Майкъл Морпурго
Боен кон (21)

Двайсета глава

През този ден из целия двор кипеше трескав дух на съзаклятие. Шепнещи групи от мъже с подгизнали шинели, вдигнали яките си, за да се пазят от дъжда, сгушени близо един до друг, разговарящи сериозно и приглушено. Албърт почти не ме забеляза през целия ден. Той нито ми говореше, нито ме поглеждаше, а вместо това припряно риеше тор, разнасяше сено и чистеше поверените му коне, потънал в дълбоко и мрачно мълчание. Знаех, както и всеки друг кон в болницата, че над нас е надвиснала заплаха. Бях измъчван от тревога.

Зловеща сянка беше паднала над двора тази сутрин и нито един от нас не можеше да си намери място в конюшнята. Когато ни изведоха да се раздвижим, бяхме неспокойни и изплашени и Албърт, също като другите войници, реагираше нетърпеливо, дърпайки рязко въжето ми, нещо, което не беше правил никога преди.

Вечерта мъжете продължиха да разговарят, всички се бяха събрали заедно в тъмнеещия двор, но сега с тях беше и сержант Тъндър. Под падащия мрак видях смътно проблясването на пари в ръцете им. Сержант Тъндър носеше малка тенекиена кутия, която беше предавана от ръка на ръка и аз чувах подрънкването на монети, които падаха вътре. Дъждът най-сетне беше спрял и в тихата вечер долавях едва-едва ниския боботещ глас на сержант Тъндър:

— Това е всичко, което можем да направим, момчета — казваше той. — Не е много, но ние и нямаме много. Никой не е забогатял в армията. Аз ще участвам в наддаването, както казах — това е против заповедите, но ще го направя. Но запомнете, не обещавам нищо. — Той замълча и погледна през рамо, преди да продължи: — Не трябва да ви казвам това, майорът ми забрани, и повярвайте ми, аз не съм от тези, които нарушават заповедите на офицерите си. Но ние вече не сме във война и във всеки случай тази заповед беше по-скоро нещо като съвет, така да се каже. Затова ще ви призная нещо, защото не искам да гледате с лошо око на майора. Той много добре знае какво става. Всъщност всичко това е негово хрумване. Именно той ми каза да ви предложа идеята. И нещо повече, момчета, той ми даде всяко едно пени от заплатата си, която беше спестил… всяко едно пени. Не е много, но пак е някаква помощ. Разбира се, не е нужно да ви казвам, че трябва да си държите устата затворена. Никому нито думичка. Ако тази работа се разчуе, той здравата ще загази, както и всички ние. Затова си мълчете, ясно ли е?

— Събрахте ли достатъчно, сержант? — Бях сигурен, че това бе гласът на Албърт.

— Надявам се, синко — отвърна сержант Тъндър, поклащайки кутията. — Надявам се. А сега нека всички да подремнем. Утре ви искам на крак призори, мързеливци, и се погрижете конете да изглеждат така, както никога преди. Това е последното нещо, което можем да направим за тях, и както изглежда, единственото.

После групата се разпръсна и мъжете се отдалечиха по двама и по трима, прегърбени заради студа, бръкнали дълбоко в джобовете на шинелите си. Един-единствен войник остана на двора. Той остана там известно време, гледайки към небето, и сетне тръгна към моята конюшня. По начина, по който вървеше, познах, че това е Албърт — типичната поклащаща се походка на фермер, при която коленете никога не се изправят до края. Той бутна фуражката си назад, когато се облегна на вратата на конюшнята.

— Направих всичко, каквото можах, Джоуи — рече Албърт. — Всички направихме, каквото можахме. Няма да ти кажа нищо повече, защото знам, че ще разбереш всяка моя дума и тогава ужасно ще се притесниш. Този път, Джоуи, не мога дори да ти дам обещание, както направих тогава, когато татко те продаде на армията. Не мога да ти дам обещание, защото не знам дали ще мога да го изпълня. Помолих стария Тъндър за помощ и той помогна. Помолих майора за помощ и той също помогна. А току-що се помолих и на Бог, защото като теглим чертата, всичко все пак е в Неговите ръце. Ние направихме всичко, което е по силите ни, това поне е сигурно. Помня старата мис Уъртъл от Неделното училище, която веднъж ни каза: „Бог помага на онези, които сами помагат на себе си.“ Особена жена беше тя, но добре знаеше какво пише в Светото писание. Бог да те благослови, Джоуи. Лека нощ. — Албърт потърка муцуната ми с юмрук и след това погали и двете ми уши, преди да ме остави сам в тъмната конюшня. Това беше първият път, когато ми говореше така, откакто дойде новината за смъртта на Дейвид, и гласът му стопли сърцето ми.

Зората се пукна над часовниковата кула и тополите хвърлиха своите дълги тънки сенки върху калдъръмените камъни, които блестяха от скреж. Албърт стана с другите още преди сигнала на първата тръба и когато пристигнаха първите купувачи със своите каруци и коли, аз бях нахранен, напоен и така добре изчистен, че зимната ми козина пламтеше в червено, когато ме изкараха под сутрешното слънце.

Купувачите се събраха в средата на двора и онези от тях, които можеха да ходят, бяха разведени наоколо, за да огледат стоката, преди да бъдат представени на човека, който щеше да ръководи търга. Аз чаках в конюшнята си и гледах как конете биват разпродавани един по един. Изглежда, че самият аз щях да бъда изкаран най-накрая. В паметта ми внезапно отекнаха далечни спомени от един друг по-ранен търг и ме обля трескава пот, но после си спомних утешителните думи на Албърт от предишната вечер и сърцето ми спря да препуска като лудо. Затова, когато той ме изведе на двора, бях спокоен и стъпвах леко. Имах абсолютно непоколебима вяра в него, докато ме потупваше по шията и шепнеше тайно в ухото ми. Купувачите се размърдаха и сред тях се чуха думи на одобрение, докато Албърт ме водеше в кръг. Накрая бях накаран да спра пред редица от груби червендалести лица с хищни алчни очи. Малко по-късно сред мъжете с износени палта и шапки забелязах високата неподвижна фигура на сержант Тъндър, който стърчеше с цяла глава над тях. В същото време всички санитари от ветеринарната болница се бяха наредили до оградата и следяха тревожно развоя на нещата. Наддаването започна.

Очевидно бях желан от мнозина, защото цената ми бързо се качи, но заедно с това някои от купувачите започнаха да поклащат глави и накрая останаха само двама основни претенденти. Единият от тях беше самият Тъндър, който всеки път, когато качваше цената, докосваше края на фуражката си с нагайката сякаш отдаваше чест. От другата страна беше слаб, жилест, дребен мъж с очи на невестулка, чието самодоволно лице излъчваше такава алчност и злонравие, че ми беше дори неприятно да спра погледа си на него. Цената продължи да се вдига.

— Двайсет и пет паунда, двайсет и шест. Господинът там предлага двайсет и седем. Двайсет и седем паунда… Имаме предложена цена от двайсет и седем паунда. Някой друг, моля? Какъв е отговорът на сержанта при двайсет и седем паунда? Някакви други предложения? Това е чудесно младо животно, както виждате и вероятно струва много повече! Някой друг, моля? — Сержантът поклати глава и сведе поглед към земята, очевидно признавайки поражението си.

— О, не — чух да прошепва Албърт до мен. — О, боже, не и той. Този е един от тях, Джоуи. Купува коне цялата сутрин. Старият Тъндър казва, че е касапин от Камбре. Моля те, господи, не и той.

— Добре, ако няма други предложения, продавам този кон на мосю Ширак от Камбре за сумата от двайсет и седем английски паунда. Това ли е всичко? И така продадено за двайсет и седем паунда на…

— Двайсет и осем! — дойде нечий глас сред тълпата и аз видях един побелял старец с бастун, който мина бавно между хората и застана пред тях. — Аз качвам на двайсет и осем от вашите английски паунди — рече възрастният мъж, говорейки неуверено на английски. — И ще наддавам толкова дълго и толкова високо, колкото е необходимо, предупреждавам ви, мосю — каза той, обръщайки се към касапина от Камбре. — Предупреждавам ви да не се опитвате да качвате цената. — Защото съм готов да платя за този кон дори и сто английски паунда. Никой друг няма да го притежава, освен мен. Това е конят на моята Емили. Той е неин по право. — Преди да изрече името й, аз не бях съвсем сигурен дали очите и ушите ми не ме подвеждат, защото старецът беше остарял доста, откакто го бях видял за последен път, и гласът му беше станал по-немощен и слаб, отколкото го помнех. Но сега вече бях сигурен. Пред мен стоеше наистина дядото на Емили. На лицето му беше изписана мрачна решимост и очите му святкаха гневно, сякаш предизвикваше всички наоколо. Никой не каза нито дума. Касапинът от Камбре поклати глава и се извърна. Дори ръководителят на търга беше като онемял и мина известно време, преди да стовари чукчето си върху масата, с което бях продаден.