Майкъл Морпурго
Боен кон (4)

Трета глава

Постепенно през това последно лято във фермата, толкова постепенно, че почти не бях го забелязал, Албърт беше започнал да ме язди из околността, за да наглежда овцете. Старата Зоуи неизменно ни следваше отзад и аз от време на време спирах, за да се уверя, че все още е с нас. Дори не помня първия път, когато е сложил седло върху мен, но в някакъв момент трябва да го е направил, защото през лятото, когато войната беше обявена, той всяка сутрин ме яздеше на път към кошарите и почти всяка вечер след работа. Малко по малко научих всеки селски път в енорията, всеки шепнещ дъб и всяка хлопаща порта. Ние прегазвахме потока под горичката на Св. Инокентий и след това продължавахме с тътен през местността Фърни Пийс, която беше отвъд нея. Когато Албърт ме яздеше, нямаше опъване на юздите и дърпане на юздечката в устата ми, а само леко стисване с коленете и докосване с петите, което ми беше достатъчно да разбера какво иска от мен. Мисля даже, че можеше да ме язди дори и без тези подканящи движения — толкова добре бяхме започнали да се разбираме един друг. Когато не ми говореше, той винаги си подсвиркваше или пееше нещо и това като че ли някак си ме успокояваше.

Войната почти не засегна нашето стопанство. Сега, когато имаше толкова много слама за обръщане и балиране за зимата, мен и старата Зоуи ни извеждаха всяка сутрин рано в полето. За наше огромно облекчение Албърт беше поел почти изцяло работата с конете, оставяйки баща си да се грижи за прасетата, воловете и овцете, да поправя оградите и да копае отводнителни канали около фермата. Затова рядко го виждахме за повече от няколко минути на ден. Но колкото и безметежно на пръв поглед да си вървеше животът, в стопанството се усещаше някакво растящо напрежение и малко по малко започна да ме гнети лошо предчувствие. Насред двора избухваха дълги и разгорещени препирни, понякога между бащата и майката на Албърт, но по-често — колкото и странно да беше това — между Албърт и майка му.

— Не трябва да го виниш, Албърт — заговори го ядосано тя една сутрин пред вратата на конюшнята. — Знаеш, че е направил всичко това заради теб. Когато лорд Дентън му предложи да му продаде фермата преди десет години, той я ипотекира, за да може един ден като пораснеш, да си имаш свое собствено стопанство. И именно ипотеката го тревожи до смърт и го кара да пие. Затова ако понякога не е на себе си, можеш просто да не се въртиш около него. Той вече не е толкова добре и не може да насмогва на работата в стопанството, както едно време. Баща ти вече е прехвърлил петдесетте, както знаеш, но децата не си дават сметка за тези неща. А и тази война… Тя ужасно го безпокои, Албърт. Той се тревожи, че цените ще паднат и дълбоко в сърцето си вярва, че трябва да замине да се бие във Франция, но вече е твърде стар за това. Трябва да се опиташ да го разбереш, Албърт. Той заслужава поне това.

— Но ти не пиеш, мамо — отвърна Албърт разпалено. — И ти си имаш същите грижи като него, но дори и да пиеше, пак не би се заяждала с мен, както прави той. Правя всичко каквото мога, та дори и повече и въпреки това той не спира да се оплаква, че това не било направено и онова не било направено. Оплаква се всеки път, когато изляза да пояздя Джоуи вечерта. Не е съгласен дори да бия камбаните в църквата, което е веднъж в седмицата. Това е просто нелепо, мамо.

— Знам, Албърт — каза майка му по-кротко сега, взимайки ръката му в своите. — Но трябва да се опиташ да видиш доброто в него. Той е добър човек наистина е такъв. Нали не си забравил, че е така?

Не, мамо, не съм забравил — отстъпи Албърт. — И ми се иска да престане да се държи с Джоуи по този начин. В края на краищата той вече работи за прехраната си и трябва да има време да се забавлява, също както и аз.

— Разбира се, скъпи — каза тя и го хвана за лакътя, повеждайки го към къщата. — Но ти знаеш какво мисли баща ти за Джоуи. Той го купи само от честолюбие и оттогава не е спрял да съжалява за това. Прав е като казва, че стопанството се нуждае само от един кон, а този твой кон яде пари. Това го гложди. Всички фермери са такива. И баща ми беше същият. Но той ще се поуспокои, ако се държиш добре с него — знам това!

Но Албърт и баща му не си продумаха дни наред и майката на Албърт все повече свикна с ролята на помирител и посредник между двамата. Една сутрин в сряда, само няколко седмици след избухването на войната, тя отново трябваше да се нагърби с тази нелека задача. Както обикновено бащата на Албърт се беше прибрал пиян предишната вечер от пазара. Каза, че е забравил да върне седълбекския шопар, който бе взел назаем да обслужи женските свине в кочината, и настояваше Албърт да направи това. Албърт обаче решително отказа и започна, разбира се, разправия. Баща му изтъкна, че си „има друга работа за вършене“, а Албърт пък държеше, че трябва да изчисти конюшнята.

— Няма да ти отнеме повече от половин час, скъпи, да върнеш шопара във Фърсдън — побърза да каже майка му, опитвайки се да предотврати неизбежното.

— Добре тогава — отстъпи Албърт, както постъпваше винаги когато се намесеше майка му. — Ще го направя заради теб, мамо. Но само, при условие че мога да изляза с Джоуи тази вечер. Искам да ходя на лов с него тази зима и трябва да го подготвя за това. — Бащата на Албърт стоеше мълчалив със стиснати устни и забелязах, че гледаше право в мен. Албърт се обърна, потупа ме леко по муцуната, взе една пръчка от купчината с подпалки, струпана до бараката с дърва, и се отправи към свинарника. Няколко минути по-късно го видях да кара големия черно-бял шопар надолу към селския път. Повиках го, но той не се обърна.

Напоследък, ако бащата на Албърт изобщо влезеше в конюшнята, то беше, за да изкара Зоуи. Никога не се занимаваше с мен. Извеждаше Зоуи навън на двора, слагаше й седло и поемаше към възвишенията над чифлика, за да нагледа овцете. Затова, когато тази сутрин влезе в конюшнята и поведе Зоуи, не видях в това нищо необичайно. Но когато по-късно се върна и ми заговори угоднически, предлагайки ми кофа със сладостно ухаещ овес, веднага станах подозрителен. Но овесът и любопитството ми надделяха, благодарение на което той можа да нахлузи оглавника на главата ми, преди да успея да се отдръпна. Гласът му обаче беше необичайно кротък и добронамерен, докато стягаше оглавника. След това протегна ръка и ме погали по шията.

— Там ще ти бъде добре, синко — каза той тихо. — Там ще ти бъде добре. Те ще се грижат за теб, обещаха ми. И освен това парите ми трябват, Джоуи, парите ужасно ми трябват!