкнехме на врага, ескадронът слизаше от конете, изваждаше пушките от калъфите и конете оставаха назад под грижите на няколко кавалеристи. Така ние престанахме да участваме в сражения и вместо това чувахме далечния пукот на карабините и трясъка на картечниците. Когато нашата част се върнеше и ескадронът потеглеше отново, винаги имаше един-два коня без ездачи.

Понякога вървяхме часове и дни наред, сякаш никога нямаше да се спрем. След това изведнъж покрай нас през прахта профучаваше мотоциклет, чуваха се резки заповеди, пронизителният зов на тръбата, след което ескадронът свиваше от пътя и отново влизаше в сражение.

По време на тези дълги душни походи и през студените нощи, които последваха, редник Уорън започна да ми говори. Той ми разказа как в първото сражение, в което капитан Никълс намери смъртта си, конят му бил убит по време на атаката и как само няколко седмици преди това работел като помощник ковач при баща си. След това избухнала войната. Както сам призна, в началото Уорън не искал да се записва в армията, но скуайърът^[1] на селото разговарял с баща му, който, понеже ползвал под наем къщата и ковачницата на скуайъра, нямал друг избор, освен да изпрати сина си на война. И тъй като бил израснал сред коне, Уорън постъпил в кавалерията.

— Казвам ти, Джоуи — поде той една вечер, докато чистеше копитата ми, — казвам ти, не мислех, че някога ще се кача отново на кон след онази първа битка. Странното, Джоуи, беше, че ме плашеше не стрелбата. По някаква причина ме ужасяваше самата мисъл да яздя отново кон. Никога не бих си помислил, че такова нещо е възможно. Не и при положение че съм израснал в ковачница и така нататък. Но аз все пак преодолях това, и то благодарение на теб, Джоуи. Ти ми върна предишната увереност. И сега като че ли съм способен на всичко. Чувствам се като един от онези рицари в бляскава броня, когато съм на теб.

С настъпването на зимата започнаха да валят проливни дъждове. В началото това дойде като известно облекчение след прахта и непоносимите мухи, но скоро полетата и пътищата потънаха в кал. Ескадронът не можеше да намери сухо място, където да направи лагера си, и затова и хора, и коне бяха непрекъснато мокри до кости. Вече почти нямаше къде да се скрием и нощем стояхме до глезените в студената процеждаща се кал. Но редник Уорън се грижеше за мен с цялата преданост на младежкото си сърце. Винаги когато можеше, ми намираше някое сухо място, разтриваше ме със стиска суха слама, за да върне топлината на тялото ми, и гледаше торбата ми за зоб да е пълна, за да имам сили да продължа. Докато седмиците се изнизваха една след друга, той все повече се гордееше със силата и издръжливостта ми и моята привързаност към него ставаше все по-голяма, което беше очевидно за всички. Само да можеше, мислех си, само да можеше той да се грижи за мен и да ме тимари, а някой друг да ме язди.

Моят редник Уорън ми разказваше надълго и нашироко как върви войната. Според него ние щяхме да бъдем изтеглени в резерв зад нашите бойни линии. Военните действия, изглежда, бяха в застой и армиите се бяха окопали дълбоко в калта. Първоначалните ями и землянки се бяха превърнали в окопи и окопите се бяха срещнали един с друг, движейки се на зигзаг из полетата от морето чак до Швейцария. Напролет, каза редник Уорън, ние щяхме да бъдем използвани отново, за да бъде намерен изход от тази безизходица. Кавалерията можеше да отиде там, където пехотата не можеше и ние бяхме достатъчно бързи, за да преодолеем окопите. Кавалерията щеше да покаже на пехотата как се прави това, каза той. Но първо трябваше да преживеем зимата и да почакаме земята да стане достатъчно твърда, за да може кавалерията да се използва ефективно.

Топхорн и аз прекарахме тази зима, пазейки се един друг колкото можем от снега и кишата, а в това време само на няколко мили от нас непрестанно се чуваше тътенът на оръдията. Виждахме бодрите войници, които се усмихваха под металните си каски, докато маршируваха към фронта с песни, смях и шеги, и наблюдавахме оределите редици от измъчени измършавели мъже, които се връщаха обратно, пристъпвайки едва-едва под прогизналите си наметала.

От време на време редник Уорън получаваше писмо от вкъщи и ми го четеше шепнешком, за да не би някой да го чуе. Всички писма бяха от майка му и в почти всички пишеше едно и също:

Скъпи мой, Чарли — четеше той. — Баща ти се надява, че си добре, както и аз. Мъчно ни е, че няма да си с нас на Коледа — масата в кухнята изглежда празна без теб. Малкият ти брат помага, когато може в работата и баща ти казва, че се справя добре, въпреки че е доста малък и не е достатъчно силен, за да държи конете. Мини Уъртъл, старата вдовица от фермата Ханифорд, умря миналата седмица в съня си. Тя все пак беше на осемдесет, въпреки че според мен би роптала срещу това, ако можеше. Тя беше най-голямото мрънкало на света, нали си я спомняш каква беше? Е, синко, това са новините около нас. Твоята Соли от селото ти изпраща най-добрите си пожелания и ми каза да ти предам, че скоро ще ти пише. Пази се, скъпо момче, и си ела скоро вкъщи.

Твоята любяща майка

— Но Сали не ми пише, Джоуи, защото не може или във всеки случай не много добре. Но когато всичко това свърши, аз ще се прибера у дома и ще се оженя за нея. Ние сме отраснали заедно, Джоуи, познавам я, откакто се помня. Мисля, че я познавам дори по-добре от себе си и я харесвам много повече.

Редник Уорън наруши ужасната монотонност на тази зима. Той повдигна духа ми и забелязах, че Топхорн също се радва на всяка негова поява. Доброто момче никога не разбра колко много означаваше за нас. През тези ужасни дни много коне отидоха във ветеринарната лечебница и никога не се върнаха. Подобно на конете, които се използват за лов, нас ни подстригваха, поради което ставахме по-изложени на калта и дъжда. По-слабите сред нас страдаха повече от това, защото нямаха нашата жилавост и много от тях не преживяха зимата. Но Топхорн и аз дочакахме пролетта. Топхорн го мъчеше тежка кашлица, която разтърсваше цялото му масивно тяло, сякаш се опитваше да изтръгне живота му отвътре. Капитан Стюарт беше този, който го спаси, хранейки го с горещо кърмило и завивайки го колкото може през най-студеното време.

И след това през една мразовита нощ, когато гърбовете ни бяха покрити със скреж, войниците дойдоха при нас неочаквано рано. Още не се беше зазорило. През цялата нощ бе имало тежък артилерийски огън. Това не беше едно от рутинните учения, което бяхме свикнали да очакваме. Кавалеристите вървяха покрай редицата с коне в пълно бойно снаряжение: два патрондаша, раница с противогаз, пушка и сабя. Ние бяхме оседлани, изведоха ни тихо от лагера и поехме надолу по пътя. Войниците разговаряха за предстоящата битка и цялото чувство на безсилие и раздразнение, предизвикани от принудителното бездействие, се стопиха, докато пееха на седлата. И моят редник Уорън пееше с тях, с цяло гърло като всички останали. В сивия здрач на нощта ескадронът се присъедини към полка сред останките на едно полуразрушено селце, обитавано само от котки, и останахме там около час, докато бледата светлина на зората запълзя към хоризонта. Яростният рев на оръдията продължаваше и земята все така тръпнеше под краката ни. Минахме покрай полевата и леката артилерия, преди да потеглим в тръс към помощните окопи, откъдето зърнахме за пръв път бойното поле. Опустошението и разрухата бяха навсякъде. Нито една сграда не беше останала непокътната. Нито стръкче трева не растеше сред разкъсаната и разорана от снарядите земя. Песните замряха и ние продължихме в зловещо мълчание към окопите, които бяха претъпкани с войници, вече сложили щиковете на пушките си. Те ни поздравяваха откъслечно, докато преминавахме по мостчетата над траншеите към пустошта на ничията земя и ужасяващия безпорядък от бодлива тел, преграждения и снарядни ями. Изведнъж оръдията замлъкнаха. Преминахме през бодливата тел. Ескадронът се разгърна в широк неравен строй и се чу призивният звук на тръбата. Почувствах шпорите да се забиват в хълбоците ми, тръгнах редом до Топхорн и скоро преминахме в тръс.

— Накарай ме да се гордея с теб, Джоуи — каза редник Уорън, изваждайки сабята си. — Накарай ме да се гордея с теб.