Майкъл Морпурго
Боен кон (7)

Шеста глава

Около всички нас на кораба витаеше дух на въодушевление и трепетно очакване. Войниците преливаха от оптимизъм, сякаш бяха тръгнали на някакъв голям военен пикник. Като че ли никой от тях нямаше и най-малката грижа на света. Докато се занимаваха с нас в отделенията в трюма, те се смееха и шегуваха, както не бях ги чувал никога преди. И ние се нуждаехме от тяхната увереност, защото морето беше бурно и много от нас станаха неспокойни, докато корабът беше подмятан диво от високите вълни. Някои започнаха да се мятат и да ритат в отделенията си в отчаян опит да се освободят и да намерят земя, която не се издига и не пропада под краката им, но войниците бяха винаги наблизо, за да ни задържат и успокоят.

Но моето успокоение не дойде от ефрейтор Самюел Пъркинс, който държеше главата ми, когато положението стана най-тежко, защото ме потупваше по толкова властен начин, че съвсем ясно почувствах неговата неискреност. Моята утеха дойде от Топхорн, който запази самообладание през цялото време. Той протегна глава над преградата и ми позволи да се облегна на шията му, докато се опитвах да залича от ума си страховитото усещане за пропадане и звуците на необуздан ужас, които ме връхлитаха отвсякъде.

Но щом акостирахме, настроението се промени веднага. Конете възвърнаха спокойствието си, когато почувстваха коравата неподвижна земя под копитата си, но войниците се умълчаха и навъсиха, докато вървяхме покрай безкрайните колони от ранени, които очакваха да бъдат откарани обратно в Англия. След като слязохме на брега и тръгнахме покрай вълнолома, капитан Никълс през цялото време гледаше към морето, така че никой да не види сълзите в очите му. Ранените бяха навсякъде — върху носилки, на патерици, в открити линейки — и лицето на всеки от тях носеше печата на дълбоко страдание и болка. Те се опитваха да си придават смелост, но шегите и закачките, които подхвърляха, бяха натежали от покруса и сарказъм. Никакъв старши сержант и никакъв вражески артилерийски огън не могат да накарат група войници да замълчат толкова ефективно, колкото тази ужасяваща гледка, защото тук за първи път мъжете видяха със собствените си очи лицето на войната, която ги очакваше и като че ли никой от тях не беше подготвен за това.

Веднъж щом излезе сред откритото поле, ескадронът захвърли непривичния плащ на унинието и възвърна предишния си дух. Мъжете отново запяха на седлата и започнаха да си разменят шеги. Чу се смях. През този и през следващия ден им предстоеше дълъг, дълъг поход през прахта. Спирахме само за по няколко минути на всеки час и след това продължавахме марша си до тъмно. След това вдигахме лагер близо до някое село, но винаги до река или поток. Войниците ни щадяха по време на похода, често слизаха от седлата и вървяха редом с нас, за да ни дадат възможност да си починем. Но най-сладко от всичко бяха пълните кофи с хладна, утоляваща жаждата вода, които ни носеха всеки път, когато спирахме край някоя река. Забелязах, че преди да започне да пие, Топхорн всеки път разклащаше глава във водата и затова, ако бях близо до него, по муцуната ми и по шията ми се посипваха хладни пръски вода.

Когато спирахме, ни връзваха на дълги конски колони, както правеха по време на маневрите в Англия. Животът на открито все повече ни каляваше. Но сега беше по-студено и от влажните есенни мъгли, които падаха вечер, често ни побиваха тръпки. Всяка вечер и сутрин получавахме предостатъчно фураж, щедра дажба царевица от торбите за зоб и пасяхме винаги когато можехме.

С всеки следващ час от похода се приближавахме все повече до далечния тътен на оръдията и сега нощем хоризонтът се озаряваше от оранжеви припламвания от единия си край до другия. Бях чувал пукота на пушките и преди в казармите и той не ме безпокоеше ни най-малко, но ревящото кресчендо на тежките оръдия изпращаше тръпки на ужас по гърба ми и тревожеше съня ми с откъслечни кошмари. Но всеки път, когато се събудех, върнат в реалността от грохота на оръдията, Топхорн винаги беше до мен, готов да ми вдъхне смелост и да ме подкрепи. Това беше едно бавно бойно кръщение за мен, но без Топхорн мисля, че никога нямаше да свикна с оръдията, защото яростта и тътнежът на фронтовата линия, колкото повече се приближавахме към нея, ми отнемаха цялата сила и дух.

По време на похода Топхорн и аз вървяхме винаги заедно, рамо до рамо, защото капитан Никълс и капитан Стюарт рядко се отделяха един от друг. Те изглеждаха някак различни по дух от другите по-шумни и весели офицери. Колкото повече опознавах капитан Никълс, толкова повече го харесвах. Той ме яздеше също като Албърт, с добра ръка и здраво стиснати колене и затова въпреки ръста си — а той беше едър човек — го чувствах лек на гърба си. И след дълъг поход винаги намираше да каже някоя блага дума на подкрепа и благодарност. Всичко това беше в пълна противоположност с безжалостния начин, по който ме яздеше ефрейтор Самюел Пъркинс. Аз го зървах от време на време и всеки път ми ставаше мъчно за коня, който яздеше.

Капитан Никълс не пееше и не подсвиркваше, както правеше Албърт, но понякога, когато бяхме насаме, ми говореше. Изглежда, че никой не знаеше къде точно се намира врагът. В това, че настъпваше и ние отстъпвахме, нямаше никакво съмнение. Нашата задача беше да не му позволим да ни обходи във фланг — ние не искахме той да се вклини между нас и морето и да заобиколи в гръб цялата британска експедиционна армия. Но нашата кавалерийска дивизия трябваше първо да намери противника, а той така и не се появяваше. Бродехме из полетата дни наред, докато най-накрая се натъкнахме на него погрешка — и това беше ден, който никога няма да забравя, денят на нашата първа битка.

Над войнишката колона прелетя слух, че врагът е бил забелязан — пехотен батальон, поел в настъпление. Те бяха някъде там, на около миля^[1] от нас, скрити зад гъстата дъбова гора по протежение на пътя. Отекнаха заповеди: „Напред! Групирайте се в ескадронна колона! Саби вън!“ Като един мъжете посегнаха към хълбоците си и извадиха сабите от ножниците. Въздухът затрептя от блестящата стомана, преди остриетата да полегнат върху раменете на кавалеристите. „Ескадрон, саби на дясно рамо!“, дойде командата и ние навлязохме разгърнати в редица в гората. Почувствах коленете на капитан Никълс притиснати плътно до тялото ми и той отпусна малко юздите. Тялото му беше изопнато и за пръв път ми тежеше.

— Спокойно, Джоуи — каза той тихо. — Спокойно. Не се вълнувай. Всичко ще бъде наред, не се тревожи.

Обърнах се и погледнах Топхорн, който вече пристъпваше на пръсти, готов за очаквания тръс, който знаехме, че предстоеше. Аз се приближих инстинктивно към него и след това, когато тръбата прозвуча, ние се хвърлихме в атака, излизайки от сенките на гората под ясното слънце на битката.

Тихото проскърцване на кожата, дрънченето на сбруята и резките трескави заповеди постепенно бяха заглушени от тропота на копитата и общия вик на кавалеристите, които препускаха към врага долу в долината под нас. С крайчеца на окото си зърнах проблясването на тежката сабя на капитан Никълс. Почувствах шпорите му да се забиват в хълбоците ми и чух бойния му призив. Видях сивите войници пред нас да вдигат пушките си, чух смъртоносното тракане на картечницата и след това изведнъж открих, че нямам ездач, тежестта от гърба ми беше изчезнала и бях сам начело на ескадрона. Топхорн вече не беше до мен, но с живата маса от коне зад себе си знаех, че имаше само една посока, в която можех да галопирам, и тя беше напред. Обзе ме сляп ужас, а свободните шпори, които се мятаха и забиваха в мен, ме доведоха до полуда. Без ездач на гърба си, достигнах първи коленичилите стрелци и те се пръснаха, когато ги връхлетях.

Препусках, докато останах съвсем сам, далече от шума на битката, и нямаше да се спра, ако не бях видял Топхорн отново до мен с капитан Стюарт, който се пресегна към юздите ми и ме поведе отново към бойното поле.

Чух, че сме спечелили. Но навсякъде наоколо лежаха мъртви и ранени коне. Повече от една четвърт от ескадрона беше изгубен в едно-единствено сражение. Всичко беше толкова бързо и смъртоносно. Група пленници в сиви униформи стояха скупчени под дърветата, докато ескадронът се прегрупираше. В това време войниците говореха въодушевено и разточително за победата, която беше дошла по-скоро по случайност, отколкото по план.

Никога повече не видях капитан Никълс и ме обзе огромна и непоносима тъга, защото той беше добър и благороден човек и се беше грижил за мен, както бе обещал. Както щях да разбера след време, на света нямаше много други такива мъже.

— Той щеше да се гордее с теб, Джоуи — каза капитан Стюарт, докато ме водеше към колоната на ескадрона заедно с Топхорн. — Той щеше да се гордее с теб, ако те беше видял как препускаш напред. Той загина, водейки тази атака и ти я завърши вместо него. Капитан Никълс щеше да се гордее с теб.

Топхорн бдеше над мен тази нощ, докато лагерувахме в края на гората. Ние гледахме заедно обляната в лунна светлина долина и аз копнеех по дома. Единствено случайно покашляне или стъпките на някой от часовите нарушаваха тишината на нощта. Оръдията най-сетне бяха замлъкнали. Накрая Топхорн полегна до мен и заспахме.