Майкъл Морпурго
Боен кон (20)

Деветнайсета глава

Но войната не свърши. Вместо това като че ли дойде по-близо до нас и ние отново чухме зловещия трясък на картечниците. Бях вече почти оздравял и макар да се чувствах още слаб от болестта, вече ме използваха да върша разни леки неща във ветеринарната болница. Впрягаха ме с още един друг кон и превозвах сено и фураж от най-близката снабдителна станция или теглех каруците с тор из двора. Чувствах се свеж и горях от желание за работа. Краката и раменете ми се наляха и с всяка следваща седмица можех да тегля все по-дълги часове. Сержант Тъндър беше инструктирал Албърт да бъде с мен винаги когато работя, и затова двамата с него бяхме почти неразделни. Но от време на време Албърт като всички други санитари го изпращаха на фронта с ветеринарната кола да върне последните ранени и загинали коне и тогава аз се измъчвах и терзаех с глава над вратата на конюшнята, докато най-накрая чуех познатото трополене на колелета по калдъръма и го видех да ми маха весело, минавайки под арката на двора.

След време аз също бях върнат на фронта при воя и рева на снарядите, които се бях надявал, че никога повече няма да чуя. Вече напълно възстановена гордостта на майор Мартин и неговата ветеринарна част, аз често бях използван като водач на двойния впряг, който теглеше ветеринарната кола до фронта и обратно. Но Албърт беше винаги до мен и вече не се страхувах от оръдията. Също като Топхорн, той сякаш чувстваше, че се нуждая да ми напомня постоянно, че е с мен и ме пази. Кроткият му нежен глас, песните и свирукането му ми помагаха да не губя присъствие на духа, докато снарядите падаха.

През цялото време до бойните линии и обратно той ми говореше, за да ми вдъхне увереност. Понякога ми разказваше за войната.

— Дейвид разправя, че с швабите е горе-долу свършено и песента им вече е изпята — рече той един звънтящ летен ден с безброй жетварки, докато покрай нас минаваха колона след колона от кавалерийски и пехотни части, отиващи към предните позиции. Ние превозвахме една изтощена сива кобила, която беше спасена от калта на фронта. — По едно време доста ни били притиснали някъде по-нагоре по фронтовата линия, но според Дейвид, веднъж щом янките се включат във войната и ако ние не се огънем, всичко можело да свърши до Коледа. Надявам се да е прав, Джоуи. Дейвид рядко греши и затова обикновено се вслушвам в онова, което казва, както и всички останали.

А понякога ми говореше за дома и за неговото момиче на село:

— Името й е Мейзи Кобълдик, Джоуи. Работи във фермата на Ансти. И пече хляб. О, Джоуи, тя пече най-хубавия хляб, който съм опитвал през живота си и дори мама казва, че нейните пайове са най-вкусните в цялата енория. Татко смята, че е прекалено добра за мен, но не говори сериозно. Казва го само за да ме зарадва. Тя има очи, сини като метличина, златна коса като зряла царевица, а кожата й ухае на бъз, с изключение на случаите, когато идва от мандрата. Тогава обикновено гледам да стоя далече от нея. Аз съм й разказал всичко за теб, Джоуи. И тя беше единствената, обърни внимание, единствената, която каза, че решението ми да дойда тук и да те намеря, е правилно. Иначе не искаше да тръгвам. Никак даже. Изплака си сърцето на гарата, когато заминавах, и следователно би трябвало да ме обича поне малко, как мислиш? Хайде, глупчо, кажи нещо. Това е единственият ти недостатък, Джоуи, ти си най-добрият слушател, но никога не мога да разбера какво, по дяволите, си мислиш. Само мигаш с очи и мърдаш тези твои уши от изток на запад и от север на юг. Толкова ми се иска да можеше да говориш, Джоуи, наистина!

След това една вечер дойде ужасна новина от фронта — приятелят на Албърт, Дейвид, беше загинал заедно с два коня, които теглели ветеринарната кола този ден.

— Заблуден снаряд — каза ми Албърт, когато донесе слама за конюшнята ми. — Всички така разправят — един заблуден снаряд, който дошъл отникъде и Дейвид вече го няма. Той ще ми липсва, Джоуи. Ще липсва и на двама ни, нали? — Албърт седна на сеното в ъгъла. — Знаеш ли какъв е бил преди войната, Джоуи? Имал е талига за продажба на плодове в Лондон, близо до Ковънт Гардън. Той много те ценеше, Джоуи. Неведнъж ми го е казвал. И се грижеше за мен. Беше ми като истински брат. Двайсетгодишно момче… Целият живот беше пред него. И сега всичко отиде по дяволите заради един заблуден снаряд. Знаеш ли какво ми казваше понякога той, Джоуи: „Ако се случи нещо с мен, поне няма да липсвам на никого. Ще остане само талигата ми, но аз няма да мога да я взема с мен, което е много жалко.“ Дейвид се гордееше със своята талига. Показа ми даже една своя снимка, на която стои до нея. Цялата е боядисана и отрупана догоре с плодове и той стои там, усмихнат до уши. — Албърт вдигна глава към мен и избърса сълзите от бузите си. Сетне заговори през стиснати зъби: — Сега останахме само ти и аз, Джоуи, и ти се кълна, че ще се приберем у дома, и двамата. Аз отново ще бия голямата камбана в църквата, ще ям хлябовете и пайовете на Мейзи и отново ще те яздя надолу по реката. Дейвид винаги казваше, че е сигурен, че ще се прибера у дома и беше прав. Ще направя така, че да се окаже прав.

И когато войната наистина свърши, това се случи бързо, сякаш почти неочаквано за хората около мен. Имаше малко радост, сдържано честване на победата и дълбоко чувство на облекчение, че всичко най-накрая е приключило. Албърт се отдели от щастливата група мъже, които се бяха събрали на двора в тази студена ноемврийска сутрин, и закрачи към мен.

— Само след пет минути всичко ще свърши, Джоуи, всичко ще свърши! На германците им е дошло вече до гуша, а също и на нас. Всъщност никой не иска това да продължава повече. В единайсет часа оръдията ще замлъкнат и това ще бъде краят. Толкова ми се иска Дейвид да беше сега тук и да го види.

След смъртта на Дейвид Албърт вече не беше същият. Не го бях виждал да се усмихва или шегува нито веднъж и често, когато беше с мен, мълчеше дълго и мрачно. Нямаше вече песни и подсвирквания. Аз правех каквото мога да го успокоя, слагах глава на рамото му и го виках тихо, но той изглеждаше съвсем неутешим. Дори новината за края на войната не върна светлината в очите му. Часовникът от кулата над входа удари единайсет пъти и мъжете започнаха радостно да се ръкуват или да се прегръщат и тупат по гърбовете, преди да се върнат по конюшните.

Плодовете на победата се оказаха горчиви за мен, макар първоначално краят на войната да не промени много нещата. Ветеринарната болница продължи да работи както винаги и притокът на болни и ранени коне като че ли се увеличи, вместо да намалее. През вратата на двора ние гледахме безкрайните колони от бойци, които маршируваха радостно към железопътните гари. От време на време минаваха танкове, оръдия и товарни коли, теглени от коне, които също се прибираха у дома. Но ние си оставахме тук. Също като другите мъже, Албърт стана нетърпелив. И също като тях, неговото единствено желание беше да се прибере у дома колкото може по-скоро.

Всяка сутрин както обикновено се правеше преглед на наличния състав в центъра на калдъръмения двор, след което майор Мартин инспектираше конете и конюшните. Но една мрачна дъжделива утрин, когато сивите валчести камъни блестяха под ранната утринна светлина, майор Мартин не огледа конюшните както обикновено. Сержант Тъндър даде на войниците команда „свободно“ и майорът оповести плановете за връщане на частта. Накрая каза:

— И така, с малко повече късмет ще бъдем на гара „Виктория“ в събота в шест вечерта. Има добри шансове всички да си бъдете по домовете за Коледа.

— Мога ли да попитам нещо, сър? — избоботи сержант Тъндър.

— Говорете, сержант.

— Става дума за конете, сър — рече сержант Тъндър. — Мисля, че войниците искат да знаят какво ще стане с конете. На нашия кораб ли ще бъдат качени, сър? Или ще дойдат по-късно?

Майор Мартин се размърда неспокойно и заби поглед надолу в ботушите си. Заговори тихо, сякаш не искаше да бъде чут.

— Не, сержант — каза той. — Боя се, че конете няма да пътуват с нас.

Сред строените войници се надигна приглушен ропот.

— Искате да кажете, сър… — рече сержант Тъндър. — Искате да кажете, че те ще дойдат с по-късен кораб?

— Не, сержант — отвърна майорът, шибвайки ботуша с нагайката си. — Не искам да кажа това. Искам да кажа точно това, което казах. И то е, че конете изобщо няма да пътуват с нас. Те остават във Франция.

— Но как така, сър? — каза сержантът. — Как е възможно това, сър? Кой ще се грижи за тях? Ние имаме болни коне тук, които се нуждаят от непрестанно наблюдение и грижи.

Майорът кимна, все още, без да вдига глава от земята.

— Няма да ви хареса онова, което трябва да ви кажа — отбеляза той. — Боя се, че е било взето решение много от армейските коне да бъдат продадени тук във Франция. Всички наши коне тук са или болни, или са били болни. Затова са сметнали, че не е целесъобразно те да бъдат транспортирани обратно вкъщи. Получих заповеди още утре сутринта да организирам разпродажба на конете тук на двора. За целта бяха изпратени известия до съседните градове. Те ще бъдат продадени на търг.

— На търг, сър? Нашите коне ще бъдат сложени под ножа след всичко онова, което са преживели? — Сержантът говореше учтиво, но едва сдържайки гнева си. — Но вие знаете какво означава това, сър? Вие знаете какво ще се случи с тях?

— Да, сержант — отговори майор Мартин. — Знам какво ще се случи с тях. Но никой не може да направи нищо, за да промени това. Ние сме в армията, сержант, и не е нужно да ви напомням, че заповедите са си заповеди.

— Но вие знаете какво ще направят с тях, сър — каза сержант Тъндър, едва прикривайки отвращението в гласа си. — Тук във Франция има хиляди наши коне, сър. Та те са ветерани от войната! Нима искате да кажете, че след всичко онова, което са преживели, че след всичките наши грижи за тях, а също и ваши, сър — нима искате да кажете, че те ще свършат по този начин? Не мога да повярвам, че има такава заповед, сър!

— Е, боя се, че има — каза майорът сковано. — Някои от тях ги очаква точно тази съдба, която загатвате — не мога да отрека това, сержант. Вие имате пълното право да бъдете възмутени, пълното право! Аз самият не съм доволен от този изход, както можете да предположите. Но утре повечето от тези коне ще бъдат продадени и ние ще напуснем болницата на следващия ден. Знаете не по-зле от мен, сержант, че съм абсолютно безсилен да променя каквото и да било.

В този момент в двора отекна гласът на Албърт.

— Какво, всичките ли, сър? Всичките ли ще бъдат продадени? Дори и Джоуи, когото върнахме от мъртвите? Дори и него?

Майор Мартин не каза нищо, само се обърна на пети и се отдалечи.