Майкъл Морпурго
Боен кон (6)

Пета глава

През няколкото кратки седмици до заминаването ми на война аз трябваше да бъда превърнат от работен кон в боен. И това не беше никак лека трансформация, защото мразех строгата дисциплина в школата по езда и мъчителните усилни часове на полевите маневри. У дома дългите разходки с Албърт по черните пътища и през полята ми бяха носили радост и там горещината и мухите като че ли не бяха имали никакво значение. Обичах дори тежките дни на оран и браносване редом до старата Зоуи, но причината за това бяха доверието и предаността, които ни свързваха. А сега имаше само безкрайни тягостни часове на обикаляне около школата. Нямаше я малката гладка юздечка, с която бях свикнал, и на нейно място беше дошъл тежкият неудобен мундщук, който протриваше ъгълчетата на устата ми и ме довеждаше до лудост.

Но моят ездач беше онзи, когото ненавиждах повече от всичко друго в живота си. Ефрейтор Самюел Пъркинс беше корав, упорит, дребничък мъж, бивш жокей, чиято единствена радост в живота идваше от властта, която може да упражнява над коня. От него се страхуваха както кавалеристите, така и конете. А дори и офицерите не се чувстваха спокойни около него. Защото той като че ли знаеше всичко за конете и имаше зад гърба си опита на цял един живот. Яздеше безмилостно и с твърда ръка. И камшикът, и шпорите при него не бяха само за показ.

Той никога не ме биеше и не губеше самообладание и дори понякога, докато ме чистеше, ми се струваше, че може би ме харесва. Аз самият изпитвах известно уважение към него, но то бе извикано повече от страх, отколкото от обич. В гнева си и безсилието си на няколко пъти се опитах да го хвърля, но никога не успях. Коленете му бяха като от стомана и всеки път той като че ли инстинктивно знаеше какво да очаква от мен.

Единствената ми утеха през тези ранни дни на обучение бяха посещенията на капитан Никълс, който ме навестяваше всяка вечер в конюшнята. Като че ли единствено той намираше време да дойде и да ми поговори, както едно време правеше Албърт. Седнал на една обърната кофа в ъгъла на конюшнята със скицник на коленете, той ме рисуваше и ми разказваше разни неща.

— Направил съм ти вече няколко скици — каза ми една вечер капитан Никълс. — И когато свърша и тази, ще бъда готов да нарисувам картина с теб. Няма да бъде като платната на Стъбс^[1], ще бъде по-добра, защото Стъбс никога не е имал толкова красив кон, който да му позира. Няма да я взема с мен във Франция, защото не би имало никакъв смисъл, нали така? Затова ще я изпратя на твоя приятел Албърт, просто за да знае, че държа на думата си и се грижа за теб. — Капитанът продължи да гледа ту надолу, ту нагоре, докато работеше, и аз копнеех да му кажа колко много ми се иска той да се заеме с обучението ми, колко безмилостен е ефрейторът и колко много ме болят хълбоците и глезените. — Ако трябва да бъда честен, Джоуи, надявам се тази война да свърши, преди той да стане достатъчно голям да се запише в армията, защото — помни ми думата — чакат ни много тежки дни, наистина много тежки. В столовата всички говорят как ще натупаме швабите, как кавалерията ни ще ги помете и ще ги отблъснем обратно към Берлин още преди Коледа. Само Джейми и аз сме на друго мнение, Джоуи, само ние не сме съгласни с тях. И това е така, защото си имаме нашите съмнения. И мога да те уверя, че имаме всички основания за тях. Никой там като че ли не е чувал за картечници и артилерия. Казвам ти, Джоуи, една-единствена картечница, ако се работи правилно с нея, за нула време може да унищожи цял един ескадрон от най-добрата кавалерия на света — било то германска или британска. Виж само какво се случи с леката кавалерия при Балаклава^[2], когато атакуваха руската артилерия — никой от тях като че ли не си спомня за това. А французите научиха урока си от Френско-пруската война. Но те отказват да чуят каквото и да било, Джоуи. Ако се опиташ да им кажеш нещо, веднага те заклеймяват като пораженец или някаква друга такава глупост. Понякога си мисля, че на някои от тях им се иска тази война да бъде спечелена единствено от кавалерията, колкото и нелепо да е това.

Капитан Никълс се изправи, мушна скицника си под мишница, пристъпи към мен и ме почеса зад ушите.

— Ти харесваш онзи момчурляк, нали? Сред целия този огън и жупел си оставаш едно сантиментално глупаво конче. И като се замисля, ние с теб имаме доста общи неща помежду си. Най-напред, на нас и на двамата не ни харесва особено тук и бихме предпочели да сме някъде другаде. Второ, нито един от нас не е бил никога на война и не сме чували вражески изстрел, нали така? И само се надявам да се окажа на висотата на положението, когато моментът дойде — това, което ме тревожи повече от всичко, Джоуи. Защото, казвам ти, и не съм казвал това дори на Джейми, истината е, че ужасно се страхувам и дано да имаш достатъчно смелост и за двама ни.

Някъде се затръшна врата и после чух познатия отривист звук на ботуши, стъпващи по заоблени камъни. Ефрейтор Самюел Пъркинс правеше обичайната си вечерна обиколка из конюшните, спирайки се пред всеки кон, докато най-накрая стигна до мен.

— Добър вечер, сър — каза той, отдавайки бързо чест. — Пак ли рисувате?

— Правя каквото мога, ефрейтор — отвърна капитан Никълс. — Правя каквото мога, за да му отдам дължимото. Не е ли това най-красивият боец в целия ескадрон? Никога не съм виждал толкова добре сложен кон като него, а ти?

— О, той наистина е специален, сър — отвърна познавачът на конете. Дори само гласът му ме накара да наостря уши, защото в него имаше едни особени язвителни нотки, които извикваха ужас в мен.

— Съгласен съм с вас, но външният вид все пак не е всичко, нали сър? Достойнствата на един кон според мен не се изчерпват само с това как изглежда. Не знам как точно да ви го кажа, сър?

— Кажи го както намериш за добре, ефрейтор — отвърна капитан Никълс някак студено, — но внимавай какво ще кажеш, защото говориш за моя кон, така че мери си приказките.

— Да речем, че според мен той е своенравен. Да, това описва донякъде нещата. Добър е при маневрите — много смело животно, едно от най-добрите.

— Но в школата, сър, е истински дявол и при това много силен. Никога не е бил обучаван както трябва, сър, това е ясно от пръв поглед. Той е селски кон и е бил обучаван като селски кон. И ако ще става кавалерийски кон, сър, ще трябва да се научи на дисциплина. Ще трябва да се научи да се подчинява мигновено и спонтанно. Нали не искате да си имате работа с някоя примадона, когато куршумите започнат да летят.

— За щастие, ефрейтор — каза капитан Никълс, — тази война ще се води на открито, а не на закрито. Поисках от теб да обучиш Джоуи, защото смятам, че си най-добрият за тази работа — няма по-добър от теб в ескадрона. Но може би трябва да му поотпуснеш малко юздите. Не трябва да забравяш откъде идва. Той има желание да бъде полезен, но просто се нуждае от добра дума, това е всичко. Карай по-полека, ефрейтор, карай по-полека. Не искам да се ожесточи. Този кон ще ме преведе през войната и с малко повече късмет ще ми помогне да я преживея. Той е специален за мен, ефрейтор, знаеш това. Затова грижи се за него като за свой собствен, става ли? Заминаваме за Франция след по-малко от седмица. Ако имах време, щях да го обуча сам, но съм твърде зает с подготовката на кавалеристите. Конят може да те закара до мястото на сражението, ефрейтор, но не може да се бие вместо теб. А там все още има някои, които си мислят, че се нуждаят само от сабите си. Някои от тях наистина смятат, че е достатъчно само да размахат сабите си, за да изкарат акъла на швабите и да ги накарат да се скрият в миша дупка. Казвам ти, те трябва да се научат да стрелят точно — ние всички трябва да се научим да стреляме точно, ако искаме да спечелим тази война.

— Да, сър — отвърна ефрейторът с нови нотки на уважение в гласа си. Сега той беше по-кротък и смирен, откогато и да е било.

— И ефрейтор… — каза капитан Никълс, тръгвайки към вратата на конюшнята, — ще ти бъда задължен, ако поохраниш Джоуи. Като го гледам, изгубил е малко кондиция. Аз сам ще го яздя на последните маневри след два-три дни и искам да бъде в съвършена форма. Трябва да изглежда като най-добрия кон в целия ескадрон.

Едва през онази последна седмица от военното ми обучение най-накрая посвикнах с рутината на кавалерията. Ефрейтор Самюел Пъркинс като че ли вече не беше толкова суров с мен. Той не използваше шпорите така често и ми отпускаше юздите малко повече. Заниманията ни в закритото помещение на школата намаляха за сметка на подготовката ни по боен ред в полето извън лагера. Мундщукът в устата ми вече не дразнеше толкова и започнах да си играя с него със зъбите си, както правех преди със старата юздечка. Вече ценях добрата храна, грижите и безкрайното внимание, което получавах. Всеки следващ ден мислех все по-малко за фермата, за старата Зоуи и за предишния си живот. Но Албърт, неговото лице и глас оставаха ясни в ума ми въпреки неумолимата рутина на военния живот, която недоловимо ме превръщаше в боен кон.

Когато капитан Никълс ме изведе за последните маневри преди заминаването ни на война, аз бях вече напълно примирен и почти доволен от новия си живот. Облечен вече във военна униформа със съпътстващото снаряжение, капитан Никълс тежеше повече на гърба ми, когато целият полк се отправи към полето на Солсбъри. Помня най-вече горещината и мухите от този ден, защото часове наред стояхме под палещото слънце в очакване нещо да се случи. После, докато вечерните лъчи гаснеха над равния хоризонт, целият полк се разгърна в ешелон за атака, кулминационната точка на нашите последни маневри.

Беше дадена заповед сабите да бъдат изтеглени и ние потеглихме напред. Докато очаквахме звука на тръбата, въздухът трептеше от напрежение. То се предаваше от човек на кон, от кон на кон и от ездач на ездач. Почувствах в мен да се надига толкова силно вълнение, че едва се удържах. Капитан Никълс водеше своя ескадрон, а до него яздеше приятелят му капитан Джейми Стюарт на кон, който не бях виждал никога преди. Той беше висок, лъскав черен жребец. Докато се придвижвахме напред, аз го погледнах и като че ли улових погледа му за кратко. Бавният ни ход премина в тръс и след това в лек галоп. Чух призива на тръбите и за миг зърнах сабята на капитан Никълс над дясното си ухо. Той се приведе ниско напред над седлото и ме пришпори в пълен галоп. Грохотът, прахът и ревът на войнишките гласове в ушите ми ме завладяха и ме доведоха до такова въодушевление, каквото не бях чувствал никога в живота си. Полетях над земята пред всички останали, с изключение на един. Единственият кон, който не изостана от мен, беше блестящият черен жребец. Въпреки че капитан Никълс и капитан Стюарт не си размениха нито дума, изведнъж разбрах колко е важно да не допусна този кон да ме изпревари. Един-единствен поглед беше достатъчен, за да осъзная, че и той чувства същото, защото в очите му имаше мрачна решимост, а челото му беше набраздено от напрежението. След като прегазихме „вражеските“ позиции, нашите ездачи едва успяха да ни спрат и най-накрая се озовахме нос до нос, дишайки тежко и пръхтейки. Двамата капитани също бяха останали без дъх от усилието.

— Виждаш ли, Джейми, казах ти — рече капитан Никълс и в гласа му имаше толкова много гордост. — Това е конят, за който ти разказвах — открит в дълбоката провинция на Девъншир. И ако атаката беше продължила малко по-дълго, на твоя Топхорн щеше да му бъде много трудно да остане редом с него. Не можеш да го отречеш.

Топхорн и аз се гледахме предпазливо в началото. Той беше около половин педя по-висок от мен огромен, добре охранен кон, който държеше главата си високо с царствено достойнство. Това беше първият кон в живота ми, който можеше да ми съперничи по сила, но в очите му имаше и някаква доброта, която изключваше всякаква заплаха за мен.

— Моят Топхорн е най-добрият кон в този полк или в който и да е друг — отвърна капитан Джейми Стюарт. — Твоят Джоуи може да е по-бърз и признавам, че изглежда не по-зле от всеки друг кон, който съм виждал да тегли каруца с мляко, но никой не може да се мери с моя Топхорн по издръжливост. Та той можеше да продължава да препуска до безкрай, ако е нужно. Той е кон с осем конски сили и в това не може да има никакво съмнение.

Тази вечер на път към казармите двамата офицери продължиха да спорят за достойнствата на своите коне, докато Топхорн и аз пристъпвахме уморено рамо до рамо, обронили глави, напълно изтощени от слънцето и дългия галоп. В конюшнята ни сложиха в две съседни отделения и на другия ден се озовахме пак заедно във вътрешностите на един реконструиран презокеански кораб, който трябваше да ни откара към Франция и войната.